Вчера миньори и енергетици от синдикалните организации на КТ „Подкрепа“ и КНСБ излязоха на протест в София под надслов „Да спасим комплекса „Мини Марица-изток“. Представители на двата синдиката настояха, че обявяването на крайна дата за затваряне на въглищата без да са осигурени заместващи мощности и алтернатива заетост на работниците обричат въгледобивните райони на безработица и обезлюдяване, а страната – на масова енергийна бедност и зависимост от вносен газ.
През последните месеци стана ясно, че Европейската комисия е поставила като условие за разглеждането на Плана за възстановяване и устойчивост обявяването на ясно разписание за затварянето на въглищните централи в България. Президентът и служебното правителство обявиха, че ще настояват то да се случи между 2035 и 2040 г. Това съвпада с предложението на Асоциацията на индустриалния капитал в България (АИКБ); зелени организации и активисти настояват за крайна дата до 2030 г. Предложението на правителството обаче изглежда нереалистично, защото България вече е заложила свеждане на участието на лигнитните въглища в енергийния микс до нищожни нива в приетия от правителството на ГЕРБ Интегриран план в областта на енергетиката и климата до 2030 г. Планът за възстановяване и устойчивост ще бъде внесен в ЕК в петък със заложена газификация на ТЕЦ „Марица Изток 2“. В последния момент правителството обеща и проект за създаване на държавно предприятие „Конверсия на въглищни региони”, което да поеме съкращаваните от комплекса работници и да осъществи рекултивацията на земята в Маришкия басейн.
Основната стратегия на страната за излизане от въглищата обаче остава спорна. От една страна, не е ясно какви мощности ще заменят ТЕЦ. Планираното използване на природен газ като преходно гориво след 2025 г. би поставило енергетиката на страната в още по-зависимо отвън положение. Високите цени на електроенергията в Европа от последните седмици показаха, че ЕС е зависим от внос на газ, който осигурява балансиращи мощности при слаб вятър и липса на слънце. Чувствителното увеличение на тока е резултат именно от тази зависимост и липса на собствени енергийни ресурси. Освен това, страната ще трябва да се откаже и от природния газ, може би още около 2030 г. Неразвитата технология за съхранение на ВЕИ енергия означава, че осигуряването на електричество от чисти източници ще струва милиарди – никой не може да каже колко.
От друга страна, бъдещето на работещите във въглищния сектор е несигурно. Според синдикатите около 130 000 души зависят пряко и косвено от тази индустрия. Според техни представители правителството е отклонило техни предложения за създаване на държавно предприятие, което да осигури работа на заетите във въглищния сектор. Държавата планира да налее милиарди в подготвяне на почвата (преносно и буквално) за частни инвестиции в предприятия, които да поемат безработните от затварянето на въглищната индустрия. Страната се придържа към фундаменталните принципи на Европейската зелена сделка, която разчита на пазарни механизми и „зелен“ растеж за достигане на своите климатични цели. Така обаче обещаният зелен преход заплашва да повтори онзи, първия преход, разчитайки на свободния пазар да замести отнетото препитание на засегнатите общности. Предстоят години, в които държавата отново ще гали със златно перце инвеститорите, които ще натрупат печалби за сметка на оставените без избор работници в региона. А когато държавната хранилка свърши, ще е налице социална катастрофа. За пореден път, държавата предстои да „спасява“ бизнеса с обществени средства, но да не предвижда почти нищо, за да посрещне огромната социална цена, която ще бъде стоварена на гърба на оставените на произвола работници и общностите, които зависят от тяхната икономическа дейност. Аргументът – няма пари.
Пари обаче има. България е сред страните в ЕС с най-ниски приходи от данъци като съотношение към БВП – 30.3% при средно за ЕС 41.6%. За сравнение, страни като Франция, Дания и Белгия преразпределят над 45% от БВП чрез данъци. В България ниското данъчно преразпределение е закрепено със закон (до 40% според Закона за публичните финанси). Страната е данъчен рай за богатите с най-ниска данъчна ставка върху дохода и корпорациите – 10%. Плоският данък и таванът на осигуровките на практика означават, че хората с високи доходи плащат по-малко данъци от хората на минимална заплата, т.е. данъчната система е регресивна.
Междувременно оскъдните приходи в бюджета не се харчат в полза на хората. През 2019 г. България се изстреля на едно от първите места по разходи за отбрана като процент от БВП в Европа със закупуването на осем изтребителя на цена от 2.2 милиарда лева. През 2020 г., по средата на пандемията от коронавирус, която засегна доходите на стотици хиляди, правителството похарчи 1 милиард лева за два военни кораба. През настоящата 2021 г. за нови бронирани машини са заделени 1.2 милиарда лева. „Ин хаус“ поръчки, нагласени публични търгове и корупция по високите етажи на властта закръглят жалката картина на държавните финанси.
Живеем в парадокс – бизнесът и десните политици настояват разходите на държавата да се свиват. Те определят данъците като „кражба“, финансираща „раздута“ държавна администрация. Междувременно обаче същата тази държава изведнъж се превръща в длъжник на същите тези политици и бизнеси във времена на криза. Два примера от последните седмици илюстрират този парадокс повече от всякога. Екологичната катастрофа с кораба „Вера Су“ бе посрещната от възмущението на политическата класа и гражданското общество – същите тези, които години наред допринасяха към разграждането на държавата, която като резултат днес не може да се справи с национална заплаха от какъвто и да е калибър. По същия начин едрият капитал, който от години настояваше за либерализация на енергийния пазар, изведнъж започна да настоява за компенсации и безвъзмездна помощ от страна на държавата. За него, разбира се, пари има.
Климатичните промени не са измислица и срещу тях трябва да се действа бързо и решително. Ако разчитаме на пазара да посрещне нашите енергийни нужди, да осигури работни места за засегнатите от зеления преход общности и едновременно да декарбонизира икономиката, жестоко бъркаме. Настояването за декарбонизация на пазарни принципи ще доведе единствено до нов трансфер на средства от бедните към богатите.
Крайно време е да поискаме бърз, устойчив и истински справедлив преход към екологична и социална икономика. Той трябва да бъде платен от отговорните за глобалното затопляне замърсители, които ни доведоха дотук. Вместо да жертва работниците от въглищния сектор докато залива „зелени“ предприемачи с милиарди, държавата трябва да се намеси в икономиката пряко и решително, за да осигури достойно бъдеще за засегнатите от зеления преход общности. Единственият начин това да се случи в рамките на настоящата система е чрез вдигането на данъците на големите печеливши от икономическия растеж, водещ ни към климатична катастрофа. Тези печеливши не са нито работниците във въглищната индустрия, нито енергийно бедните хора по цялата страна. Ако не осъзнаем това, рискуваме да възнаградим капитала, задето ни докара дотук, с нови пари – и с бъдеще, в което частната печалба продължава да е по-важна от нашите животи.
About The Author
