Украинският академик Олга Байша разказва подробно за прегръдката на Володимир Зеленски с широко мразeните неолиберални политики, за репресиите му срещу съперниците и за това как действията му подхранват настоящата война с Русия.
Комедиен актьор, издигнал се до най-високия пост в страната през 2019 г., Володимир Зеленски е почти непознат за средния американец освен може би като второстепенен играч в театъра на импийчмънта на Тръмп. Но когато Русия нападна Украйна на 24 февруари 2022 г. Зеленски изведнъж се превърна в знаменитост за американските медии. Потребителите на новини зад океана бяха бомбардирани с образи на човек, който изглеждаше завладян от трагичните събития вероятно повече, отколкото може да понесе, но в крайна сметка предизвикващ симпатия. Не след дълго този образ се превърна в облечен в каки неуморим герой, който управлява една малка демокрация и собственоръчно отблъсква варварите на автокрацията от Изток.
Но отвъд този внимателно изграден от западните медии образ се крие нещо много по-сложно и не толкова ласкаво. Зеленски беше избран със 73% от гласовете на избирателите с обещанието да се стреми към мир, докато останалата част от платформата му беше неясна. В навечерието на инвазията обаче рейтингът му беше паднал до 31% поради провеждането на дълбоко непопулярна политика.
Украинският академик Олга Байша, автор на книгата „Демокрация, популизъм и неолиберализъм в Украйна: на ръба на виртуалното и реалното“, изследва издигането на Зеленски на власт и начина, по който той я упражнява след като е станал президент. В интервюто по-долу Байша обсъжда как Зеленски прегръща неолиберализма и нарастващия му авторитаризъм, как действията му са допринесли за настоящата война; контрапродуктивното му и самовглъбено ръководство по време на войната, говори за сложните културни и политически възгледи и идентичности на украинците, партньорството между неолибералите и радикалната десница по време и след Майдана и дали руското превземане на целия регион Донбас може да бъде по-малко популярно сред местното население, отколкото би било през 2014 г.
Разкажете ни малко за Вашия опит в тази сфера. Откъде сте и как се заинтересувахте от настоящата си област на изследване?
Аз съм етническа украинка, родена в Харков – украински град на границата с Русия, където баща ми и други роднини все още живеят. Преди настоящата война Харков беше един от водещите образователни и научни центрове в Украйна. Жителите на града се гордееха, че живеят в „интелектуалната столица“ на страната. През 1990 г. там е създадена първата телевизионна компания, свободна от партиен контрол; скоро в ефир излиза и първата ѝ новинарска програма. По това време вече бях завършила Харковския университет и един ден приятел от Университета ме покани да работя като журналист в тази програма. На следващия ден и без предишен опит започнах да правя репортажи. След няколко месеца вече бях водеща на новините. Стремителната ми кариера не беше изключение.
Новите неконтролирани медии, чийто брой се увеличаваше с огромни темпове всеки ден, изискваха все повече и повече медийни работници. В огромното мнозинство от случаите те бяха млади амбициозни хора без никакво журналистическо образование или житейски опит. Това, което ни обединяваше, беше желанието да въведем западната култура, неразбирането на обществените противоречия, характерни за постсъветския преход, и липсата на чуваемост към тревогите на работещите хора, които се противопоставяха на реформите. В нашите очи те бяха ретроградни – не разбираха какво представлява цивилизацията. Ние се виждахме като революционен авангард и избрани прогресивни реформатори. Именно ние – работещите в медиите – създадохме благоприятна среда за неолиберализацията на Украйна, представена като въвеждане на западната култура и цивилизация с всички катастрофални последици за обществото, които те донесоха. Осъзнах това едва след години.
По-късно докато ръководех производството на исторически документални филми в една киевска телевизионна компания, осъзнах, че митологията за еднопосочния исторически прогрес и неизбежността на възприемането на западните ценности и цивилизация от „варварите“ осигурява идеологическа основа за неолибералните експерименти не само в бившите съветски републики, но и в целия свят. Именно този интерес към глобалната хегемония на идеологията на “уестърнизацията” ме доведе първо до докторската програма по критически медийни изследвания в Университета на Колорадо в Боулдър, а след това и до изследванията, които правя сега.
Според научните трудове на някои украински социолози социологическите проучвания в близкото минало са показали, че повечето украинци не се интересуват много от въпроса за идентичността, а са по-загрижени за въпроси като работата, заплатите и цените. Вашите проучвания се фокусират върху неолибералните реформи, които бяха въведени в Украйна след 2019 г. – противно на настроенията в обществото. Бихте ли разказали какво е мнението по икономическите въпроси на повечето украинци и защо?
В социалните среди, в които живеех – Източна Украйна, Крим и Киев – имаше много малко хора, които се занимаваха с въпроса за етническата идентичност. Ненапразно подчертавам „моите социални среди“. Украйна е сложна и разделена страна, в която крайният изток и крайният запад имат диаметрално различни възгледи по всички социално значими въпроси. След обявяването на независимостта на Украйна през 1991 г. в Украйна се конкурират две идеи за национална идентичност: „етнически украински“ срещу „източнославянски“. Етническата украинска национална идея, основаваща се на схващането, че украинската култура, език и етнически ориентирана история трябва да бъдат доминиращите интегриращи сили в украинската национална държава, е много по-популярна в западната част на Украйна. Източнославянската идея, която предвижда украинската нация да се основава на две основни етнически групи, езици и култури – украинска и руска – е приета за нормална в украинския югоизток. Като цяло обаче мога да се съглася, че повечето украинци са много по-загрижени за икономическите въпроси – и винаги е било така.
Всъщност независимостта на Украйна от 1991 г. до голяма степен беше въпрос и на икономически проблеми. Много украинци подкрепиха идеята за политически развод с Русия поради очакването, че Украйна ще бъде по-добре в икономическо отношение – това ни обещаваха пропагандните листовки. Тази икономическа надежда не се оправда. В много отношения разпадането на Съветския съюз радикално промени живота на хората към по-лошо заради неолиберализацията на Украйна – маркетизацията на социалната сфера и разрушаването на съветската социална държава.
Какво да кажем за неолибералните реформи, инициирани от Зеленски? За тяхната популярност може да се съди по проучванията на общественото мнение: До 72% от украинците не подкрепиха неговата поземлена реформа – флагмана на неолибералната програма на Зеленски. След като партията му я одобри въпреки възмущението на хората, рейтингът на Зеленски спадна от 73% през пролетта на 2019 г. до 23% през януари 2022 г. Причината е проста: дълбоко чувство за предателство. В неофициалната си предизборна платформа „Слуга на народа“ Зеленски-Холобородко [Президентът Холобородко е героят на Зеленски в телевизионния сериал – б.а.] обеща, че ако може да управлява страната само една седмица, ще „накара учителя да живее като президент, а президента да живее като учител“. Меко казано, това обещание не беше изпълнено. Хората разбраха, че са били измамени за пореден път – реформите бяха проведени в интерес не на украинците, а на глобалния капитал.
До каква степен според Вас приоритизирането на икономическата сигурност спрямо проблемите на идентичността се промени с руската инвазия? Как това ще се отрази на политическата съдба на националистите/ултранационалистите спрямо умерените или левите?
Това е интересен въпрос. От една страна, приоритет на хората сега е да оцелеят, което прави сигурността им тяхна основна грижа. За да спасят живота си милиони украинци, включително майка ми и сестра ми с деца, напуснаха Украйна и се отправиха към Европа. Много от тях са готови да останат там завинаги, да учат чужди езици и да приемат чужд начин на живот – всички тези събития едва ли могат да дадат приоритет на загрижеността за идентичността. От друга страна обаче засилването на етническите настроения и консолидирането на нацията в лицето на инвазията също е очевидно. За това мога да съдя по публичните дискусии в социалните мрежи – някои харковчани, които познавам лично, дори започнаха да публикуват постове на украински, който никога преди не са ползвали, за да подчертаят националната си идентичност и да дадат знак, че са против всяка чужда инвазия.
Това е още един трагичен аспект на тази война. Революцията на Майдана от 2014 г., която много хора в югоизточната част на страната не подкрепиха, превърна тези хора в „роби“, „совки“ и „ватници“ – унизителни термини, обозначаващи тяхната изостаналост и варварство. Така революционерите от Майдана, които се смятаха за прогресивната сила на историята, виждаха антимайданските „други“ заради привързаността им към руския език и култура. Никога не са си представяли, че това проруско население ще обстрелва градовете им и ще съсипва живота им. Трагедията на тези хора е двойна: първо, техният свят беше разрушен символично от Майдана, а сега той се разрушава физически от Русия.
Резултатите от това развитие на събитията засега са неясни, както е неясно и как ще приключи войната. Ако югоизточните региони останат в Украйна, разрушаването на всичко, което се съпротивлява на агресивния национализъм, най-вероятно ще бъде завършено. Това вероятно ще бъде краят на тази уникална гранична култура, която никога не е искала да бъде нито напълно украинизирана, нито русифицирана. Ако Русия установи контрол над тези региони, с какъвто се гордее в момента, трудно мога да прогнозирам как ще се справи с масовото недоволство – поне в градовете, които са пострадали значително, както в Харков.
Да се върнем към Зеленски. В книгата си го посочвате като един вид Хамелски ловец на плъхове, тъй като е използвал известността си и актьорските си умения, за да накара хората (както и децата в приказката) да го подкрепят в името на неясна, добра програма – мир, демокрация, напредък, борба с корупцията. Но това всъщност е прикривало друга програма, която не би била популярна, а именно неолибералната икономическа програма. Можете ли да разкажете за това как го постигна? Как проведе кампанията си и какви бяха приоритетите му след встъпването му в длъжност?
Основният аргумент, представен в неотдавнашната ми книга, е че изненадващата победа на Зеленски и неговата партия, която по-късно се превърна в парламентарна машина за прокарване и подпечатване на неолиберални реформи (в „турборежим“ – както те го наричаха), не може да бъде обяснена по друг начин освен с успеха на телевизионния му сериал, който, както смятат много наблюдатели, послужи като неформална предизборна платформа на Зеленски. За разлика от официалната му платформа, която съдържаше само 1601 думи и малко конкретни политики, 51-те половинчасови епизода на шоуто му предоставиха на украинците подробна визия за това какво трябва да се направи, за да може Украйна да напредне.
Посланието, което Зеленски отправя към украинците чрез предаването си, е подчертано популистко. Народът на Украйна е представен като безпроблемна съвкупност, лишена от вътрешни разцепления, от която са изключени само олигарсите и корумпираните политици/служители. Страната става здрава само след като се отърве както от олигарсите, така и от техните марионетки. Някои от тях са вкарани в затвора или бягат от страната; имуществото им се конфискува без оглед на законността. По-късно Зеленски-президентът ще постъпи по същия начин спрямо политическите си съперници.
Интересно е, че сериалът пренебрегва темата за войната в Донбас, която избухва през 2014 г. – една година преди началото на излъчването му. Тъй като Майданът и отношенията между Русия и Украйна са теми, които силно разделят украинското общество, Зеленски ги игнорира за да не застраши единството на виртуалната нация, зрителите и – в крайна сметка – на избирателите си.
Предизборните обещания на Зеленски, дадени на границата между виртуалното и реалното, бяха свързани предимно с „прогреса“ на Украйна, разбиран като „модернизация“, „уестърнизация“, „цивилизация“ и „нормализация“. Именно този прогресивен модернизационен дискурс позволи на Зеленски да замаскира плановете си за неолиберални реформи, стартирали само три дни след идването на власт на новото правителство. По време на цялата кампания идеята за „прогреса“, изтъквана от Зеленски, никога не беше свързана с приватизацията, продажбата на земя, бюджетните съкращения и др. Едва след като Зеленски затвърди президентската си власт и установи пълен контрол върху законодателната и изпълнителната власт, той даде да се разбере, че „нормализирането“ и „цивилизоването“ на Украйна означава приватизация на земята и държавната/публичната собственост, дерегулация на трудовите отношения, намаляване на правомощията на синдикатите, увеличаване на тарифите за комунални услуги и т.н.
Посочихте, че след преврата от 2014 г. и преди мандата на Зеленски на важни икономически и социални постове бяха назначени много чужденци. По същия начин много от служителите на Зеленски имат тесни връзки със световните неолиберални институции. Предположихте, че има доказателства, че те манипулират Зеленски, който няма достатъчно познания в областта на икономиката и финансите. Какъв е Вашият прочит на този аспект на последиците от прозападната смяна на правителството през 2014 г.? Какви са по-големите интереси, които са намесени, и имат ли те изобщо предвид интересите на населението на Украйна като цяло?
Да, смяната на властта на Майдана през 2014 г. постави началото на напълно нова ера в историята на Украйна по отношение на западното влияние върху суверенните ѝ решения. Със сигурност откакто Украйна обяви своята независимост през 1991 г. това влияние винаги е съществувало. Американската търговска камара, Центърът за американско-украински отношения, Американско-украинският бизнес съвет, Европейската бизнес асоциация, МВФ, ЕБДР, СТО, ЕС – всички тези лобистки и регулаторни институции са оказвали значително влияние върху украинските политически решения.
Никога в историята на Украйна до Майдана страната не е назначавала чуждестранни граждани на висши министерски постове – това стана възможно едва след Майдана. През 2014 г. Натали Яреско – гражданка на САЩ – беше назначена за министър на финансите на Украйна, Айварас Абромавичус – гражданин на Литва – стана министър на икономиката и търговията на Украйна, Александър Квиташвили – гражданин на Грузия – министър на здравеопазването. През 2016 г. Улана Супрун – гражданка на САЩ – е назначена за изпълняващ длъжността министър на здравеопазването. Други чужденци заемат длъжности от по-нисък ранг. Излишно е да споменаваме, че всички тези назначения са резултат не от волята на украинците, а от препоръките на глобалните неолиберални институции, което не е изненадващо, като се има предвид, че самият Майдан не беше подкрепен от половината от населението на Украйна.
Както вече споменахме, по-голямата част от тези противопоставящи се на Майдана „други“ живеят в югоизточните райони. Колкото по на изток се гледа, толкова по-силно и по-единно е отхвърлянето на Майдана и неговата европейска програма. Повече от 75% от живеещите в Донецка и Луганска област (двата източни региона на Украйна, населени предимно с рускоговорящи) не подкрепят Майдана, а от хората, живеещи в Крим, го подкрепят само 20%.
Тези статистически данни, предоставени от Киевския институт по социология през април 2014 г., не попречиха на западните властови институции да твърдят, че Майданът е въстание на „украинския народ“, представен като безпроблемна съвкупност – много силен идеологически трик. Посещавайки площада на Майдана и насърчавайки неговите революционери да протестират, членовете на „международната общност“ не уважиха милиони украинци, които имаха противоположни възгледи, като по този начин допринесоха за ескалацията на гражданския конфликт, който в крайна сметка доведе до катастрофата, която безпомощно наблюдаваме днес.
А какво да кажем за чуждестранните интереси, инвестирани в неолиберализацията на Украйна, извършвана в името на украинския народ? Те са разнообразни, но зад поземлената реформа, която анализирах внимателно, стояха финансови лобита на Запад. Западните пенсионни и инвестиционни фондове искаха да инвестират пари, които се обезценяват. Търсейки активи, в които да инвестират, те привлякоха подкрепата на МВФ, Световната банка, ЕБВР и различни лобистки групи, за да прокарват интересите си и да подготвят необходимата основа. Това, разбира се, няма нищо общо с интересите на украинците.
Какъв е опитът на Зеленски по отношение на демокрацията – свободата на словото и печата, политическия плурализъм и отношението към различните политически партии? Каква е тя в сравнение с предишните президенти на постсъветска Украйна?
Съгласна съм с Джоди Дийн, която твърди, че демокрацията е неолиберална фантазия в смисъл, че тя не може да съществува в неолиберални системи на управление, контролирани не от хората, а от наднационални институции. Както беше споменато по-рано, това стана особено очевидно след Майдана, когато външните министри бяха назначени от тези институции, за да представят интересите им в Украйна. В реформаторското си усърдие обаче Зеленски стигна по-далеч. В началото на февруари 2021 г. бяха закрити първите три опозиционни телевизионни канала – NewsOne, Zik и 112 Украйна. В началото на 2022 г. преди началото на войната е забранен още един опозиционен канал: Наш. След избухването на войната през март са арестувани десетки независими журналисти, блогъри и анализатори – повечето от тях са с леви възгледи. През април бяха закрити и телевизионните канали с десни пристрастия – Канал 5 и Прямия. Нещо повече, Зеленски подписа указ, с който задължава всички украински канали да излъчват единен телемаратон, представящ само една проправителствена гледна точка за войната.
Всички тези събития са безпрецедентни за историята на независима Украйна. Поддръжниците на Зеленски твърдят, че всички арести и медийни забрани са поради военна целесъобразност като пренебрегват факта, че първото закриване на медии се случва една година преди руската инвазия. Що се отнася до мен, Зеленски използва тази война само за да засили диктаторските тенденции в своя режим на управление, които започнаха да се формират веднага след идването му на власт, когато той създаде партийна машина, която да контролира Парламента и да подпечатва неолибералните реформи, без да се съобразява с обществените настроения.
Съветът за национална сигурност и отбрана (СНСО) беше използван от Зеленски през 2021 г. за санкциониране на определени хора – най-вече политически съперници. Бихте ли обяснили какво представлява този Съвет, защо Зеленски направи това и доколко то беше законно.
След като през 2021 г. подкрепата му рязко спадна, Зеленски започна противоконституционен процес на извънсъдебни санкции, наложени от Съвета за национална сигурност и отбрана, срещу политическите си опоненти. Тези санкции включваха извънсъдебно отнемане на имущество без никакви доказателства за незаконни дейности на съответните физически и юридически лица. Сред първите санкционирани от СНСО бяха двама парламентарни депутати от Опозиционната платформа „За живот“ (ОПЖ): Виктор Медведчук (по-късно арестуван и показан по телевизията с пребито лице след разпит) и Тарас Козак (успял да избяга от Украйна), както и членове на техните семейства. Това се случи през февруари 2021 г. През март 2022 г. бяха забранени 11 опозиционни партии. Решенията за забрана на опозиционните партии и санкциониране на опозиционните лидери бяха взети от СНСО и бяха приведени в действие с президентски укази.
В Конституцията на Украйна се посочва, че Съветът за национална сигурност и отбрана е координиращ орган: той „координира и контролира дейността на органите на изпълнителната власт в сферата на националната сигурност и отбраната“. Това няма нищо общо с преследването на политически опоненти и конфискуването на имуществото им – нещо, което СНСО прави от 2021 г. насам. От само себе си се разбира, че това ноу-хау на режима на Зеленски е противоконституционно – само съдът може да решава кой е виновен или не и да конфискува имущество. Но проблемът е, че украинските съдилища се оказаха неподготвени да служат за марионетки на Зеленски. След като председателят на Конституционния съд на Украйна Олександър Тупицки нарече противоконституционните реформи на Зеленски „преврат“, на Зеленски не му остана нищо друго, освен да разчита на СНСО, за да прокара непопулярната си политика. Какво да кажем за „дисидента“ Тупицки? На 27 март 2021 г. – също в нарушение на украинската конституция – Зеленски подписа указ, с който отмени назначаването му за съдия в Конституционния съд.
При управлението на Сталин Народният комисариат на вътрешните работи (НКВД) създава „тройки“, които издават присъди на хора след опростени, бързи разследвания и без публичен и справедлив съдебен процес. Това, което наблюдаваме в случая със СНСО, е много сходно развитие, само че противоконституционните процеси на СНСО имат по-голям брой участници – всички ключови фигури на държавата, включително президентът, министър-председателят, ръководителят на Службата за сигурност на Украйна, главният прокурор на Украйна и др. Едно заседание на СНСО може да реши съдбите на стотици хора. Само през юни 2021 г. Зеленски приведе в действие решение на СНСО за налагане на санкции срещу 538 физически лица и 540 дружества.
Бих искала да Ви попитам за списъка „Миротворец“ (Myrotvorets), за който се съобщава, че е свързан с украинското правителство и Службата за сигурност на Украйна (ССУ). Доколкото разбирам, това е списък на „враговете на държавата“ и публикува личната информация на споменатите врагове. Няколко от лицата, които фигурират в него, впоследствие са убити. Можете ли да разкажете за този списък, как хората попадат в него и как той се вписва в едно правителство, за което ни се казва, че е демократично?
Националистическият уебсайт „Миротворци“ е създаден през 2015 г. от “народен представител, заемащ длъжността съветник в Министерството на вътрешните работи на Украйна“ – така е описан в доклада на ООН. Името на този народен представител е Антон Геращенко, бивш съветник на бившия министър на вътрешните работи Арсен Аваков. Именно под патронажа на Аваков през 2014 г. са създадени националистически наказателни батальони, които да бъдат изпратени в Донбас за потушаване на народната съпротива срещу Майдана. “Миротворците” са част от общата стратегия за сплашване на противниците на преврата. Всеки „враг на народа“, всеки, който се осмели да изрази публично антимайдански възгледи или да оспори националистическия дневен ред на Украйна, може да се появи на този уебсайт. Адресите на Олес Бузина – известен публицист, застрелян от националисти в близост до жилищната си сграда в Киев, и Олег Калашников – опозиционен депутат, убит от националисти в дома си, също бяха в „Миротворци“, което помогна на убийците да намерят жертвите си. Имената на убийците са добре известни. Те обаче не са вкарани в затвора, тъй като в съвременна Украйна, чийто политически живот се контролира от радикали, те се смятат за герои.
Сайтът не е закрит дори след международния скандал, при който Myrotvorets публикува личните данни на известни чуждестранни политици, включително на бившия германски канцлер Герхард Шрьодер. Но, за разлика от г-н Шрьодер, който живее в Германия, хилядите украинци, чиито данни са в Myrotvorets, не могат да се чувстват в безопасност. Всички арестувани през март 2022 г. също са били в Myrotvorets. Някои от тях познавам лично – Юрий Ткачов, редактор на одеския вестник „Тимер“, и Дмитрий Джангиров, редактор на „Капитал“ – канал в YouTube.
Много от тези, чиито имена са в Myrotvorets, успяха да избягат от Украйна след Майдана. Някои успяха да го направят след масовите арести през март тази година. Един от тях е Тарик Незалежко – колега на Джангиров. На 12 април 2022 г., вече намирайки се в безопасност извън Украйна, той публикува пост в YouTube, в който нарича Службата за сигурност на Украйна „Гестапо“ и дава съвети на зрителите си как да избегнат залавянето им от нейните агенти.
При това Украйна не е демократична държава. Колкото повече наблюдавам случващото се там, толкова повече се замислям за пътя на модернизация на Аугусто Пиночет, на когото впрочем се възхищават нашите неолиберали. Дълъг период от време престъпленията на режима на Пиночет не бяха разследвани. Но в крайна сметка човечеството откри истината. Само се надявам, че в Украйна това ще се случи по-рано.
Украинският академик Володимир Ишченко заяви в неотдавнашно интервю за NLR, че за разлика от Западна Европа, в постсъветска Източна Европа има повече партньорство между национализма и неолиберализма. Това се наблюдавало дори в Донбас сред по-заможните хора. Съгласна ли сте с това? И как според Вас се е развила тази комбинация?
Съгласна съм с Володимир. Това, което наблюдаваме в Украйна, е съюз на националисти и либерали, основан на общата им нетърпимост към Русия и съответно към всички, които се застъпват за сътрудничество с нея. В светлината на настоящата война това обединение на либерали и националисти може да изглежда като оправдано. Съюзът обаче е създаден много преди тази война – през 2013 г., по време на формирането на движението Майдан. От страна на либералите Споразумението за асоцииране с Европейския съюз, за което се застъпваше Майданът, се разглеждаше предимно в контекста на демократизацията, модернизацията и цивилизацията. Представяше се като средство за въвеждане в Украйна в европейските стандарти на управление. За разлика от това Евразийският икономически съюз, ръководен от Русия, се свързваше с цивилизационен регрес към съветския етатизъм и азиатския деспотизъм. Именно тук позициите на либералите и националистите се сближиха: последните активно подкрепиха Майдана не заради демократизацията, а заради ясната му антируска позиция.
Още от първите дни на протестите радикалните националисти бяха най-активните бойци на Майдана. Единството между либералите, свързващи Евромайдана с прогреса, модернизацията, човешките права и т.н., и радикалите, коопериращи движението за своята националистическа програма, беше важна предпоставка за превръщането на гражданския протест във въоръжена борба, довела до противоконституционно сваляне на властта. Решаващата роля на радикалите в революцията се превърна и в решаващ фактор за формирането на масово антимайдан движение в източната част на Украйна, насочено срещу „държавния преврат“, както доминиращият там антимайдански дискурс нарече смяната на властта в Киев. Поне отчасти това, което наблюдаваме днес, е трагичен резултат от този недалновиден и злополучен съюз, формиран по време на Майдана.
Бихте ли обяснили какви са отношенията на Зеленски с крайната десница в Украйна?
Самият Зеленски никога не е изразявал крайно десни възгледи. В сериала му „Слуга на народа“, който беше използван като неофициална предизборна платформа, украинските националисти са представени негативно: те не изглеждат като нищо друго освен глупави марионетки на олигарси. Като кандидат за президент Зеленски критикува езиковия закон, подписан от предшественика му Порошенко, който превръща владеенето на украински език в задължително изискване за държавните служители, войниците, лекарите и учителите. „Ние трябва да инициираме и приемаме закони и решения, които консолидират обществото, а не обратното“, твърдеше кандидатът за президент Зеленски през 2019 г.
След като пое президентския пост обаче Зеленски се обърна към националистическата програма на своя предшественик. На 19 май 2021 г. неговото правителство одобри план за действие за популяризиране на украинския език във всички сфери на обществения живот в строго съответствие с езиковия закон на Порошенко за радост на националистите и ужас на рускоговорящите граждани. Зеленски не направи нищо, за да преследва радикалите за всичките им престъпления срещу политическите опоненти и народа на Донбас. Символът на дясната трансформация на Зеленски беше одобрението му от националиста Медведко – един от обвинените в убийството на Бузина, който публично одобри забраната на Зеленски на рускоезичните опозиционни канали през 2021 г.
Въпросът е защо? Защо Зеленски направи обратен завой към национализма въпреки надеждите на хората, че ще следва политиката на помирение? Както смятат много анализатори, това е така защото радикалите, макар и да представляват малцинство от украинското население, не се колебаят да използват сила срещу политици, съдилища, правоприлагащи органи, медийни работници и т.н. С други думи, те просто са добри в сплашването на обществото, включително и на всички клонове на властта. Пропагандистите могат да повтарят мантрата „Зеленски е евреин, така че не може да бъде нацист“ колкото си искат, но истината е, че радикалите контролират политическия процес в Украйна чрез насилие над онези, които се осмеляват да се противопоставят на техните националистически програми. Случаят с Анатолий Шарий – един от най-популярните блогъри в Украйна, живеещ в изгнание – е добра илюстрация. Той заедно с членовете на семейството си не само постоянно получава смъртни заплахи, но и радикалите постоянно сплашват активистите на неговата партия (забранена от Зеленски през март 2022 г.), като ги бият и унижават. Това украинските радикали наричат „политическо сафари“.
В момента Зеленски е най-влиятелната фигура на световната сцена по отношение на конфликт, който има сериозни последици, ако ескалира. Опасявам се, че той използва манипулативните си умения от шоубизнеса, за да събере подкрепа за този образ на някакво лично въплъщение на демокрацията и правдата срещу силите на злото и автокрацията. Това е като филм, базиран на света на комиксите на Marvel. Това е точно този вид рамкиране, което изглежда противопоказно за дипломацията. Смятате ли, че Зеленски играе конструктивна роля като военен лидер на Украйна или не?
Следя редовно военните речи на Зеленски и мога уверено да кажа, че начинът, по който той рамкира конфликта, едва ли може да доведе до някакво дипломатическо решение тъй като постоянно повтаря, че силите на доброто са нападнати от силите на злото. Ясно е, че подобен Армагедон не може да има политическо решение. Това, което остава извън тази митична референтна рамка на войната, е по-широкият контекст на ситуацията: фактът, че от години Украйна отказва да изпълнява Минските мирни споразумения, подписани през 2015 г. след поражението на украинската армия във войната в Донбас. Според тези споразумения Донбас трябваше да получи политическа автономия в рамките на Украйна – точка, която е немислима и неприемлива за радикалите. Вместо да изпълни документа, ратифициран от ООН, Киев воюва с Донбас по демаркационната линия в продължение на осем дълги години. Животът на украинците, живеещи в тези територии, е превърнат в кошмар. За радикалите, чиито батальони се сражават там, жителите на Донбас, представяни като “совки” и “ватници”, не заслужават милост и снизхождение.
Настоящата война е продължение на войната от 2014 г., която започна когато Киев изпрати войски в Донбас, за да потушат бунта против Майдана под предлог на така наречената „антитерористична операция“. Признаването на този по-широк контекст не предполага одобрение на руската „военна операция“, но предполага признаването, че Украйна също носи отговорност за случващото се. Формулирането на въпроса за настоящата война в термините на борбата на цивилизацията срещу варварството или на демокрацията срещу автокрацията не е нищо друго освен манипулация, а това е от съществено значение за разбирането на ситуацията. Формулата на Буш „Или сте с нас, или с терористите“, разпространявана от Зеленски в призивите му към „цивилизования свят“, се оказа много удобна за избягване на личната му отговорност за продължаващата катастрофа.
По отношение на продажбата на тази едноизмерна история на света, артистичните умения на Зеленски се оказват безценни. Той най-накрая е на световната сцена и светът му ръкопляска. Бившият комик дори не се опитва да скрие задоволството си. На въпроса на френски репортер на 5 март 2022 г. – десетия ден от руското нахлуване – как се е променил животът му с началото на войната, Зеленски отговаря с усмивка на възторг: „Днес животът ми е прекрасен. Вярвам, че съм необходим. Чувствам, че това е най-важният смисъл в живота – да бъдеш необходим. Да чувстваш, че не си просто една празнота, която просто диша, ходи и яде нещо. Ти живееш.“
За мен това е тревожен знак: той предполага, че Зеленски се радва на уникалната възможност да се изявява на световната сцена, предоставена от войната. Тя е направила живота му красив; той живее. За разлика от милиони украинци, чийто живот изобщо не е хубав, и хиляди такива, които вече не са живи.
Александър Габуев изказва предположението, че липсата на експертни познания у руското ръководство за Украйна е допринесло за този конфликт. Чувала съм и руски коментатори да предполагат, че Украйна има превъзходство, защото е прозападна, а не проруска. Смятате ли, че това е значителен фактор за всяка от страните?
Склонна съм да се съглася с твърдението относно липсата на адекватно разбиране от страна на руското ръководство на социалните процеси, които протичат в Украйна след Майдана. Действително половината от населението на Украйна не го приветства, а милиони жители на югоизточната част искаха Русия да се намеси. Знам това със сигурност, тъй като всичките ми роднини и стари приятели живеят на тези територии. Но това, което беше вярно през 2014 г., може да не е непременно така и сега. Изминаха осем години, израсна ново поколение млади хора, отгледани в нова социална среда, и много хора просто свикнаха с новите реалности. И накрая дори ако повечето от тях презират радикалите и политиката на украинизация, те мразят войната още повече. Реалността на място се оказа по-сложна, отколкото очакваха вземащите решения.
Какво да кажем за чувството за превъзходство сред онези украинци, които се идентифицират със западния свят, а не с руснаците?
За мен това е най-трагичната част от цялата история след Майдана, защото именно това чувство за превъзходство попречи на „прогресивните“ промайдански сили да намерят общ език със своите „изостанали“ проруски сънародници. Това доведе до въстанието в Донбас, „антитерористичната операция“ на украинската армия срещу Донбас, интервенцията на Русия, мирните споразумения от Минск, тяхното неизпълнение и накрая – до настоящата война.
