Да поговорим за сираците, оставяни от Ковид в Бразилия

Кармела де Марио*, Resumen Latinoamericano

Преживяваме колективна трагедия, която повече не може да бъде премълчавана. През октомври Бразилия стигна до 600 000 починали от Ковид-19. Най-малко една трета от тях – на възраст между 30 и 60 г. По-младите от 30 г. – 1,7%. Повечето са мъже.

Но никой не говори за други едни липсващи данни: колко са и кои са сираците, оставяни от тази трагедия?

Говорим за цяло поколение, което за броени дни губи баща си или майка си, или и двамата си родители, или бабите и дядовците си. Поколение, което дори няма възможност да се сбогува с тях, да ги оплаче, да ги погребе. Поколение, което ще живее с дълбока травма – индивидуална и колективна – и за момента дори не сме способни да я измерим.

Според някои изчисления – защото официална статистика няма – около 113 000 непълнолетни са изгубили баща си, майка си или и двамата. Ако прибавим и бабите и дядовците, които са се грижили за внуците си, имаме най-малко 130 000 осиротели деца и юноши. Много от тях са изгубили бащите си, които исторически са поели отговорността за издръжката на семейството. С други думи, необходимо е да се измери също така как рефлектира този сценарий върху задълбочаването на неравенствата и на бедността.

Парламентарната комисия за проучване на Ковид-19, сформирана от бразилския Федерален сенат, полага усилия смъртта и болката в тази трагедия да престанат да са „невидими”. Работата на тази комисия ще има фундаментална роля за изграждането на колективната памет за нашата травма и за да може отговорните за тази престъпна трагедия да бъдат наказани, деянията им да не бъдат забравени. Комисията също така изпълнява важната функция да дава глас на страдащите от последствията на болестта, да дава глас и на сираците.

Отговорност на обществото и на държавата е да поеме грижите за тях. Спешна е нуждата от разгръщане на програми и обществени политики, които да гарантират на непълнолетните възможности да (ре)конструират живота си и да постигнат мечтите си. Много е важно сираците също така да бъдат утешени в мъката си.

Нека разгледаме един недалечен във времето пример, който е и много бразилски: жертвите от епидемията на вируса Зика. Той доведе до раждане на деца с микроцефалия. Майките трябваше да се откажат от собствен живот, за да се посветят на интензивните и всепоглъщащи грижи за децата си. Повечето от тези жертви живеят в североизточния регион на страната, бедни са, майките са безработни и са изоставени от мъжете си. Това са майки и деца, които изпълняват всекидневната изтощаваща рутина на обгрижванията, без които е немислимо развитието и добруването на децата.

Децата, родени като жертви от ефекта на вируса Зика в периода на най-тежките поражения от него между 2015 и 2016 г., отначало имаха право само на Продължителна икономическа помощ (ВРС). Чак през 2019 г. бе приет закон, който одобри правото на пожизнена пенсия, равна на една минимална месечна работна заплата.

Несъмнено достъпът до лечение зависи от мястото, където живеят засегнатите, от наличните или не мрежи за публични политики, от достъпните програми в съответното населено място. Зависи  и дали човекът, който основно полага грижите, може да се посвети изцяло на това и на транспортирането на децата.

На практика много от тези жени и деца зависят от милосърдието на онези, които ги заобикалят. Не само в осигуряването на лечение за децата, но и за издръжката на семейството. Реалното положение на жертвите на Зика е пример за забрава, за „невидимост”, за неглижиране. За него не може да се мълчи и не бива да се допуска повторението му сега със сираците от Ковид-19.

Неглижирането пронизва цялото икономическо пространство, което би трябвало да дава гаранции за „доход за оцеляване”. Това е социално и емоционално неглижиране, също и неглижиране на колективната отговорност.

Важен урок на пандемиите е, че техните поражения винаги по-тежко засягат най-слабите. Неконтролираното размножаване на комара Aedes aegypti и бързото разпространение на вируса Зика, на треската денге, на чикунгуня, на жълтата треска са стари познати на бразилското обществено здравеопазване. Това разпространение е по-голямо в места, където липсва достъпът до питейна вода и до канализация. Тоест – това са най-бедните зони с най-уязвимо население.

Пандемиите не са „приравняващи” всички хора – и тази от коронавирус също. В този случай отново най-пострадали са бедните и чернокожите, но особено децата. Също като жертвите на Зика, така и умиращите от Ковид-19 имат своите доходи, класи и раси. Хората точно от бедните слоеве са най-засегнати и от онези съпътстващи заболявания, сочени като рисков фактор. А сега и техните деца – хиляди и хиляди – са оставени на произвола на съдбата.

Във Федералната камара и в Сената се обсъждат различни законопроекти, насочени към гарантиране на доходи за непълнолетни лица, останали сираци вследствие на Ковид-19. Това са предложения, правени „на сляпо”, защото нито знаем колко са, нито кои са сираците. Как на такъв фон да се планират действия, да се предвижда бюджет за разпределение на помощи и да се подготвят програми за насърчаване? Има много за правене, а времето е малко. Скоро ще станат две години с пандемията. Ще репродуцира ли Бразилия и сега неглижирането?

Както показва един доклад за Ковид-19 на споменатата парламентарна комисия, има една основна разлика между сегашната пандемия и нашествието на Зика и е добре да не я забравяме: сегашната ситуация носи върху себе си незаличимия печат от действията на едно правителство, което съзнателно спомагаше за разпространението на вируса и влошаването на пандемията, задълбочавайки травмата и увеличавайки колективната отговорност.

Какъв трябва да е ангажиментът на обществото спрямо бъдещето на цяло едно поколение сираци и жертви на Ковид-19?

Болката, резонансът и последствията на болестта в житейската история на всяка жертва трябва да се възприемат като нещо колективно, общо и никога като нещо индивидуализирано. Всяка смърт трябва да бъде запомнена. Сираците винаги ще бъдат осиротели от Ковид-19. Пандемията е колективна травма, която трябва да се преодолява също колективно. Още от началото говорихме за всичко това, създавайки си илюзии, и сега бързаме към „новата нормалност”. Но как можем да се върнем към нормалността пред лицето на такава травма?

Освен спешното прилагане на публични политики, необходимо е бразилското общество да извърши своята работа, за да се справи със страданието по загубилите живота си хора. Трябва да съберем и да разкажем всичко от нашите индивидуални преживявания около Ковид-19 и колективно да анализираме неговото отражение в политиката и в социалната проблематика, а също белезите на пандемията в нашата история, да изградим паметта за травмата. Само по този начин е възможно да се преживее и преодолее това – не е възможно да се върнем към старата нормалност, а нова в бъдеще ще бъде възможна, единствено ако се ангажираме с нея.

Тази ангажираност минава през реабилитирането на политиката, през разбирането, че публичните политики, политическите дискурси и решения имат значение. Изграждането на паметта или на забравата е политическо и колективно решение, което ще остане татуирано върху общественото тяло.

Бразилия не бива да забравя. Нашите жертви и сираци се нуждаят от нещо повече, отколкото достъп до парична помощ, за да възстановят живота си. В момента много бразилски деца са засегнати, включително най-уязвимите. Те изпитват несигурност за бъдещето си заради ефекта от пандемията. Кой ще се заеме с това? Как те ще понесат мъката си по загубените близки? Колко време ще отнемат процедурите по осиновяване? Колцина няма да имат дори възможността да бъдат осиновени? Какво става с нас като с общество, ако се премълчава тяхната (нашата) болка?

*Авторката Камила де Марио е доктор по социални науки и преподавател по следдипломната програма за политическа социология  Университетския институт за изследвания в Рио де Жанейро.