Днес в Нагорни Карабах оръжията са сравнително тихи. Но 18 месеца след като войната брутално преначерта картата на контрола над спорната територия, хората, които живеят там, остават тревожни.
Сутринта на 27 септември 2020 г. столицата на Нагорни Карабах, Степанакерт, се събужда от звуците на експлодиращи касетъчни боеприпаси. Сякаш фойерверките продължаваха от предишната вечер, когато градът беше отбелязал държавен празник. През последвалите 44 дни най-малко 3700 арменски и карабахски войници – много от тях млади мъже – бяха убити при офанзивата на азербайджанските войски, които се опитваха да заемат ключови позиции дълбоко в територията.
Реалният брой на загиналите вероятно е по-висок. Стотици арменски военнослужещи и до днес са в азербайджански плен, а съдбата на изчезналите хора е неясна. Десетки хиляди арменци бяха разселени, а стотици села бяха взети под азербайджански контрол. На практика Нагорни Карабах загуби 70% от територията, която контролираше от 1994 г. насам, а заедно с това и чувството за контрол върху бъдещето си. Територията, която е спорна между Армения и Азербайджан, днес е дом на около 100 000 арменци и се управлява от непризната администрация.
Тази „нова реалност“ беше потвърдена в споразумението за прекратяване на огъня от 10 ноември 2020 г., подписано от арменския министър-председател Никол Пашинян, президента на Азербайджан Илхам Алиев и руския президент Владимир Путин. Според този документ страните трябва да останат на заетите си в момента позиции, като Азербайджан получава контрол над районите на „буферната зона“ около Нагорни Карабах. Предвиждаше се и размяна на затворници, макар че тя върви болезнено бавно.
Предвиждаше се тази договореност да бъде гарантирана от руските мироопазващи сили. Близо 2000 руски военнослужещи бяха разположени на територията, с малък бронетанков съпровод.
Днес тези сили контролират влизането в региона чрез контролно-пропускателни пунктове по единствения пряк път, който свързва Нагорни Карабах с Армения. В резултат на това посещението на територията е почти невъзможно за чуждестранни граждани, включително туристи и журналисти. Наскоро руските мироопазващи сили отказаха дори на арменски опозиционни депутати да влязат в Карабах.
Хората в Нагорни Карабах смятаха, че пристигането на руските сили ще стабилизира ситуацията за следващите няколко години, но в действителност стабилността се оказа мимолетна. Няколко инцидента през последния месец оказаха пряко въздействие върху живота на хората.
На 8 март, по време на необичайно студен период, газопроводът, който преминава от Армения към Карабах, прекъсва работа, след като е повреден в район под азербайджански контрол. Карабах, с около 100 000 жители, остана без природен газ, което значеше, че няма да има топла храна или топла вода. В резултат на това всички детски градини, училища и университети бяха затворени. Цените на ежедневните стоки в супермаркетите се повишиха, имаше недостиг на хляб, а захарта просто изчезна от магазините. Много често електричеството беше изключвано.
Освен това през март азербайджанските сили навлязоха на карабахска територия. Близо до границите на няколко села, разположени в близост до настоящите азербайджански позиции – Парух, Храморт и Тагавард – азербайджански войници започнаха да излъчват заплашителни обръщения на арменски език, в които призоваваха жителите да напуснат домовете си и твърдяха, че е незаконно да обработват собствените си градини и дворое.
Няколко дни по-късно азербайджанските сили започват да обстрелват района, принуждавайки повечето хора да напуснат селата си. Близкият хълм Караглух е превзет от азербайджанските сили, което им дава възможност за наблюдение към Степанакерт и близкия град Аскеран. Трима войници бяха убити от азербайджански дрон по време на нападението.
Миналата седмица отидох с автобус до Аскеран, само на няколко километра от Парух и Храморт, за да разбера какво се е случило. По време на пътуването, което отнема 15-20 минути, се минава покрай голяма руска мироопазваща база. До Парух и Храморт вече не е безопасно да се пътува – Храморт сега на практика е арменска военна позиция. Разговарях с двама души – Алла Арзуманян, която ръководи организация за развитие на жените, и Найра Багдасарян, която е живяла в Храморт.
Малко след това властите в Карабах призоваха арменското правителство да се откаже от „катастрофалната си позиция“ в отговор на сигналите, че е отворено за отстъпки към Азербайджан.
Алла Арзуманян, Аскеран
“Не вярвам на никого. Имам чувството, че всички лъжат. Неотдавна азери от позициите край Парух и Храморт ни помолиха по мегафони да напуснем домовете си. Проведохме телефонен разговор с кмета на с. Храморт, за да разберем ситуацията, той ни каза, че всичко е наред, няма нужда от паника и селото живее рутинния си живот. След това последва стрелба. Те използваха гранатомети и един цивилен беше ранен, докато работеше в градината си.
Най-интересното е, че официално Баку отхвърля всички тези инциденти, въпреки че самите азербайджанци започнаха да разпространяват кадри по каналите на Telegram. В отговор руснаците казват: „какво можем да направим, когато не ни е позволено да снимаме?“. Руснаците наричат сегашната ситуация „огледално отстъпление“ [което означава, че и арменските, и азербайджанските сили трябва да се изтеглят еднакво]. Какво означава това? Че само ние трябва да се оттеглим? Ако искате да предадете територии, просто го кажете ясно. Не ни мамете с измислени термини.
Ясно е, че Русия е заета с Украйна и не иска нов проблем в Карабах. Може би това е „голяма игра“, която ние не разбираме. Въпреки че Храморт и Парух са на десет километра от нас, чухме новината за изселването по телефона. Хората започнаха да разпитват и се оказа, че това е вярно. Имаше един старец, който отказваше да напусне селото си [Парух], но синът му, който е в армията, го изведе от селото. Станало твърде опасно, за да остане.
Забранено ни е да си върнем селата. Около 15 жени организираха демонстрация в Аскеран на 4 април срещу арменския премиер Никол Пашинян – за да му кажат да не преговаря от наше име, тъй като не сме гласували за него, така че той няма право да подписва документи вместо нас.
Неотдавна започна кампания за събиране на подписи в подкрепа на присъединяването на Карабах към Русия. Част от населението е „за“, а друга – „против“. Ако Карабах стане част от Русия и това означава, че ще трябва да живеем с азерите, тогава няма да сме съгласни. Не разбирам защо през последните 30 години Армения не е признала независимостта на Карабах.”
……..
Найра Багдасарян, Храморт
“След като азербайджанците започнаха да стрелят по посока на селото ни и ние бяхме разселени, отидохме в Степанакерт да живеем със сестра ми, която също е разселена, от Шуши. Сега трябва да плащаме наем.
Дори по време на 44-дневната война през 2020 г. не изоставих селото. Тогава се страхувах, тъй като живеех сама, а азербайджанците бяха на 500 метра от къщата ми. Не се плашех толкова от стрелбата, а когато свиреха мугам [традиционна азербайджанска музика] по мегафони. Това ми повлия психологически. Всеки ден се моля на Бог да ни изпрати обратно у дома. Продадохме добитъка си и дойдохме тук.
Сега азербайджанците са в Караглух, а селото ни е в техни ръце. Роден съм в Парух, а през 1984 г. се преместих в Храморт. Все още се надявам, че един ден ще посетим гробовете на предците си, свещените ни места и ще запалим свещ на хачкар [арменски паметен камък].
Съпругът ми изчезна по време на войната през 90-те години. Не се омъжих отново. Избягахме в селото на съпруга ми, държейки на ръце малкото ми дете сред тежкия сняг. Как се извървяват 80 километра?
Тогава селото ни беше изгорено до основи, същото се случва и сега. Можехме да издържим предишната война, но тази е още по-тежка. Нараниха ни всички страни. Не разчитам на хората, разчитам на Бога. Искам да се върна у дома и да отворя вратата. Вчера се прибрах вкъщи, за да полея цветята, през целия път плаках, синът ми каза да изчакаме да се приберем. Градината е разцъфнала, бобът расте.
Социалните въпроси са важни, но не са от първостепенно значение. Когато газът беше спрян, се появиха слухове, че Азербайджан може да възобнови газовия поток в замяна на признаване на териториалната им цялост. Хората избраха да останат без газ.
Неотдавна бившият ръководител на Аскеранската област Сасун Барсегян предложи да проведем референдум за присъединяване към Руската федерация, което би довело до сигурен живот за хората в Карабах. В интернет хората започнаха да оспорват това, като твърдяха, че нашите войници са пролели кръвта си за присъединяването към Армения, а не към Русия. Но трябва да кажа, че броят на хората, които искат да се присъединят към Русия, не е по-малък. Въпросът е дали Русия вижда Карабах като част от себе си.
Инцидентът в Парух също се отразява на репутацията на Русия: азербайджанците влизат в селото в присъствието на руснаците. Нещо повече, почти ясно беше заявено, че руснаците са предали селото на азербайджанците. След това правителството на Карабах се обърна към арменското правителство с молба да действа като гарант за сигурността на хората в Карабах. Армения все още не е изпратила своя отговор.”
About The Author
