Моето поколение – това, което наричам „дивите деца Динго“, последното поколение съветски деца – беше може би най-либералното поколение на Изтока. Писателят на нашето поколение, Виктор Пелевин, го нарече Поколение П – като „П“-то е за „Пепси“. Но скоро те се превърнаха в „поколението на канибалите“.
Нека да вървим стъпка по стъпка: на 10 април 1988 г. Михаил Горбачов предложи ограничаване и унищожаване на ядрените оръжия. За да се отбележи това събитие, беше произведена монета, едната страна на която беше съветска рубла, а другата американски долар. Монетата беше изработена от унищожени ядрени ракети, направени от много лека сплав. Тя е 2,5 пъти по-лека от среброто. „Когато я държиш в ръката си, изпитваш странно усещане. Очакваш да е по-тежка, но усещането е като от гъши пух“, каза ми един приятел.
Ето какъв беше нашият либерализъм: отчасти съветски, отчасти американски – оставя у теб усещането, че е много тежък, труден за унищожаване, но е като пух, развяван от ветровете на историята. За 30 години нашето поколение се превърна от най-либералното в може би най-консервативното – обхвана ни необуздан реваншизъм. И се опасявам, че това е много по-дълбок реваншизъм, не е само източен. Валутата има две лица.
През 1988 г. ние, децата на перестройката, бяхме по-либерални от Запада, по-американски от американците – вярвахме толкова много в техните ценности, че плашехме дори тях. Давахме им не само страната на нашите родители, баби и дядовци, не само душите си – но и бъдещето. Нашето бъдеще беше тяхното бъдеще: предлагахме го с мистичен ентусиазъм. Всичко това се случи след 1989-1991 г. Само че ние бяхме другата страна на монетата. Ние не бяхме наясно – а те не знаят колко са били наясно с „великата трансформация“.
Либералният свят и целият капитализъм, които през 60-те и 70-те години на ХХ век изглеждаха в криза, бяха възкресени от едно от ключовите събития на ХХ век – падането на комунизма. То до голяма степен се дължи на нас: ние, хората от Изтока. Ние създадохме комунизма, ние го унищожихме. И се превърнахме в нещо като страшна трансфузия на енергия: от вливането на пазарни, капиталови и човешки ресурси до безумния ентусиазъм, от който се нуждае всеки режим. Както се казваше в една песен: „Този изтощен вампир получи нова бъчва със свежа кръв“. Ние реанимирахме цялата система. И изглеждаше, че работи, но нещо фундаментално не сработваше работеше. Някъде, по някакъв начин, „веригата на любовта“ се скъса.
Но новите идоли – национализмът, православието и олигархичният капитал – още тогава не вещаеха нищо добро. Затова завършвам своята книга за „Диви деца Динго“, за поколението на Прехода, с дълбоко чувство на страх, че настъпва епоха на отмъщение: силно чувство на тревога. Рецитирам румънския поет Баковия с това зловещо усещане: „Трябва да пия, за да забравя това, което никой не знае/ Време е… всички нерви ме болят…/ О, ела веднага, велико бъдеще“.
Отдавна констатирах, че настъпва епохата на отмъщението: идеята, че поколението на най-голямата надежда се е превърнало в поколение на отчаянието, беше ясна повече от години. Честно казано, не знаех как ще изглежда това отмъщение. Имахме някои сценарии, но не и война: но вече го наричахме „канибалското поколение“. Ужасното желание за отмъщение се гради върху обидата. Нека ви припомня, че според Ницше обидата е състояние на гняв и омраза, при което човек се смята за жертва на несправедливост и няма възможност да поправи тази несправедливост. За разлика от обикновения гняв и завистта, обидата има своеобразна съзидателна сила: тя създава ценностна система, която, от една страна, оправдава изключителността на потърпевшия, а от друга, обяснява неговите нещастия, които идват от подли врагове. Това не означава, че желаното отмъщение няма и социална, политическа и икономическа реалност. То я има в изобилие.
Но знаехме със сигурност няколко неща: че в прехода бяхме войници, които се сражаваха на всички фронтове и загубиха всички възможни и невъзможни битки. Можехме да се бием и да спечелим всяка битка – но загубихме всичко. От образованието до здравеопазването, от инфраструктурата до социалните асансьори, от семейството до кариерата, от сигурността до стабилността. Всичко: видяхме как социалнната ни мрежа бе разкъсана и загубихме пълната си автономия и политическа, социална, интелектуална практика, всичко. Проблемът и решението изведнъж вече не бяха в нас, а другаде. Не съм от тези, които обвиняват другите: ние загубихме – превърнахме се в собственото си безсилие: загубихме историческия си смисъл. След като отмина вълнението на 90-те години, последва огромен процес на самозасрамване – „промити мозъци“, „недоразвити“, „нецивилизовани“. Така бяхме етикетирани. Пълно социално и икономическо унижение – масова загуба на работни места, неквалифициран, нископлатен труд, икономическа миграция, разрушаване на семействата и социалните отношения, унищожаване на индустрията, образованието и здравеопазването. Пълна несигурност, предизвикана от шоковата терапия.
От нас се искаше „да променим манталитета си“ – бяхме подчовеци. Вместо естествена интеграция – с нашите добри и лоши качества – ни предложиха нова, бездънна форма на насилие и унижение. Трябваше по унизителен начин да се откажем от всичко, което сме били, от миналото си – трябваше да се срамуваме от себе си и от миналото си. Смятаха ли ни за политически неграмотни – макар ние да бяхме тези, които зряло унищожиха един диктаторски режим. Суровостта и насилието на прехода, напълно несправедлив и неравноправен – политически, социален и икономически – беше за голяма част от обществото унизителен и нечовешки. На мястото на старите унижения и дехуманизации се появиха нови. Може би още по-дълбоки. Такива, които ни лишиха от частица надежда и смисъл. Мнозина мълчат и очакват отмъщение. Преходът беше своеобразна „контрареволюция“: победа на малцина над мнозина.
Това означава, че се чувствахме предадени, използвани, изоставени, унизени. Но най-вече – победени. Повтарям: никога не обвинявам другите. Но още по-лошо – чувстваме, че напълно сме загубили контрол над децата си и над цялото общество. По-голямата част от нашите деца вече не искат да останат на Изток – те бягат навън: тяхното бъдеще е „извън“ Изтока. Това е всичко, което можем да направим. Резултатът? Държави, завладени от олигарси и корпорации, от новите хищнически елити, изоставено население, вкарано в новото крепостничество, институции – частни имения, функциониращи само за малък елит, огромни маси, чиито интереси не са представени и чийто глас не се чува. Тази огромна маса, лишена от механизмите за достъп до политически решения, представителство, преразпределение, достъп до социални асансьори, до образование, здравеопазване, социална защита, достоен труд и политически смисъл, рано или късно ще отвърне на удара. И със сигурност ще се появи „популистът“ Путин, който ще насочи това огромно недоволство към ненормални, реваншистки и насилствени амбиции и цели.
Говорейки за режима на Путин: той е едновременно източен и западен продукт. Той е роден от яростта на руския нелиберален реванш, унижението от 90-те години на миналия век и огромната жажда за власт и печалба на западния свят. През последните 20 години много от големите лидери на западната политика и капитал седнаха при него и се възползваха. Те го легитимираха. Нека не забравяме това. „Обезсилването“ трябва да започне оттам. Режимът на Путин има средна възраст над 65 години, а киевският режим – около 40. Моето поколение, което е на 50 години, се намира по средата. Това също е конфликт между поколенията. Това, което казвам, няма нищо общо с оправдаването на войната: Признавам, че дори сега не мога да приема, че това е реалността. Войната не влизаше дори в най-песимистичните анализи на моето поколение. Това е сценарий, който беше извън нас. Тази война ще се превърне в най-голямата трагедия на моето източно поколение.
Самият факт, че се случи, е повече от катастрофален. Отвъд смъртта на невинни хора – която не може да бъде приета и легитимирана от никого и нищо – има историческа катастрофа, която може завинаги да превърне Изтока в нещо дълбоко вредно или да го изключи от западния – или по-скоро европейския – свят. Това малко прилича на онова, което се случи с Балканите: пълно отрицание и отстраняване от историята.
Още по-лошо: тази война може да отстрани Изтока от историята на Запада не само като форма на бъдещето, но и като минало. Изтокът може да изчезне от въображението – той може да бъде разтворен. Войната може радикално да промени дори нашето минало. Аз съм дълбоко източен човек. Силно вярвам, че Изтокът е важно алтер его на Западна Европа. Както и Съединените щати. Опитът на Изтока – в неговата необятност, време, география, религия, политика и култура, колосалната му история на страдание и въображение – е зашеметяващ. Това е едно от най-завладяващите наследства на Запада. Неизменна част от него.
Европа има две ужасни деца – двама блудни синове. Тя има силни и ужасни синове, които могат да предизвикат катастрофи, на които дори Европа не е способна. Въпреки че те са се поучили от нея. Тези две деца са САЩ и Русия. Може ли Европа да се справи без тях? Възможно е, но това вече няма да е Европа. Може би без един от тях? Да, вероятно – но няма да е Европа. В настоящия глобален контекст Европа без двете си деца изглежда като безсилна провинция. В този конфликт обаче тя играе толкова безпомощно, че това трябва да ни тревожи.
Двете ужасни деца имаха безграничен хъс за живот и го преживяваха по различен начин. Огромното желание на Америка за модернизация, взето от Европа, ѝ придаваше скорост, която плашеше света. Дори ако тази модернизация имаше и робство, и колониализъм, и унищожаване на цивилизации и народи по радикално насилствен начин. Всичко това са белези на Запада. И рани на Запада. Нека ги приемем. Това е нашето насилие.
От друга страна, имахме съветския комунизъм като друг аспект на модернизацията, още по-радикален и с още по-ускорена скорост, защото беше по-слабо развит район: изгаряне на етапи и преодоляване на пропуски. Да, комунизмът, както и фашизмът, са аспекти на Европа, деца на Запада. Като ГУЛАГ, като Холокоста. И двете огромни трагедии, безпрецедентни системни престъпления, са лица на нашия западен свят. Хитлер и Сталин са деца на Европа. Не можем да забравим това и не можем да се преструваме, че не го знаем.
В същото време не бива да забравяме, че постигнахме и дълъг политически и социален мир чрез помирение, прошка, наказание, закон, споразумения, институции, преговори, разпределение, права, социална държава. Всеки път войната е била най-лошата стратегия. Западна Европа, Източна Европа и САЩ са имали дълъг мир – имало е баланс. Дори и извън това пространство да е имало много злоупотреби, породени от самия западен свят. Много е важно да бъдем справедливи и честни със себе си. Нашият гняв, гневът на хората от Изтока, сега се поражда от безпомощност, срам, вина, отговорност: как не можахме да предотвратим трагедията? Вярвам с цялото си същество, че можехме да го направим. Как стана така, че нашето дълбоко либерално поколение сега се превърна в дълбоко нелиберално и антисоциално? И това не е само Русия, въпреки че тя носи огромна вина и отговорност за започването на тази война. Но дали в Унгария е различно? В Полша е по-добре да се мълчи: отмъщението е пълно.
Ние, румънците, не се считаме много за принадлежащи на региона, но има признаци, че сме част от него: либералите са дошли начело с военните – армията ли е най-либералната институция тук? След 30 години преход Либералната партия (PNL) имаше само един кандидат за лидер – генерал от армията, избран с 94,64% от гласовете. В новото ръководство няма жени. Това е същността на „източния либерализъм“. Нима сме забравили, че новата политическа конструкция имаше един-единствен лозунг на омразата, сведен до Muie („Майната ти“ – това е обръщение, използвано по адрес на Социалдемократическата партия, върху която в Румъния традиционно има стигма, наложена от градските елити)? Политиката на омразата – откъде дойде това? Ако имахме силата на Русия, мисля, че нашата истерия и омраза щяха да изведат земното кълбо от орбита. Двете нови партии водят такава политика: някои забраняват, а други налагат. Ако кажете на едно „дете динго“ през 1988 г., че светът на „прогресивното“ е обвързан с „добронамерен“ фундаментализъм, то ще те определи като сталинист.
Къде се разпадна цялата тази история? Опасявам се, че реваншизмът не е само от страна на рублата, но и от страна на долара: валутата има две лица. Нима сме забравили какво се случи преди около година в Капитолия? Сърцето на американската демокрация? Какво е Тръмп, ако не американски реваншизъм? А какво се случва във Франция – сърцето на европейския социализъм? С превръщането на политиката на ЕС в ултрадържавна технокрация на „експертите“ всичко ли е наред? Дали войната е желана само от Русия? Дори и вината да е многообразна, централната вина и отговорност за войната е на режима на Путин: той започна тази война, той носи вината, за което трябва да има наказание, така както има политическа отговорност на гражданите (както обясняват Ясперс и Арендт).
Отдавна вярвах, че нашето отмъщение ще бъде саморефлексивно, за да се възстанови и подобри положението на Изтока. Твърдях, че ще погълнем самите себе си – оттук и идеята за канибализма. Да, от известно време се самопоглъщаме: себе си, страната, обществото. Но признавам, че не съм смятал, че войната е възможна – метафората се превръща в реалност.
Голямата болка, която все по-трудно може да се скрие – преходът – имаше твърде много губещи и твърде малко печеливши. Малкото победители взеха всичко – многото губещи останаха ранени, недоволни, унизени и с ужасно желание за отмъщение. Нещо повече – те не са представлявани от никого и гласът им е слабо чут. Когато се чува, те са смятани за подчовеци.
Повтарям: но какво се случи през последните 30 години с целия регион, който беше изоставен, разграбен, деиндустриализиран, демодернизиран, лишен от институции и автономно образование? Точно както упреквам руснаците: къде е вашата мека сила? Вашият елит крадеше, произвеждаше олигархия и богати квартали в Лондон, скъпи яхти и т.н. Толкова за Изтока. Сега те предлагат на Украйна танкова любов – империалистически реваншизъм, който доказва пълно безсилие.
Да – нашето поколение е напълно разгромено. Дълго време си мислехме, че последната ни война ще бъде свързана с това да не крием поражението си, да се откажем от омразата и отмъщението и да покажем всичките си рани. Да покажем, че сме били победени на всички нива. Признаването на поражението и катастрофата е точката, от която можете да започнете да се надявате: преоткриване на надеждата. Да покажеш гноясалите рани и прашните дробове. За да не повтарят тези, които идват след нас, тази пътека на жизнерадостен канибализъм, в която сме живели: раната като крайна точка за ново начало. Във войната не вярвахме. Но, както казва източният поет, тя се случи така:
„Слепците не могат да гледат с гняв,
Глухите не могат да викат с гняв.
Безръките не могат да държат оръжие в ръка,
Безногите не могат да вървят напред.
Но – глухите и немите могат да гледат с гняв,
Но слепите могат да крещят от гняв.
Но – безногите могат да държат оръжие в ръцете си.
Но – безръките могат да вървят напред“.
Книгата на Василе Ерну „Sălbaticii copii dingo“ ( „Дивите деца Динго“) беше отличена с наградата „Observator Cultural 2022“ за най-добра книга в категорията „Мемоари“. Този текст е редактирана версия на речта му при приемането на наградата.
