„Ако бъда избран, наричайте ме другарю президент”. Тези исторически думи на първия мирно избран президент социалист в света – чилиеца Салвадор Алиенде, са произнесени от него в кампанията преди победата му в изборите през 1970 г. И той наистина остава в паметта на сънародниците си като „другаря президент”, както те неизменно се обръщат към него през последвалото му 3-годишно управление.
Сега думите на Алиенде бяха дословно, многозначително и символно повторени от един колумбиец – Густаво Петро, който иска да въплъти идеалите на чилийския предтеча и в своята страна.
Алиенде е на 62 години, когато печели изборите в Чили като кандидат на лявата коалиция „Народно единство“. И е на 65 години, когато загива в бомбардирания от военните президентски дворец „Ла Монеда” в Сантяго по време на преврата на 11 септември 1973 г., сложил кървав край на мирната чилийска революция.
Густаво Петро, който е безспорен фаворит в провежданите в Колумбия на 29 май президентски избори, също е на 62 години. И също като Алиенде е кандидат на представителна лява коалиция, наречена „Исторически пакт” и включваща 17 леви партии, обединения и движения.
Има и още една, по-съвременна препратка към Чили, където само преди броени месеци властта бе поета от младия президент левичар Габриел Борич – и той силно обвързан със заветите на Алиенде. Но не само. Борич е представител на модерната лява тенденция, избуяла и в Латинска Америка, и в много други страни по света след глобалната финансово-икономическа криза през 2008-ма, когато площадите надигнаха глас срещу порочността на неолибералния модел и поискаха смяна на системата.
Събитията и процесите през последвалите години доведоха и до протестното „изригване” в Чили през 2019 г. точно срещу родения там по време на военната диктатура неолиберализъм – и това отприщи вълнàта, превърнала „протестъра” Борич в президент.
Нека си спомним, че пак в края на 2019-та другата латиноамериканска страна, залята от масови антинеолиберални протести, беше Колумбия – най-вярната съюзничка на САЩ в техния „заден двор”, вечната крепост на десницата, никога не допускала ефективна лява алтернатива в политиката, десетилетия наред изолирала левичарите в планините, в изтощителна вътрешна война, акумулираща насилие, ожесточение и поляризация.
Разбира се, пътищата на Чили и Колумбия са много различни. Колумбия премина и през катарзисния мирен процес, отворил шанс за реинтеграция на радикалната левица в политическия живот от 2016-та насам, макар и в условията на неприкрит саботаж от крайната десница, просмукала и държавната власт, и армията, и паравоенните групировки – саботаж, натрупал и черната статистика на стотици и стотици избити бивши партизани и социални активисти в годините след мирното споразумение.
Но въпреки всичко това в Колумбия все пак се укрепи и тенденцията на модерната, диалогична, социална, екологична, отстояващата правата на коренните народи и малцинствата, облягащата се на пъстрите социални движения левица – подобна точно на онази, която доведе и Борич на власт в Чили.
В Колумбия безспорното лице на тази нова левица е именно Густаво Петро, фаворитът на сегашните президентски избори. Те са вече трети поред за Петро, но големият му шанс за победа е именно сега, поне ако се съди по сондажите, отреждащи му до 40% подкрепа. Има някои прогнози, които допускат дори да вземе от раз и 50% плюс един глас, което ще му осигури президентския пост незабавно, без да се отива на балотаж. Повечето проучвания все пак предполагат продължение на надпреварата на втори тур, предвиден за 19 юни. На него битката вече ще е наистина безпощадна. Не, че кампанията и преди сегашния вот беше спокойна – нищо подобно, всички наблюдатели я определят като крайно напрегната и поляризирана.
Да, колумбийската левица и всички, желаещи истинска промяна в Колумбия, с особено висок процент млади хора, са силно мотивирани и мобилизирани зад кандидатурата на Петро. Но не по-слабо настървени срещу него са и крайнодесните сили, които никога досега поне през последните десетилетия не са се чувствали така застрашени да изтърват властта.
Петро има доста дълга политическа траектория, която дава възможност и за несекващи нападки срещу неговото „терористично” минало – визира се, естествено, участието му в движението на „градските партизани” М-19, към което се присъединява, когато е 17-годишен. Тогава взима като партизански псевдоним името на героя на Габриел Гарсия Маркес от „Сто години самота” Аурелиано Буендиа. От 1985 до 1987 г. излежава присъда за участието си в М-19. След излизането от затвора завършва икономическото си образование, като магистърската си степен получава в Университета в Льовен, Белгия (там и учил и бившият еквадорски президент Рафаел Кореа). По-късно е бил включително и дипломат в Белгия. Многократно е избиран за депутат и за сенатор, разгръщайки се като деен ляв политик в Алтернативния демократичен полюс.
Отдясно размахват непрекъснато срещу него като плашило за публиката и неговия хипотетичен „кастро-чавизъм”. Любимото обвинение на десните е, че ако стане президент, Петро всъщност ще упражнява управление, сходно с моделите на Куба под властта на Кастро и на Венесуела под властта на Чавес. Впрочем, тази песен вече е доста изхабена от въртене в предишните президентски кампании, в които е участвал Петро – през 2010-та и 2018-та. Малцина в Колумбия ѝ дават ухо. Да не забравяме, че Петро бе избран през 2011 г. за кмет на столицата Богота и се запомни с успешен, социално ангажиран кметски мандат през 2012-2015 г., макар да бе прекъснат с провокирано пак отдясно негово отстраняване от поста по недоказани обвинения в злоупотреби, след което бе възстановен по съдебен път. Още тогава се видя на дело, че Петро не управлява по чужди модели, а търси социалното добруване, докато озлобената срещу него десница го атакува с провокации и измислици.
Тук трябва да се добави, че Петро, както и чилийският му събрат Борич, а и въобще представителите на тази нова лява тенденция, публично и категорично държат да се разграничават точно от моделите на Куба и Венесуела. Което пък на свой ред им носи критики вече „отвътре”, от онези сектори на латиноамериканската левица, които държат на солидарността със стегнатите в клещите на американската блокада Хавана и Каракас и които никак не са малобройни.
Същевременно е ясно, че в страни с толкова ключова роля на доминираните от десницата въоръжени сили, каквито са Колумбия и Чили, всеки кандидат-президент или вече избран държавен глава може да се смята за обречен, ако тръгне да се афишира като „кастро-чавист”.
При Борич съобразяването и балансирането с цел да не се предизвика остър удар по властта отдясно и от силовите структури, вече създават редица проблеми и напрежения със собствените му поддръжници, изразяващи разочарование от подхода му и от бавните промени.
Петро засега още дори не е стигнал до властта, но цялата му кампания премина под силния натиск на преки заплахи отдясно за физическа разправа с него и със състезаващата се в двойка с него кандидатка за вицепрезидентка Франсиа Маркес. И двамата бяха принудени при предизборните си обиколки да се съобразяват с драстични мерки за сигурност. Както разказват присъствали например на големия митинг в Богота за закриване на кампанията, Петро почти не се е виждал, докато е говорел от сцената, плътно прикрит от бронираните щитове на охраната. А при една от последните си прояви Франсиа Маркес е трябвало да бъде изведена по спешност от сцената, защото лазерен лъч, отправен от съседна сграда, се е фиксирал върху слепоочието ѝ.
Впрочем, за Франсиа Маркес трябва се кажат отделно поне няколко думи. Тя бе определена да сформира тандема с Петро на демократични вътрешни избори – и нейното издигане придаде допълнителен импулс на тази кандидатска двойка. Личността на чернокожата Франсиа носи много силен символ, олицетворявайки всички онези, чийто глас досега не се е чувал в неолиберална Колумбия. Става дума за потиснатите от расизма, мачизма и социалното неравенство. Франсиа е от много беден произход. Изхранвала се е като чистачка по домовете на богаташите. Става самотна майка още като тийнеджърка. Работи тежък физически труд и в златна мина. Активно участва в синдикалното движение и се откроява като защитничка на правата на работниците. Решава да учи право, за да може по-добре да ги отстоява. Не спира да работи, докато следва, за да може да си плаща образованието и да се издържа. Бързо се откроява като една от най-пламенните колумбийски правозащитнички. Сега нейното участие придава допълнителна притегателна светлина на тандема ѝ с Петро.
Интересни са съперниците им отдясно. Това са две кандидатски двойки – но никоя от тях не се води „официална”, тоест не е обвързана формално със сегашната управляваща ултрадясна тенденция на все още действащия президент Иван Дуке, протеже и продължение на фамозния фашизоиден експрезидент Алваро Урибе, от чието име се роди и понятието „урбизъм”. То концентрира в себе си не само и не просто крайнодясна, неолиберална, проамериканска политическа линия, но и пряко срастване между власт и престъпни действия на паравоенни групировки, обвързани и с накрокланове. „Урбизмът” в Колумбия е всичко онова, което саботира и мирното споразумение от 2016-та, което стои зад продължаващото физическо изтребление на леви активисти и бивши партизани, което подхранва „високата” корупция и оплитането ѝ с наркотрафика, което просмуква армията и силите за сигурност, превръщайки ги в инструмент за репресии и т. н.
„Урбизмът” и олицетворявалият го през последния президентски мандат Иван Дуке е толкова категорично отхвърлян от колумбийците – според социолозите 67% от населението е против тази линия – че в крайна сметка замисленият да бъде лансиран от тази посока кандидат сам се отказа да се състезава в президентската надпревара, тъй като нямаше никакви шансове. Неофициално обаче „урбизмът” все пак си има кандидат, когото съвсем открито подкрепи. Това е 47-годишният инженер Федерико Гутиерес, известен като „Фико”, бивш кмет на град Меделин, кандидат на дясната коалиция „Екип за Колумбия”. Възгледите и позициите му са ясно очертани като антагонистични на линията на Петро. Той се състезава в екип с кандидата за вицепрезидентския пост Родриго Лара – син на убития през 1984 г. тогавашен правосъден министър Родриго Лара Бонийя, застрелян от наемници по заповед на наркобарона Пабло Ескобар.
Поляризираният дух на кампанията предполагаше от самото начало контрастен сблъсък именно Петро-„Фико” – и заставането на „урбизма” зад „Фико” бе достатъчно недвусмислено.
Само че в последните седмици изненадващо популярност сред избирателите с десни нагласи взе да печели и един от смятаните отначало за аутсайдери кандидати – строителният предприемач и бивш кмет на град Букараманга Родолфо Ернандес, наричан също „колумбийския Тръмп” заради своя специфичен натюрел, твърде сходен със стила на бившия американски президент. Откроява се с груба лексика, примитивни популистки послания, невежи обобщения. Акцентът в кампанията на 77-годишния, но много енергичен Ернандес е, че всички останали политици са „маскари” и че само той знае как да отърве страната от най-голямото според него зло – корупцията. Избрал е за своя партньорка като кандидатка за вицепрезидентския пост преподавателката по дистанционно обучение Марелен Кастийо.
Някои колумбийски коментатори смятат Ернандес за „най-опасния кандидат”, защото тръмписткият му стил заиграва с първичните импулси на хората и им предлага илюзията за прости решения на сложни проблеми.
Той експлоатира умело и личната си история – за да настройва срещу „терориста” Петро, не спира да напомня, че собственият му баща навремето е бил отвлечен от партизаните и е бил освободен след солиден откуп. Десетилетие по-късно пък дъщеря му Хулиана е отвлечена от партизанската групировка ELN (Армия за национално освобождение) и досега още не е освободена, водейки се „безследно изчезнала”. ELN е групировката, която остана извън мирното споразумение от 2016-та, което бе сключено с по-голямата FARC (Революционни въоръжени сили на Колумбия). Правителството на Дуке прекъсна водените и с ELN преговори за подобно споразумение – и в момента проблемът с тази групировка е едно от сериозните предизвикателства пред сигурността в страната, с което ще трябва да се справя бъдещият президент.
Последните сондажи дават на „Фико” и на Ернандес вече почти равни проценти – около 22%. Което означава, че е твърде вероятно на балотажа Петро да се срещне и с „колумбийския Тръмп”. Непредсказуемостта на такъв съперник отдясно може да донесе всякакви изненади.
Същевременно никой не се съмнява, че рисковете за физическото оцеляване на Петро и Франсиа Маркес ще нараснат още повече между двата тура, защото противниците на един „другар президент” в Колумбия са твърде радикални и твърде безпощадни.
Има много спекулации за вероятна подмолна намеса и на САЩ с цел да се предотврати победата на Петро. Все пак Колумбия е страната с най-много американски военни бази в Латинска Америка. Но тук трябва да се имат предвид и някои особености. Иван Дуке и „урбизмът” подкрепиха Доналд Тръмп при президентските избори в САЩ. Откакто е станал президент, демократът Джо Байдън изобщо не е погледнал към Колумбия и не е показал нито един жест на внимание към Дуке. Освен това линията на тази балансирана и модерна латиноамериканска левица, чиито представители са Петро и Франсиа Маркес, е доста приемлива за сегашните управляващи във Вашингтон. Щом приемат Борич в Чили, няма никакви причини да не приемат и Петро в Колумбия. Старите „кучи синове” със закваската на „урбизма” определено вече се разминават с актуалния вкус на Белия дом.
Ако в крайна сметка Колумбия успее да допълни „новата лява вълна” в Латинска Америка и с Густаво Петро като президент, неизбежен ще стане и въпросът какви са характеристиките на тази вълна и какво е общото и различното с предишната? Става дума за онази, започнала с идването на Уго Чавес на власт във Венесуела през 1999-та и продължила с Лула в Бразилия, Нестор Киршнер в Аржентина, Табаре Васкес в Уругвай, Ево Моралес в Боливия, Мишел Бачелет в Чили, Рафаел Кореа в Еквадор, Даниел Ортега в Никарагуа, Фернандо Луго в Парагвай и т. н. Ако при нея именно „кастро-чавизмът” имаше много силно влияние, сега, при новата вълна, доминираща е значително по-умерената, по-скоро социалдемократическа тенденция, в която могат да се впишат и президентите на Мексико и Аржентина – Андрес Мануел Лопес Обрадор и Алберто Фернандес. Такава е и линията на Лула, чието завръщане на власт в Бразилия е твърде вероятно след изборите там през октомври т. г. Като признак за отдалечаването от радикалното левеене си струва да се отбележи и фактът, че тъкмо Лула вече избра като свой партньор за изборите и кандидат за вицепрезидентския пост един традиционен политик от класическата десница – Жерардо Алкмин – в стремеж така да се обединят най-широки политически сили срещу крайнодесния Жаир Болсонаро.
Радикални действия по смяна на системата от тази „нова лява вълна” в Латинска Америка очевидно няма как да се очакват. Но е несъмнено, че тя вече се опитва усърдно да „нормализира” политическия живот и да връща духа на сътрудничеството и интеграцията в континентален мащаб.
Интересното е, че наблюдаваме и „меко”, но доста категорично усилие по дипломатическо реабилитиране на „кастро-чавизма”, който бе стигматизиран по време на няколкото години опит за десен реванш. След като администрацията на Байдън обяви, че на свикваната от 6 до 10 юни в Лос Анжелис „Среща на върха на Америките” няма да бъдат поканени смятаните от Вашингтон за „диктаторски” Куба, Венесуела и Никарагуа, дойде доста остра реакция от страна на президентите на Мексико и Аржентина. Те обявиха, че не приемат изключването на която и да е държава от такъв форум на базата на субективни политически преценки.
В крайна сметка срещата в Лос Анжелис може да се окаже и провал, след като по същото време се свиква и нейна алтернатива – конференция на създадената именно по време на възхода на „кастро-чавизма”, през 2010 г., организация CELAC (Общност на латиноамериканските и карибските държави). Дейно функционира и групата ALBA (Боливарски съюз на народите на нашата Америка), създадена в края на 2004 г. по инициатива на Фидел Кастро и Уго Чавес и обединяваща чрез взаимоизгодно икономическо и търговско сътрудничество 10 латиноамерикански и карибски държави. Тези дни тя се събра в Хавана за своята 21-ва годишна среща и осъди „претенциите за империалистически диктат над латиноамериканските и карибските народи с цел регионът да се държи разделен, за да се обслужват хегемонистични интереси”.
Времето и настроенията не изглеждат подходящи за ретроградни и „изключващи” маниери. Ако „новата лява вълна” приобщи и Колумбия, дали като президент Густаво Петро ще се осмели да си спомни, че „кръстникът” на неговия партизански псевдоним Габриел Гарсия Маркес поддържаше топло приятелство с Фидел Кастро?
About The Author
