Филмът „Не поглеждай нагоре“ е сатира. Но като климатолог, който прави всичко по силите си, за да събуди хората и да предотврати унищожаването на планетата, това е и най-точният филм за ужасяващата липса на реакция на обществото на климатичния срив, който съм гледал.
Филмът на режисьора Адам Маккей и сценариста Дейвид Сирота разказва историята на студентката по астрономия Кейт Дибиаски (Дженифър Лорънс) и нейния научен ръководител д-р Рандал Минди (Леонардо ди Каприо). Те откриват комета – „планетоубиец“ – която ще се сблъска със Земята след малко повече от шест месеца. Сигурността на сблъсъка е 99,7 % – толкова сигурна, колкото почти всичко в науката.
Учените по същество са сами с това знание, пренебрегвани и тероризирани от обществото до степен да се съмняват в собственото си психическо здраве. Паниката и отчаянието, които главните герои на филма изпитват, отразяват паниката и отчаянието, които изпитват много учени, занимаващи се с климата. В една от сцените Минди изпада в истерия в банята, а в друга Дибиаски крещи по националната телевизия: „Не сме ли ясни? Всички сме 100% сигурни, че ще умрем, по дяволите!“ Мога да се припозная в това. Ето какво е усещането да си учен по въпросите на климата днес.
Двамата астрономи получават 20-минутна аудиенция при президента (Мерил Стрийп), която се радва да чуе, че технически сблъсъкът със Земята не е 100% сигурен. Претегляйки предизборната си стратегия спрямо съдбата на планетата, тя решава да „изчака и да прецени“. Отчаяни, учените отиват в национално сутрешно шоу, но телевизионните водещи се отнасят лековато към тяхното предупреждение (което е засенчено и от история за раздяла на знаменитости).
Впоследствие неизбежният сблъсък бива потвърден от учени по цял свят. След като политическите ветрове се променят, президентът инициира мисия за отклоняване на кометата, но в последния момент променя решението си под влиянието милиардер-спонсор (Марк Райлънс) със собствен план да насочи кометата към безопасно кацане, използвайки недоказана технология, за да получи достъп до съдържащите се в нея ценни метали. Корицата на спортно списание пита: „Краят е близо. Ще има ли Супербоул?“
Но това не е филм за това, как човечеството би реагирало на комета, която убива планетата. Това е филм за това, как човечеството реагира на климатичен срив, който убива планетата. Живеем в общество, в което въпреки изключително ясната, настояща и задълбочаваща се опасност за климата, повече от половината републикански членове на Конгреса на САЩ все още твърдят, че изменението на климата е измама, а много повече искат да блокират всякакви действия по въпроса; в общество, в което официалната платформа на Демократическата партия все още предвижда огромни субсидии за индустрията на изкопаемите горива; в което настоящият президент се кандидатира с обещанието, че „нищо няма да се промени фундаментално“, а председателят на Камарата на представителите отхвърли дори скромен план за климата като „зелена мечта или нещо подобно„; общество, в което най-голямата делегация на COP26 беше тази на индустрията за изкопаеми горива, а Белият дом продаде правата за сондиране в огромна зона на Мексиканския залив веднага след тази среща на върха за климата. Живеем в реалност, в която световните лидери казват, че климатът е „екзистенциална заплаха за човечеството“, като същевременно разширяват производството на изкопаеми горива; в която големите вестници все още публикуват реклами на изкопаеми горива, а новините за климата редовно са засенчени от спортните събития; в която предприемачите прокарват невероятно рискови технологични решения, а милиардерите продават абсурдната фантазия, че човечеството може просто да се премести на Марс.
След 15 години работа за повишаване на осъзнаването на спешността на климатичните промени стигнах до заключението, че обществеността като цяло и световните лидери в частност подценяват колко бърз, сериозен и постоянен ще бъде климатичният и екологичният срив, ако човечеството не се мобилизира. Може би остават само пет години преди човечеството да изразходва оставащия „въглероден бюджет“, за да не се допусне глобално затопляне от 1,5 C при днешните нива на емисиите – ниво на затопляне, което не съм сигурен, че ще бъде съвместимо с цивилизацията, каквато я познаваме. И може би ще останат само пет години преди дъждовните гори на Амазонка и големият леден щит на Антарктида да преминат необратими повратни точки.
Системата на Земята се разрушава със спираща дъха скорост. А учените, занимаващи се с климата, са изправени пред още по-непосилна задача за комуникация с обществеността, отколкото астрономите в „Не поглеждай нагоре“, тъй като разрушаването на климата се развива в продължение на десетилетия – светкавично бързо по отношение на планетата, но тектонично бавно по отношение на новинарския цикъл – и не е толкова непосредствено и видимо, колкото комета в небето.
Като се има предвид всичко това, отхвърлянето на „Не поглеждай нагоре“ като твърде очевиден, казва повече за критика, отколкото за филма. Той е смешен и ужасяващ, защото предава една вледеняваща истина, която учените в областта на климата и другите, които разбират цялата дълбочина на климатичната криза, преживяват всеки ден. Надявам се, че този филм, който по комичен начин представя колко трудно е да се пробие през господстващите норми, действително ще помогне да се пробият тези норми в реалния живот.
Също така се надявам, че Холивуд се учи как да разказва важни истории за климата. Вместо истории, които внушават успокояваща дистанция от сериозната опасност, в която се намираме, чрез нереалистични технологични решения за нереалистични сценарии за бедствия, човечеството се нуждае от истории, които подчертават многото абсурди, които възникват от колективното знание за това, което предстои, съчетано с колективното бездействие.
Нуждаем се и от разкази, които показват рационалния отговор на човечеството на кризата. Липсата на технологии не е това, което блокира действията. Вместо това човечеството трябва да се изправи срещу индустрията за изкопаеми горива, да приеме, че трябва да консумираме по-малко енергия, и да премине към пълен режим на извънредна ситуация. Чувството на солидарност и облекчение, което ще изпитаме, когато това се случи – ако се случи – ще промени нещата за нашия вид. Повече и по-добри факти няма да катализират тази социокултурна повратна точка, но повече и по-добри истории биха могли.
*Питър Калмус е климатолог и автор на книгата “Being the Change: Live Well and Spark a Climate Revolution“.
About The Author
