Пенелопе Крус: Ако продължим да се делим, равенството никога няма да дойде

Хуан Луис Алварес, в. „Ла Вангуардия“

Трябва да се признае на Пенелопе Крус, че да изглежда ефектно на 40+ сякаш не ѝ коства никакви усилия. В много отношения. Към свежестта на безупречното лице, едва докоснато от течението на времето, тя добавя и естествената си елегантност, типична за нея още от първите ѝ стъпки в киното преди повече от три десетилетия. Но вай-важното е това, че носителката на „Оскар” и емблематична актриса от най-големите вдъхновения на Алмодовар поддържа мозъка си добре подготвен и далеч от песните на сирените, които биха я отвели към една много по-малко ангажирана кариера от дълго изгражданата от нея стъпка по стъпка.

Приема интервюто онлайн и започваме с шеги около парадокса, че макар и двамата да се намираме в Испания, разговорът ни се осъществява чрез една медийна агентка от Лос Анжелис. „Това е част от света, в който ни се падна да живеем,” коментира Пенелопе, „и на тази пандемия, на която не ѝ се вижда краят” и която е свела до минимум професионалната ѝ дейност.

След личния ѝ успех в „Паралелни майки”, който ѝ донесе венецианската купа „Волпи” и награда на много взискателната критика в Лос Анжелис, тези дни тя представя и „Официално състезание” – играе ексцентрична кинорежисьорка редом до Антонио Бандерас. А също и холивудския екшън само с жени в главните роли – „Агенти 355”, където тя се превъплъщава в латино-психоложка пацифистка, въвлечена в заговор на международния тероризъм. Джесика Частейн, Даян Крюгер и Лупита Нионго споделят заедно с нея афиша.

Не можете да се оплачете как се отнасят към вас в Холивуд…

В никакъв случай. Но освен, че ми предлагат интересни роли в толкова необичайни филми като този, също и с филма на Педро (Алмодовар – б. р.) става нещо прекрасно . Много съм щастлива за сериозната работа, която вложих в този филм, а особено се радвам за него (за Алмодовар – б. р.), защото той го заслужава.

Наистина ли толкова са се променили нещата в едно тъй консервативно място, каквато е холивудската индустрия, за да влязат актрисите през парадната порта на шпионски филм като „Агенти 355”?

Да, променили са се. Забранените територии непрекъснато намаляват. Но това не бива да се ограничава само до сферата на киното. Онова, което не достига, е жената да бъде поставена на заслуженото ѝ място и в много други професии. Ние, актрисите, сме облагодетелствани, че винаги имаме някой микрофон наблизо на разположение, за да можем да изразим и да отстоим това равенство. Но мнозинството от жените никой не ги пита, не им се придава значение. Далеч сме от абсолютното равноправие, макар че се напредва и има подобрение във всички отношения. Преди 15 години филм като този беше немислим.

Смятате ли, че движенията против сексуалните посегателства, в които бяхте особено активна, играят основна роля за тази промяна?

Смятам, че всички стъпки в посока към равноправието и към нулевата толерантност спрямо дискриминационни прояви оформят промяната. Но това е много дълъг път. Затова е много важно, че само жени се заехме да реализираме едната толкова важна творба и успяхме да я продадем по международните пазари само за два дни. Онова, което подчертава промяната, е, че светът на финансите е отворен за такъв тип проекти.

Много е интересен този контраст между екшън-сцените и другите, които изразяват приятелството между жените… Това е още един урок.

Разбира се. Героините са жени във всеки един момент. Никой не е оставен да си мисли, както беше допреди не толкова много години, че ние ставаме мъжкарани, когато се заемаме с дейности или професии, смятани за „мъжки”. Така е във филма, но ти можеш да привнесеш  неговото послание и в лудия живот, който мнозина водим – и мъже, и жени, но най-вече ние, жените, които насред целия стрес намираме време, за да бъдем с онези, които обичаме. Във филма е отделено място на всички персонажи, които заобикалят жените – децата, половинките им. Не само защото филмът е режисиран от жена. Има режисьори мъже, които правят същото, разказвайки една история, макар обкръжението им да е мъжко. Те бягат от стереотипа, в който жената е само компания на героите. Смятам, че ако продължим да се делим, равенството никога няма да дойде. Трябва да го постигнем заедно, ръка за ръка. Смятам, че повечето от младежите това го знаят, защото вече са били образовани така от малки. Равенството е влязло в клетките им, не е нещо, което трябва да учат наново, когато стават възрастни. Аз имах късмета да бъда отгледана така и съм много благодарна на родителите си, задето са култивирали у мен тези ценности.

Вижда се как страдате, когато вашата героиня посяга към оръжието, известно е вашето отвращение към оръжията, а в Холивуд тях сякаш ги раздават на актьорите като униформа…

Не искам дори да виждам оръжия, те ме плашат. Това рано или късно ще трябва да се регулира, защото е вкоренено много дълбоко. Ще има други ограничения, без ужасните новини, които ни карат да изтръпваме и които са свързани с тази лудост – за всекиго да е достъпно купуването на оръжия.

Как се чувства Пенелопе, когато трябва да бъде жена, прекарваща следобеда в игри с децата и с половинката си?

Аз се потапям изцяло в работата си като актриса. Това е нещо много обсебващо, като понякога може да е и разболяващо. Но вече от доста време, дори когато снимам нещо, изискващо от мен пълно отдаване, както беше в случая с „Паралелни майки”, аз се старая да не нося персонажа си и вкъщи. Не бива да е така и да се ощетяват моментите, в които приоритетът е моето семейство, макар да ценя много привилегията да имам тази работа, очароваща ме от малка. Винаги ще се чувствам като ученичка в нея, защото никога не можеш да стигнеш до точка, от която нататък да си сигурна, че контролираш всичко, че знаеш всичко. Би било много тъжно, ако са случи такова нещо. И на 90 години да стана, ще кажа същото, което и днес. Това е, което ме прави най-щастлива в тази работа – винаги да има нещо ново, срещу което да се изправиш. Но двата ми свята трябва да постигат мирно съвместно съществуване. За момента е така.

Имате две деца, а живеем в момент, който не вдъхва много надежди. Тревожи ли ви тяхното бъдеще и бъдещето на онези, които идват?

Не може да е другояче. Всичко, свързано с околната среда, с този бунт на природата срещу нас, които ѝ вредим, ме тревожи. Също и обвързването на всички с технологиите, но най-вече на децата. У дома сме сложили ограничения върху мобилните телефони и върху времето пред компютър. Не знам накъде отива всичко това. Не мисля, че може да има мозък, който да функционира нормално ден след ден, докато е замаян от всичко онова, идещо от прилагането на технологиите. Още по-малко това е допустимо при юношите, които преминават през особено важен етап на своето формиране.

Дразни ли ви поляризацията, този стремеж да се разделят хората на две антагонистични групи, както става в нашата страна?

Не е това начинът да се гледа към бъдещето. Още по-малко, докато преживяваме пандемия, променила живота ни във всеки смисъл. Но вече е ясно, че има хора, които нито се учат, нито в бъдеще ще се научат. Това не е моят начин да са правят нещата. Мога да присъствам на вечеря, на която да разговарям с хора с много различни идеи от моите и всеки да има възможност да изрази мнението си, като бъде изслушан с уважение – това не ме притеснява. С изключение на някои специални случаи, естествено. На това също са ме учили от малка – да уважавам онова, което мислят другите. От друга страна поляризацията, която тук е малко крайна може би, е факт не само в Испания, тя расте по цял свят. Докато има хора, които искат да изкарат политически или икономически дивиденти от нещастията, не вярвам да можем да вървим в някаква вярна посока. Не разбирам как не си дават сметка, че сега е момент за обединение и солидарност.

Алмодовар казва, че „Паралелни майки” е бил зле разбран в Испания заради частта, свързана с историческата памет – това е друга тема, която всява напрежение ден след ден…

Но аз също така забелязвам обичта и уважението от страна на много хора, гледали този филм. Посланието, което той отправя, е много ясно и много добре обяснено. Моята героиня е като  говорителка, която се опитва да припомни на по-младото поколение, че трябва да се опитваме да се учим от допуснатите грешки, за да не ги повтаряме. Не ми го побира главата, някой да има логичен мотив да оспорва  желанието на някой роднина достойно да погребе своите скъпи същества. Но е ясно, че има и оспорващи.

Вашата героиня се изправя пред истинска дилема, когато трябва да реши: дали да каже истината и да си съсипе живота, или да мълчи и да продължава, сякаш нищо не е било…

Така става и в живота. Не чак по такъв краен начин, като цяло, но не е нещо, което да ни е чуждо. Много ми харесва отприщилия се морален дебат – всеки го съизмерва със себе си и разсъждава какво би правил в такива обстоятелства. Не съдя в нито един момент онова, което прави героинята ми. Да съдиш, означава да се поставяш поне две стъпала над останалите, но не е добре да се оставяш на високомерието и да заемаш такава позиция. Публиката разбира, че моята героиня се нуждае от много време, за да се реши да говори какво е открила, и че това може да разбие живота ѝ. Не ми остава друга възможност, освен да я защитавам – тя е останала сирак, без семейство. И е в състояние да разиграе семейството, което е създала съгласно своята етика, защото не може да живее с тежестта на мълчанието, защото иска да направи нещата по правилния начин, макар това да ѝ причинява много страдания. Филмите са толкова по-големи, колкото по-голям е моралният конфликт, който третират.

И „Официално състезание” съдържа такъв един конфликт, типичен за света на актьорите – вечните битки между еготата…

Да, казват, че това ни го сервират в изобилие (смях). Всъщност нито всички актьори са така вманиачени в еготата си, както е показано във филма, нито всички режисьорки са толкова радикални като онази, която играя. За егото… Ами всички си имаме по едно, то си е там. Онова, което трябва да се опитваме да правим, е да го слагаме на място, където да пречи най-малко. Мен майчинството ме промени в този смисъл. Като станеш майка, спираш да мислиш на първо място за себе си.

Имате вече близо 90 роли за три десетилетия кариера. Не ви ли тежат? Не идва ли момент, в който се оказва, че вече всичко е направено?

Уф, в никакъв случай. Вижте, току-що завърших „По ръба” с Хуан Диего Бото, с когото учехме в школата по актьорско майсторство на Кристина Рота. Играли сме дори Ромео и Жулиета, докато учехме – бяхме 13-годишни тогава. Той се е превърнал в ярък актьор и в прекрасен писател. Човек интелигентен, чувствителен, който отлично познава човешкото същество. Предложих му да напише нещо, за да го изиграем заедно и го убедих също да режисира. Защото това отваря огромна врата за мен. Искам да правя специални проекти с колеги, с които се знаем цял живот, и да даваме възможности на нови хора, на нови сценаристи. Добре, няма да казвам нищо повече, но ми се струва, че от тази посока ще се чуят гърмежи…