Арменската диаспора в САЩ аплодира, когато президентът Джо Байдън изпълни предизборното си обещание да признае арменския геноцид. Два дни по-късно, без да предупреди сенаторите и конгресмените, които са най-ангажирани с този въпрос, държавният секретар Антъни Блинкен отмени член 907 от Закона за подкрепа на свободата. Този закон по същество забраняваше военната помощ за Азербайджан, освен ако той не демонстрира ангажимента си да разреши продължаващите спорове с Армения по дипломатически път. Макар че последователните администрации отдавна са заобикаляли раздел 907, за да култивират Азербайджан като съюзник срещу Иран, отказът от спазване на клаузата от април 2021 г. – и последващият отказ от юни тази година – изненадаха наблюдателите, защото грубо нарушиха закона.
Блинкен вероятно осъзнава това, но правилно е смятал, че Конгресът няма да му потърси сметка. Може би също така вярва, че отмяната на член 907 ще притъпи гнева, който Баку и Анкара може да изпитват към Вашингтон заради признаването на историята.
Проблемът с тази игра и с двете страни на Вашингтон е, че това насърчава крайностите. След действията на Блинкен азербайджанският диктатор Илхам Алиев построи мемориал, напомнящ военната пропаганда на Саддам Хюсеин. Алиев също така многократно е отричал легитимността на правото на Армения да съществува и е предявявал претенции към градове в международно признатите граници на Армения. Съединените щати до голяма степен мълчат, докато Азербайджан систематично заличава арменското културно наследство. Днешната азербайджанска реторика и дехуманизацията на арменците напомнят на Руанда непосредствено преди геноцида над туците или на Китай по отношение на уйгурското малцинство и култура. Докато Държавният департамент подхожда към конфликтите в Нагорни Карабах и Кавказ като към дипломатически проблем, чието решение ще се търси в креативната дипломация и компромиса, това пренебрегва ролята на идеологията. Те пренебрегват например факта, че нахлуването на Азербайджан и Турция в контролирания от арменците Нагорни Карабах през септември 2020 г. се случи на 100-годишнината от османското нахлуване в Армения на фона на първоначалния геноцид. Диктаторите не се отказват лесно от идеологията, когато тя е инструмент за отвличане на вниманието от вътрешните разногласия, икономическия провал и корупцията на управляващото семейство.
Днес стана ясна цената на склонността на Държавният департамент да играе и с двете страни и на съзнателното решение на Блинкен да игнорира подстрекателствата на Алиев. Докато азербайджанските апологети твърдят, че азербайджанската сила е оправдана, за да се сложи край на арменското самоуправление в Нагорни Карбах, азербайджанските военни тази нощ нападнаха не този регион, а арменски градове и села отвъд международно признатата граница в същинска Армения.
В тази ситуация няма победители. Арменците са изправени пред етническо прочистване и жестокости, подобни на тези, които са преживели преди 107 години. Азербайджанците страдат от по-нататъшно проституиране на тяхната независимост в полза на Турция и от факта, че Алиев използва военните кризи, за да отлага така необходимите реформи. Русия печели като посредник при липсата на каквито и да било сериозни усилия от страна на САЩ. Честно казано, азербайджанското лоби в САЩ също подпомага позицията на Русия, като се има предвид, че икономическото партньорство на Русия с Азербайджан днес надхвърля това с Армения.
Геноцидът може да бъде бърз, а може и да се проточи с години. Днес Алиев пресмята, че липсата на сериозност във Вашингтон е в негова полза. Той вярва, че може да надиграе и надхитри Блинкен. Онова, което Азербайджан не може да завърши като блицкриг, може да осъществи на забавен ход. Независимо от скоростта, както реториката, така и действията показват истинската цел.
Ако Блинкен не иска да бъде министърът, под чието ръководство Азербайджан и Турция довършват арменския геноцид, време е да реагира решително. Спазвайте член 907. Наложете много по-широки санкции на Азербайджан. Насърчавайте източносредиземноморския газ и петрол от Израел, Кипър и Гърция, за да не станете зависими от още един диктаторски режим, който по ирония на съдбата се опитва да се представи като алтернатива на руския газ, докато търси руски инвестиции. Оттегляне на признаването на азербайджанския суверенитет над Нагорни Карабах, който е по-скоро остатък от цинизма на Йосиф Сталин, отколкото от историческата демография. Най-мъдрите управници признават грешките си и пренастройват действията си. По отношение на Азербайджан такава пренастройка е отдавна закъсняла.
