Съдържанието на тази статия представлява избрана част от доклад от съвместен проект между „Барикада“ и Фондация „Фридрих Еберт“ – България, който си поставя за цел да бъде запълнена празнината в обществения и медийния дискурс по значими въпроси, които страдат от липса на достатъчно внимание или пък умишлено биват пренебрегнати. Проектът е озаглавен „Социално-икономически барометър“ и в рамките на неговото реализиране ежемесечно ще бъдат публикувани 10 авторски анализа на екипа на „Барикада“ по различни теми, както и 10 интервюта с експерти и анализатори, посветени на конкретната тема. Пълният текст на доклада ще можете да прочетете на сайта на Фондация „Фридрих Еберт“ – България. Тема на деветия доклад са възможностите за постигане на “зелен” икономически растеж и проблемите, свързани с енергийните и екологични политики на Европейския съюз. Автор на доклада е Даниела Пенкова.
Европа декларира своя стремеж да се превърне в първия неутрален по отношение на климата континент. За целта предложи да се реализира т.нар. Европейски зелен пакт, който бе представен по следния начин:
„Изменението на климата и влошаването на състоянието на околната среда са заплаха за самото съществуване на Европа и света. За да преодолеем тези предизвикателства, Европейският зелен пакт ще допринесе за превръщането на ЕС в модерна, ресурсно ефективна и конкурентоспособна икономика, при което:
- към 2050 г. няма да има нетни емисии на парникови газове
- икономическият растеж ще бъде отделен от използването на ресурси
- нито един човек или регион няма да не бъде изоставен.
Разчитаме на Европейския зелен пакт и за възстановяването от пандемията от COVID-19. Една трета от инвестициите в размер на 1,8 трилиона евро по Плана за възстановяване NextGenerationEU и седемгодишният бюджет на ЕС ще се използват за финансиране на Европейския зелен пакт.“
Нека анализираме така поставените цели.
Към 2050 г. няма да има нетни емисии на парникови газове
„Нетни емисии“ са емисиите, които представляват разликата между произведените на дадената територия парникови газове и погълнатите газове от горите, селскостопанските култури и почвата. Когато произведените и погълнатите газове се равностойни, говорим за „нулеви нетни емисии“. За да постигнат тази цел, като първа стъпка 27-те страни от ЕС трябва до 2030 г. да намалят нетните емисии на парникови газове с 55% спрямо нивата от 1990 г. Към тази точка можем да отнесем три проблема:
Първо, намаляването на емисиите според Зеления пакт ще се отчита като намаляване на емисиите в производството, а не в потреблението. Това означава, че ако една държава измести производствените си мощности в чужбина, след което започне да внася продукцията на същите тези мощности, за да я потребява в страната, ще отчете спад на своите емисии, въпреки че емисиите, отделени при производството в чужбина ще бъдат същите (при една и съща техника на производство), а в допълнение ще се отделят и емисии за транспорт на въпросната продукция.
Вземането предвид само на производствените емисии на страните не е достатъчно за справяне с климатичната криза. В крайна сметка трябва да разгледаме моделите на потребление и да преценим дали те са в съответствие с устойчивото бъдеще за света. На практика това означава, че трябва да отчитаме и двете неща – емисиите от потреблението и емисиите от производството.
Но точното отчитане на емисиите от потреблението е истинско предизвикателство. То изисква проследяване още от мястото на произход на внесените продукти, често страни с по-малко строги регулации на емисиите, през цялата верига – от производството на суровините, използвани за производство на продукта, през собственото му производство, транспорта и дистрибуцията на едро, до търговеца на дребно. Необходими са огромни усилия и разходи на световно ниво за успешното проследяване на всички етапи на производство и търговия.
Второ, от глобална гледна точка политиката в областта на климата трябва да признае предимството на производството на стоки там, където те могат да бъдат произведени с по-ниски емисии. В противен случай съществува риск фирмите да се преместят в други (обикновено по-слабо развити) страни с по-малко строги регулации за изменението на климата и в резултат на това глобалните емисии на парникови газове се увеличават. Това е известно като „изтичане на въглерод“. В Зеления пакт не са включени намерения за борба с този феномен, който води до увеличаване на глобалните емисии, вместо до тяхното намаляване. Същевременно води до отчитане на намаляване на емисиите от страна на държавите с по-строги регулации, въпреки че същите впоследствие ще закупят продуктите на същите фирми, но произведени с повече емисии в държави с по-слаби регулации. Към увеличените по този начин емисии за производство, се добавят и допълнителни емисии, дължащи се на транспорта на съответните стоки към държавата-потребител. Проблемът с изтичането на въглерод не се разглежда от Зеления пакт, нещо повече – затягането на изискванията за намаляване на емисиите води до вграждането на допълнителни регулации в националните законодателства, които се превръщат в стимул за фирмите да изнесат производството си в държави с по-слаби регулации. В резултат от това, на глобално ниво емисиите се увеличават, въпреки отчитането на „постиженията“ на Европейския съюз в намаляването на собствените му емисии.
Христоматиен пример за изтичането на въглерод е циментовата индустрия в България. Циментовият сектор е един от секторите с най-високата интензивност на емисии в ЕС и е изложен на висок риск от изтичане на въглерод. Изтичането на въглерод под формата на внос се случва в България, въпреки факта, че българската циментова индустрия прилага най-добрите налични технологии с висока енергийна ефективност, висока степен на използване на алтернативни горива, като всичко това е в резултат на направени значителни инвестиции. Поради високия внос индустрията страда от ниска степен на използване на мощностите (по-малко от 50% като се изключва износът) и бе принудена да затвори два от петте циментови завода в България (Вулкан цимент и Плевенски цимент). Европейската комисия е определила риска от изтичане на въглерод като изместване на продукция от ЕС към други страни с по-ниски амбиции за намаляване на емисиите или замяна на продукти от ЕС с по-интензивно въглероден внос. Този въпрос касае особено силно българския пазар на цимент, тъй като внасяният от трети страни цимент е силно въглеродно-интензивен (най-вече цимент CEM I с повече от 95% клинкер, който е въглеродно-интензивният компонент на цимента).
Икономическият растеж ще бъде отделен от използването на ресурси
Тази цел всъщност означава осъществяване на концепцията за „декуплиране“ на икономическия растеж от деградирането на околната среда. Както показват емпиричните данни, разгледани и обобщени от Европейското бюро по околна среда в докладаа „Decoupling Debunked“, декуплирането е мит – емпирично доказано е противоречието между концепциите за икономически растеж и устойчивостта. Всички данни сочат, че е нужно да се откажем от едното – или от растежа, или от устойчивостта – за да постигнем другото. Възниква въпросът как ЕС смята да постигне една непостижима цел. Очевидно това е невъзможно, но тъй като се предвиждат финансови средства в името на тази цел, то трябва да се намери начин, за да се отчетат и желаните резултати. И това може да се постигне чрез методите, изтъкнати в доклада на Европейското бюро по околна среда:
- Редица европейски държави отчитат относително или абсолютно декуплиране, само когато се базират на териториални показатели – онези, които се отнасят до намаляване на ефектите върху околната среда в процеса на производството, извършвано на територията на въпросните държави. Когато обаче се разглежда екологичният отпечатък, който засича ефектите върху природата на базата на потреблението, резултатите са различни.
- Това противоречие на резултатите се дължи на провежданата в последните десетилетия делокализация на производството към бедните страни, като същевременно богатите увеличават потреблението си.
Нито един човек или регион няма да бъде изоставен
Окончателният интегриран Национален план на България в областта на енергетиката и климата (НПЕК) е разработен така, че да се постигне (заедно с допълнителни мерки, определени в плана) целта на държавата за 2030 г. според амбициите на Европейския зелен пакт. В нито един раздел от разработения Национален план не се обръща достатъчно внимание на въпроса как да се постигне справедлив преход към неутрална по отношение на климата икономика, като социално-икономическото въздействие не е ясно определено. Няколко проблема заслужават специално внимание:
- Енергийната бедност: В Националния план липсва оценка на броя на домакинствата в състояние на енергийна бедност, както няма и яснота относно определянето на индикативна цел и на надеждни политики и мерки за намаляване на броя на домакинствата в състояние на енергийна бедност. Енергийната бедност в България е представена в следната графика (фигура 2), съставена на базата на данни от Евростат за 2020 г.:
- Либерализацията на пазара: По отношение на вътрешния пазар на електроенергия в Националния план се предвижда постепенно дерегулиране на цените до 2025 г. Във всички разгледани сценарии за въздействието върху климата повишаването на цените на суровините може значително да намали реалния доход и да увеличи бедността в страната. Анализът на социалното въздействие не е цялостен; не са предоставени прогнозни данни в социалните области, включително за секторите на достъпните жилища и социалните жилища. Това не позволява на България да защити нуждаещите се лица от преминаването към напълно либерализиран пазар. Към днешна дата единствената съществуваща специална мярка, която е в сила и се посочва в плана, са Законът за социално подпомагане и Наредбата от 2008 г. за целева помощ за отопление, които изглежда са с ограничен обхват предвид ситуацията с енергийната бедност в България.
- Въглеродно неравенство: През септември 2020 г. Оксфам публикува доклад, озаглавен „Ерата на въглеродното неравенство: Оценка на глобалното разпределение на емисиите в потреблението на индивидите от 1990 до 2015 г. и след това“ с плашещи заключения. Докладът показва, че между 1990 и 2015 г. световните годишни въглеродни емисии са нараснали с 60%, удвоявайки общите кумулативни емисии. Изследват се емисиите, свързани с потреблението на отделните домакинства според различното ниво на техните доходи и се доказва, че „Непропорционалното въздействие на най-богатите хора в света е неоспоримо.“ След като се определя т.нар. „въглероден бюджет“, с който разполагаме – количеството емисии в световен мащаб, което не бива да се надвишава, за да може да се ограничи затоплянето до 1,5 и 2 градуса, – се изследват данните за изчерпването на въглеродния бюджет в периода за потреблението на различните подоходни групи. Резултатите са следните:
Най-богатите 10% от населението на света (около 630 милиона души) са отговорни за 52% от кумулативните въглеродни емисии – изчерпвайки глобалния въглероден бюджет с близо една трета (31%) само за тези 25 години;
Най-бедните 50% (около 3,1 милиарда души) са отговорни за само 7% от кумулативните емисии и са използвали само 4% от наличния въглероден бюджет;
Само най-богатият 1% (около 63 милиона души) е отговорен за 15% от кумулативните емисии и 9% от въглеродния бюджет – два пъти повече от най-бедната половина от населението на света;
Най-богатите 5% (около 315 милиона души) са отговорни за над една трета (37%) от общия ръст на емисиите, докато общият ръст на емисиите на най-богатите 1% е три пъти по-голям от най-бедните 50%.
Очевидно е, че индивидите, които най-много са допринесли за климатичните промени, не поемат съответната отговорност и необходими лишения в потреблението си. Нещо повече – те използват огромната част от оставащия въглероден бюджет. По този начин тежестта за спасението на планетата е легнала на плещите на най-бедните, които най-малко са виновни за проблема, пред който сме изправени.
Същевременно, тези данни дори не се коментират от европейските институции и поради това в Европейския зелен пакт не са вградени никакви механизми, преразпределящи по прогресивен начин намаляването на емисиите сред различните подоходни групи. Вместо това се тиражира идеята, че всички еднакво трябва да поемат необходимите лишения. Тази логика за еднакво разпределение на задълженията е равносилна на логиката на „плоския данък“, при който най-бедният и най-богатият плащат еднакъв процент данъци, въпреки че богатият се възползва много повече от гарантираните му от държавата права 1)Адам Смит в „Богатството на народите“ (1776) пише: „Най-вече богатите хора са много заинтересовани да поддържат такъв ред на нещата, който единствен може да им осигури притежаването на техните предимства. Хората с по-малко богатство се обединяват, за да защищават собствеността на по-богатите с цел последните да се обединят, за да ги защищават в притежаването на тяхната собственост. Всички по-дребни пастири и собственици на стада чувствуват, че сигурността на техните стада и табуни зависи от сигурността на стадата на големия пастир или собственик на стадо; че поддържането на тяхната по-малка власт зависи от поддържането на неговата по-голяма власт и че от тяхната субординация спрямо него зависи властта му да държи стоящите под тях в субординация спрямо тях самите. Те образуват един вид дребна аристокрация, която е заинтересована да защищава собствеността и да поддържа властта на своя малък княз, за да бъде той в състояние да защищава тяхната собственост и да поддържа тяхната власт. Гражданска власт, доколкото е установена за осигуряване на собствеността, е установена всъщност за защитата на богатите срещу бедните или за защита на онези, които имат някаква собственост, срещу онези, които нямат никаква.“ Стр. 486-487, Партиздат, 1983 г., София. И по същия начин, по който плоският данък допринася за засилването на доходното неравенство в една страна, пропорционалното намаление на емисиите води до засилване на въглеродното неравенство в света, в Европейския съюз и в България.
- Безработица: Условие, за да получи България средства от Фонда за справедлив преход, е да бъде затворен комплексът „Марица-изток“ до 2030 г. „И когато това се случи, почти 100 000 работници в свързаните с мините и ТЕЦ-овете дейности ще останат без работа, България ще разчита основно на внос на ел. енергия, енергийната бедност ще се увеличи още повече, а Старозагорският регион ще се обезлюди. Фирмите на „наши хора“ ще са усвоили, каквото има за усвояване през „публично-частните „зелени“ партньорства“, други организации ще са усвоили парите за преквалификации на миньорите, за да станат те озеленители, предприемачи и собственици на магазинчета тип „клек-шоп“. … В настоящия си вид Зеленият пакт е недоносче, което разчита на неизобретени технически решения, базирано е на мечти, без работещ план и финансови средства за реализирането му.“ – пише икономистът и синдикалист Ваня Григорова, и допълва, че е необходимо „всички наши представители в правителството, Европейския парламент и Европейската комисия да защитят правото ни на достоен живот чрез мащабни публични инвестиции, които да създадат алтернативна заетост и гарантирано, достъпно електричество за домакинствата и индустрията.“
Финансова неадекватност на Европейския зелен пакт
Янис Варуфакис и Дейвид Адлер критикуват финансовата неадекватност на Европейския зелен пакт по следния начин:
„Когато френските и германските банки бяха засегнати от последната финансова криза, Европейският съюз направи всичко необходимо, за да ги спаси. Между 2009 и 2013 г. правителствата на отделните европейски държави насочиха 1,6 трлн. евро към европейските банкери, като същевременно наложиха строги икономии на европейските граждани, на които трябваше да служат. Когато през 2015 г. разбраха, че е необходима още подкрепа, Европейската централна банка отпечата 2,6 трилион евро само за четири години. Няма как да не сравним двете суми и приоритетите, които те разкриват: повече от 4,2 трилиона евро за спасяване на финансовия сектор на Европа; 1 трилион евро за спасяването на нашия свят. Но нещата са много по-лоши от това. Докато 4,2 трилиона евро за банкерите бяха ново, действително финансиране, 1-ият трилион евро, които Фон дер Лайен обеща за 10 години в Зеления пакт – 100 милиарда евро годишно – са предимно димна завеса.
Зелената сделка до голяма степен се състои от преместване на пари от вече съществуващи фондове на ЕС и претоплени обещания за бъдещо мобилизиране на частния капитал. Общо зелената сделка обещава само 7,5 милиарда евро в нови бюджетни ангажименти, разтеглени в продължение на седем години. За сравнение, според неотдавнашно проучване ЕК ще похарчи 29 милиарда евро – почти четири пъти повече – за уж „ненужни“ и екологично разрушителни газови проекти.”
Самата Европейска комисия през 2019 г. съобщава следното: „Преходът към неутралност по отношение на климата означава дълбока промяна за нашите икономики. Определянето на нуждите от инвестиции и осигуряването на необходимото финансиране е от съществено значение за постигане на годишните допълнителни инвестиции в размер на около 260 милиарда евро, необходими за постигане на целите на ЕС в областта на климата и енергетиката до 2030 г.“ Тази оценка е направена спрямо тогавашните цели от намаляване на емисиите с 40%, а тези цели в последствие бяха променени на 55%. Възниква въпросът как тогава Европейският зелен пакт би могъл дори и да се приближи към поставените цели при такава фрапантна разлика между необходимите средства и действително предвидените в пакта?
Структурата на средствата за Зеления пакт е друга причина за отчаяние. Така нареченият „Европейски план за възстановяване и устойчивост“ използва поетичната фраза „мобилизация“, като се ангажира да пробуди милиардите бездействащи в частни ръце средства. „За целта Зеленият пакт предлага да се насърчат частните инвестиции, като рискът се прехвърли от частните инвеститори върху бюджета на ЕС. Но това не намалява риска – просто го прехвърля върху плещите на европейските граждани, като същевременно гарантира на частните инвеститори да се радват на всички печалби. Без план за координиране на производството и разпределението на енергия в рамките на някакъв европейски енергиен съюз, ангажиментът на комисията към частния капитал обещава само да засили неравенствата вътре и между държавите-членки.“
Но не само крайно недостатъчното количество и структурата на средствата са притеснителни. Всички добри намерения на Европейския зелен пакт са вместени в усмирителната риза на всевишната логика на остеритета, дълбоко втъкана в европейските закони и институции. Логика, която неизменно прехвърля печалбите от всяка икономическа дейност към най-богатите, а задълженията и рисковете – към най бедните. Запитан дали в името на едно зелено и устойчиво бъдеще ЕС е готов да изостави „Пакта за стабилност и растеж“, осъждащ Европа на хронична стагнация, европейският комисар начело на инвестиционния план на Зеления пакт Валдис Домбровскис заяви, че желае да избегне „разделящия дебат“ за разхлабване на фискалните правила.
Накратко, Зеленият пакт е план за запазване на икономическото статукво, а не за неговата трансформация.
About The Author
Пояснения: