“Дюн” на Франк Хърбърт се озова във фокуса на общественото внимание благодарение на блокбастъра на Дени Вилньов (и съпътстващия го маркетинг). Въпреки статута си на класика на американската научна фантастика, “Дюн” и неговата поредица от екранизации са получили по-малко изследователско внимание от съвременниците си в сравнение с „Властелинът на пръстените“ на Дж. Р. Р. Толкин или творбите на Кърт Вонегът. Това означава, че има по-малко експертен консенсус, който да ръководи коментаторите, специалистите и обикновените хора, опитващи се да разберат значението и политиката на романа в неговото и нашето време.
Единственото, с което повечето изследователи и коментатори изглежда са съгласни е, че „Дюн е по-актуален от всякога“. Малцина обаче са единодушни по въпроса кои точно аспекти на текста са актуални днес, за кого и защо. Едни осъждат “Дюн” като пример за най-токсичните тенденции в научната фантастика. Наричат романа ориенталистки кошмар, възхвала на евгениката и привлекателен паметник на фашистката естетика. Други четат същия текст и виждат в него порицание на преклонението пред героите, поучителна история за предадени революционни мечти и предупреждение как суверенитета на едно местно население може да бъде подкопан от харизматичен шарлатанин.
И двете тълкувания се основават на ясни текстови доказателства, а част от трайната привлекателност на романа е способността му да вдъхновява такива привидно противоречиви възгледи. Всъщност не въпреки, а именно поради тези противоречия романът упражнява такова въздействие върху лявото въображение през годините – и запазва приложимостта си в лявата политика и днес.
Това е капан
Франк Хърбърт неведнъж е казвал, че централната тема на Дюн е „опасността от супергероя“. В сборника „Създателят на Дюн“ на Тим О’Райли (технологичен предприемач, популяризирал понятията “отворен код” и Web 2.0 – бел. прев.), Хърбърт твърди, че „първоначалната искра“ на романа е убеждението му, че „супергероите са катастрофални за човечеството“, и желанието му да покаже нагледно как импулсът за създаване на митове, възхваляващи героя, неизбежно предизвиква токсична, тоталитарна социална система от „демагози, фанатици, гешефтари…, невинни и не чак толкова невинни странични наблюдатели“.
Следователно “Дюн” изследва какво прави героя достатъчно съблазнителен, за да могат хората доброволно, дори възторжено, „да се откажат от способността си за преценка и вземане на решения“. Тази рамка поставя Дюн редом с проекти като „F Скалата“ на Теодор Адорно, в голямата традиция на следвоенното теоретизиране на фашистката субективност (“F Скалата” е тест, който определя дали една личност е авторитарна – буквата F идва от фашист – тестът е създаден от водещия автор на Франкфуртската школа през 1947 г. – бел. прев.). Вместо да теоретизира за привлекателността на фашистките фантазии, романът на Хърбърт е замислен да функционира като капан, механизъм, предназначен едновременно да изпълни песента на сирената на преклонението пред героя и да отдалечи читателите от това преживяване, разкривайки собствените им съучастнически желания за него.
Резултатът е текст, в който повърхностната история на имперската фантазия за властта е предаден чрез множество гледни точки, всяка от които подкопава и усложнява останалите. Романът дава много подсказки как читателите трябва да подходят към този многопластов поглед. Пример за това е съветът на Лето към младия Пол:
“Да знаеш къде е капанът – това е първата стъпка, за да го избегнеш. Това е като единоборство, сине, само че в по-голям мащаб – уловка в уловка в уловка… привидно без край. Задачата е да разгадаеш капана.”
В романа Лето говори за политиката във вселената на „Дюн“, но съветите му се отнасят и за политиката на самата творба като текст. Малко неща трябва да се приемат за чиста монета. Всеки елемент от повествованието има за цел да провокира реакции у читателя, да отклони вниманието му и да го подготви за следващия объркващ поврат в историята.
Критичните елементи на романа се намират в подтекста, във взаимодействието на перспективите и особено в сардоничния тон, който пронизва текста. И тук текстът предлага на внимателния читател ясни инструкции. В един от моментите, рамкиращи повествованието, Пол казва за собственото си представяне като „герой“:
“Човекът, който се чувства велик… трябва да има развито чувство за сардоничност. То е това, което го откъсва от сляпата вяра в собствените му претенции. Сардоничността му позволява да се движи вътре в себе си.”
Мрачният, самокритичен тон на „Дюн“ позволява на романа да се „движи в себе си“ и в собствените си героични претенции. Приглушените диалози, язвителните подмятания и други кисели нотки тушират привидно епичните и вълнуващи елементи на сюжета, превръщайки „героичното пътуване“ на Пол в спускане към цинично самоунищожение. Например, в момент на триумф Пол се обръща към своя спътник Стилгар, за да открие, че приятелят му е „станал поклонник“, просто „създание“, погубено и подчинено на собствената амбиция на Пол. Като трови пиршеството си с фашистка естетика, романът се стреми да ни откаже от вкуса завинаги.
Първият и донякъде най-важен читател, който попада в този капан, е Джон У. Кембъл, редактор на списание Analog Science Fiction and Fact, където е публикувана първата версия на „Дюн“. Известен почитател на т.нар. Übermenschen (свръххора), Кембъл е развълнуван от тази „велика плетеница” и кореспонденцията му с Хърбърт относно ръкописа показва, че първоначално не е бил наясно с критичното отношение към иначе любимата му тема за супергероя.
Подкрепата на Кембъл позволява на амбициозната история да види бял свят: Без публикацията в „Аналог“ Хърбърт още по-трудно щеше да продаде текста като роман. Но реакцията на този редактор показва и слабостта на подхода на книгата. Докато изкусителната фашистка естетика е на повърхността, критичните и отчуждаващи елементи се оказват твърде лесни за пропускане, както от Кембъл, така и от поколенията читатели след него. По-лошото е, че този повествователен механизъм най-вероятно ще провали онези, които вече са били завладени от фашизма: младите хора и тези, които не са обхванати от опустошените ни образователни системи.
За всички читатели осмислянето на една история, съставена от финтифлюшки, „привидно безброй“, означава, че крайното тълкуване зависи най-вече от нивото, на което сме избрали да спрем да копаем. Изследователи като Дейвид Хигинс и Джордан Скот Карол наскоро показаха, че както наивните, така и по-мотивираните прочити, съсредоточаващи се върху фашисткия спектакъл в Дюн, са превърнали романа в основополагащ за съвременната десница. Наистина, както твърдят Даниел Имервар и Крис Дайт, някои от тези „лоши“ прочити може би са по-близо до възгледите на самия Хърбърт, отколкото много фенове искат да признаят.
И така, какво е полезното?
Следователно ключът за левицата е да обърне повече внимание на въпросите, които текстът повдига, а не толкова на опорочените отговори, които предлага. Например, както споменахме, “Дюн” ни дава обширна критика на мистиката на героя. Тя пита как да преоценим ролята на емблематичните политически фигури в светлината на „лошия героизъм“ на Пол и как да надграждаме тяхната визия и харизма, избягвайки съдбата на Стилгар; как в крайна сметка да останем другари в борбата, а не идоли и поклонници. (Тук е полезен вторият роман от поредицата, „Месията на Дюн“, тъй като в него автократичните тенденции в „героизма“ на Пол и техните мрачни последици излизат на повърхността).
В същото време, както показва Имервар, представянето на коренното население от страна на Хърбърт в най-добрия случай е объркано. Образът на „пустинната сила“ на свободните хора и екологичната грамотност, която стои в основата ѝ, е пропит от специфичния либертариански контракултурен начин на живот в Северна Калифорния в средата на 60-те години на ХХ в. Той е най-добре изразен в еклектичния етос „направи си сам“ на каталога Whole Earth на Стюарт Бранд, представящ текстове, вариращи от материали за поддържка на домашно земеделско стопанство до книги по незападна философия, като „инструменти“, с които заселниците – колониални хипстъри от 60-те – могат да създадат своя собствена общност.
Възхвалата на екологичната мъдрост в романа означава същевременно разширяване на властта на имперския субект над себе си и над околната среда – това, което Хигинс нарича фантазии за „психическа деколонизация“, независимо, че романът критикува тези фантазии, като твърди, че подобни опити за контрол неизбежно се провалят.
Докато търсим пътища за избягване на екологичната катастрофа, солидарността с коренните общности и зачитането и изучаването на техните традиционни знания ще бъдат от ключово значение за нашето оцеляване. Как тогава да избегнем подходите, които романът драматизира и които усвояват и използват тази мъдрост, превръщайки я в средство за доминация?
Подобни въпроси се отнасят и до представянето на жените в романа, което, както твърди Кара Кенеди, е сложно и понякога противоречиво. Лейди Джесика е вторият основен герой на първата половина на романа, но тя и останалата част от мистериозния и могъщ орден на бинджезъритките в крайна сметка са антагонисти на Пол, а използването на техните женски способности за собствените му мъжки цели е централно за неговото издигане до супергерой.
Програмата за възпроизводство на тези жени, която е довела до свръхчовешките способности на Пол (както и на останалите извънредно способни герои от романите), може да е свидетелство, че в крайна сметка авторът им приписва отговорността за своите собствени евгенистичн пристрастия.
Бинджезъритките и техните сили са представени като патология в повествованието по начин, който превръща изпитването на срам от тях и отхвърлянето им в централна част от собственото „героично пътуване“ на Пол. Но неговото усвояване на „пътя на бинджезъритките“ също така ни помага да мислим за начините, по които неолибералният капитализъм и гиг икономиката експлоатират и превръщат в стока труда на роднините и грижите за живота, които най-често се полагат от жени.
Моето собствено изследване се фокусира върху това как фетишизирането на обучението и човешкия потенциал в “Дюн” предхожда превръщането на човешките същества в човешки капитал, който трябва да бъде управляван и развиван, за да се максимизира възвръщаемостта на инвестициите, което прави неолиберализмът. Пол е един от първите супергерои, чиито сили се превръщат в инвестиция: вместо да бъде фантастично силен и могъщ като Супермен, той използва своята прозорливост и прецизно обучени сетива, за да вложи минимална сила в точните точки, където тя ще има максимален ефект. Той е воин в стила на „Революцията във военното дело“ на Доналд Ръмсфелд (става въпрос за военна концепция, в която се акцентира на високотехнологичните бойни системи, въздушните удари и малко наземно присъствие – т.е. се търси висока ефективност с минимални средства – бел.прев.)
Превръщането на Пол в пресметлив и ефективен супергерой е едновременно триумф и самоунищожение, подтикващо към размисъл за начина, по който неолибералният език прониква в нашите преживявания и в нашата активност: Ние „инвестираме времето си“ и внимателно проверяваме „въздействието на тези инвестиции“. Как, в светлината на „Дюн“, можем да преосмислим нашата дейност и нашите цели извън езика на развитието на човешкия капитал, който Пол драматизира?
Прочетен с усет към тези проблеми, „Дюн“ може да предложи мощни образи и поучителни истории за лявото организиране и борба. Романът ни помага да разберем по-добре онези, които са се поддали на порочните удоволствия, предлагани във вселената на „Дюн“. Така филмовата адаптацията на Вилньов изглажда язвителните ръбове на романа. В най-добрия случай „Дюн“ може дори да ни даде някои от инструментите, за да освободим други хора от капана на тази история…
