Сутринта на 11 септември 2001 г. 18-годишен младеж шофира своята бяла Honda Civic на път за работа като уеб дизайнер на свободна практика. Времето е хубаво и, докато кара със свален прозорец и пуснато радио, тийнейджърът е сигурен, че това ще бъде добър ден.
Малко след 8,46 ч. по радиото се чува новината, че самолет се е разбил в една от кулите близнаци в Ню Йорк. В 9,03 ч., вече на бюрото си, той смаяно чува, че втори самолет се е разбил в другата кула, а половин час по-късно подобна катастрофа се случва и в Пентагона във Вашингтон.
Той скача обратно в колата си и бързо я подкарва, само за да се озове в задръстване между стотици други автомобили. Оказва се заседнал пред централата на Агенцията за национална сигурност (АНС) – американската разузнавателна служба, която ръководи една от най-големите операции за наблюдение в света.
Пътят е задръстен от служители, които излизат от сградата на АНС след заповед за евакуация. Въздухът e натежал от викове, звън на мобилни телефони и напразно работещи двигатели на блокираните автомобили.
Сюрреалистичният спектакъл, при който хиляди разузнавачи от АНС изоставят постовете си след най-тежката терористична атака срещу САЩ, за да се окажат заклещени на улицата, прави дълбоко впечатление на младежа Едуард Сноудън. Както и самият 11 септември, това радикално променя хода на живота му.
След атентатите Сноудън бива засмукан от прилива на патриотизъм, който обхваща цялата страна. Вдъхновен да изиграе своята роля, той се присъединява към армията, постъпва в разузнавателната общност и около 12 години след 11 септември отново се озовава в същата АНС, пред която се е оказал блокиран в онзи съдбовен ден.
Така атентатите срещу кулите близнаци и Пентагона отвеждат Сноудън дълбоко в сърцето на секретните операции за наблюдение на САЩ. Но по този начин той получава достъп до строго секретни бази данни, които му разкриват огромен таен свят, нещо като скрита държава в държавата, създадена след 11 септември.
В крайна сметка Сноудън става източник на най-голямото изтичане на разузнавателна информация в историята на АНС. Той ще разкрие едно от най-големите наследства на 11 септември – възхода на вездесъщата машина за масово следене на САЩ.
„Паниката ни направи политически уязвими“, казва Сноудън пред Guardian, докато размишлява върху предстоящата 20-годишнина от 11 септември. „Тази уязвимост беше използвана от собственото ни правителство, за да си осигури радикално разширени правомощия, каквито бяха извън обхвата му в предходните десетилетия.“
Според Сноудън от днешна гледна точка изглежда очаквано, че вътрешното шпиониране ще се разрасне след 11 септември. „Трябваше да се сетим какво ще се случи. Като гледам назад към изказванията от онова време, смятам, че на интелектуално ниво много от нас са знаели. Но политическият и медийният елит неуморно повтаряха, че изборът тук е очевиден: гаранция за живот или сигурност за смърт.“
Тийнейджърът, чийто живот се променя на от 11 септември, днес е изгнаник, обвинен по Закона за шпионажа за това, че е разкрил масовото следене на правителството на САЩ срещу собствения му народ. Според него 20 години по-късно фалшивото твърдение, че разширяването на държавната власт е необходимо, за да се спрат нови терористични зверства, е довело до десетилетия на обществено безразличие.
“Когато нещата са рамкирани по този начин, на кого му пука дали държавната машина е свалила кадифените ръкавици? Едва сега започваме да се интересуваме отново – да се интересуваме колективно – защото седим на дъното на 20-годишна дупка, издълбана от нашето пренебрежение.“
Нещата се развиват мигновено. Няколко часа, след като четвъртият отвлечен самолет се разбива в Пенсилвания, Белият дом и шефовете на разузнаването на Джордж Буш започват да полагат основите на машината за масово наблюдение.
“Патриотичният закон”, който премахва дългогодишните правила, забраняващи на държавата да следи гражданите на САЩ без „основателна причина“, е приет за светкавично краткия срок от 45 дни. Законодателството влиза в сила фактически без дебати или опозиция в Конгреса, като предоставя на националните правоприлагащи органи нови, огромни правомощия.
Законът позволява на властите да следят поведението на американците в интернет, като същевременно улеснява получаването на заповеди за следене. Той дава зелена светлина на ФБР и ЦРУ да извършват „гъвкаво подслушване“, при което агентите могат да проследяват следите на комуникациите между телефони и компютри.
Той разрушава съществуващата от 70-те години на миналия век защитна стена, която предпазва гражданите на САЩ от чуждестранно наблюдение. И значително увеличава правомощията на ФБР да получава лични данни за клиентите на американците от телефонни компании, банки и интернет доставчици без съдебно одобрение – чрез т.бар “Удостоверения за национална сигурност”.
И ако “Патриотичният закон” е създаден светкавично, зад кулисите тайните системи за масово наблюдение се изгражда с още по-голяма скорост. Един от най-дръзките планове е изготвен още преди настъпването на нощта на самия 11 септември.
Планът, зловещо озаглавен „Пълна информационна осведоменост“ (TIA), е дело на Джон Пойндекстър, изпаднал в немилост бивш морски офицер, който е бил съветник по националната сигурност на Роналд Рейгън и ключова фигура в скандала „Иран-контри“. Пойндекстър заявява, че TIA ще действа като ранно предупреждение за бъдещи атаки като тези на 11 септември, като събира дигиталните данни на всички американци – невинни или виновни – и ги използва за търсене на модели на терористична дейност.
Не се предвижда издаване на съдебна заповед. Те просто ще го правят, независимо от законовите и конституционни тънкости. „Трябва да поставим въвеждането на нови технологии на военна основа“, казва Пойндекстър. Седмици по-късно той успява да продаде идеята на Пентагона в замяна на бюджет от 200 млн. долара.
АНС не изостава. Агенцията веднага се заема с разработването на своя система за следене без съдебна заповед, наречена “Звезден вятър”. Нейната предвидена цел е да идентифицира връзки с терористи чрез анализ на метаданни, извлечени от имейлите, телефонните разговори и интернет активността на огромен брой американци.
Разобличените от Сноудън документи показват, че на 14 септември – само три дни след атентатите – тогавашният директор на АНС Майкъл Хейдън е взел „тактическо решение“ да започне да следи цифровите комуникации на хората, намиращи се в САЩ. От този момент нататък АНС си дава право да следи всеки американец на територията на САЩ, който е в дигитален контакт с чужда държава, в която е известно, че съществува тероризъм – без да е необходима заповед.
Това представлява сеизмична промяна. Това означава, че най-мощната национална агенция за следене си е присвоила, без да се консултира с Конгреса или съдилищата, възможността да подслушва комуникациите на гражданите по начин, който нарушава конституционните права и законите. На 4 октомври 2001 г. Белият дом дава разрешение, отново тайно и без консултации, на АНС да насочи инструментариума си към гражданите на САЩ в рамките на така наречената „Президентска програма за наблюдение“.
„По същество те си присвоиха военновременни правомощия да извършват вътрешно наблюдение, което е престъпление по силата на закона“, казва Бен Уизнър, адвокат на Сноудън, който работи по въпросите на следенето в Американския съюз за граждански свободи (ACLU).
Как е било възможно високопоставените шпиони да въведат подобни сложни системи за следена само часове и дни след 11 септември? Много наблюдатели смятат, че има само един възможен отговор.
„Те вече са били подготвили тези системи“, казва Синди Кон, изпълнителен директор на Фондация „Електронна граница“ (EFF), която защитава гражданските свободи в цифровото пространство. „Това е, което АНС отдавна иска – да „седи на жицата“, да наблюдава целия интернет трафик и да подбира каквото пожелае. След атаките те най-накрая получиха кризата, от която се нуждаеха, за да го осъществят.“
До десетата годишнина от 11 септември вече бе възникна цяла държава в държавата, посветена на това да поддържа номиналната безопасност на американския народ, като поставя всички под наблюдение. Вестник Washington Post я нарече „Свръхсекретна Америка, скрита от обществеността“.
Огромната инфраструктура за наблюдение вече се е разраснала до степен, в която никой – дори висшите служители на разузнаването – не знаят колко струва и колко души работят в нея. Според изчисленията на Washington Post към юли 2010 г. тя е обхващала 10 000 локации в САЩ.
Мащабът на разрастването може да се види частично, като се разгледат някои от публичните му елементи. Броят на издаваните всяка година “удостоверения за национална сигурност” се е увеличил повече от четири пъти между 2000 и 2003 г., като през следващата година е достигнал почти 60 000. До 2008 г. почти 20 000 души са били обект на наблюдение в рамките на тези извънредни правомощия.
Бюджетът за разузнаване нараства от малко над 40 млрд. долара годишно в края на 90-те години на миналия век до почти 100 млрд. долара през 2010 г., като до днес остава около 80 млрд. долара.
Когато Бен Уизнър прави равносметка за последните 20 години, той е поразен не само от тази експлозия на следенето, но и от провала на управлението, който го е позволил. Ключови институции като тайният Съд за наблюдение на чуждестранното разузнаване, който трябва да осигурява правен надзор, на практика се подчиняват безусловно на АНС.
„Това е история за провала на механизмите за контрол и балансиране“, казва Уизнър. „Съдилищата се довериха на експертните познания и претенциите за секретност на изпълнителната власт, а Конгресът не успя да потърси отговорност от разузнавателните агенции.“
Дори медиите се провалиха в търсенето на отговорност от властта. Когато през 2005 г. „New York Times разкри безпричинното подслушване от страна на АНС, вестникът призна, че е отлагал публикуването на историята в продължение на една година по настояване на Белия дом.
Вестник LA Times пък отказва да публикува статия, след като информатор им разкрива, че телекомуникационната компания AT&T е предала данните за целия си интернет трафик на АНС. Това е станало в резултат от лобиране пред ръководството на изданието от Майкъл Хейдън и тогавашния директор на националното разузнаване Джон Негропонте.
Традиционните механизми за надзор все пак имат някои успехи. Рон Уайдън, сенатор от Орегон, успява да закрие програмата на Пойндекстър „Пълна информационна осведоменост“ през 2003 г., след като стажант в екипа му се натъква на документи, описващи операцията.
„Това беше една от първите ни победи – това щеше да се превърне в най-голямата шпионска операция в историята“, каза Уайдън. (Три години по-късно бе разкрито, че елементи от програмата са били тайно прехвърлени от Пентагона към АНС.)
Уайдън, дългогодишен член на сенатската комисия по разузнаването, е в челните редици на усилията да се хвърли светлина върху света на тайното наблюдение. С наближаването на десетата годишнина от 11 септември той отправя известното си предупреждение от трибуната на Сената, като казва на американските граждани, че когато разберат как правителството тълкува “Патриотичния закон, „ще бъдат зашеметени и разгневени“.
Две години по-късно сенаторът задава директен въпрос на тогавашния директор на националното разузнаване Джеймс Клапър дали АНС събира данни за стотици милиони американци. „Не, сър“, излъгва тогава Клапър.
Уайдън заявява пред Guardian, че тази размяна на реплики е показала до каква степен властите са подхлъзнали далеч от основните американски ценности. „Джеймс Клапър излъга американския народ и излъга комисията. Това не беше единственият път, когато той ни излъга – лъга сенатската комисия няколко пъти през годините, поради което накрая реших да задам въпроса публично.“
Парадоксът на опитите на сенатор Уайдън да разкрие масовото следене е, че въпреки усилията му, пълната истина за масовото проследяване на дигиталните комуникации на всички американци остава скрита. Като член на комисията сенаторът е бил информиран тайно за безразборното подслушване, но е бил ограничаван от това, което той нарича „тромави и обременяващи“ ограничения за публичните му изказвания.
На въпрос дали смята, че с оглед на последните 20 години, Конгресът е можел да направи повече за проверка на разузнавателните служби, Уайдън отговаря: „Ако погледнете назад, отговорът е: разбира се. Продължаваш да буташ камъка нагоре по хълма и имаш победи, а има и моменти, в които ти се иска да е имало по-силна подкрепа за реформата”.
Преди Едуард Сноудън имаше друг човек – Марк Клайн. Той беше информаторът, който разкри историята за AT&T, която LA Times отказа да публикува. Клайн е ИТ техник, обслужващ сървърите на телекома в Сан Франциско, през които всеки час преминават колосални количества данни. Годината е 2004-та и обществеността няма представа, че след 11 септември компанията прави всичко възможно, за да помогне на властите да шпионират собствения си народ.
Докато Клайн се занимава с рутинна поддръжка, погледът му е привлечен от устройство, инсталирано в сървърното. То разделя светлинния лъч, пренасящ данните, на два отделни сигнала, и препраща единия от тях – точно копие на първия- на долния етаж.
Любопитството на Клайн се засилва, когато се опитва да проследи сигнала и установява, че долната стая е заключена зад врата с надпис 641А. Никой не бил допускан вътре без специално разрешение от АНС.
Когато Клайн се сдобива с вътрешни инженерни документи, в които е описано дупликирането на потока от данни, подозренията му се потвърждават. АНС копира и събира информацията на всички потребители – не само от AT&T, но и от 16 други интернет доставчика, които споделят същата инфраструктура.
„Бях ужасен и удивен. Беше като полицейска държава, която на сляпо събира информацията на всички и позволява на агентите да я преглеждат в свободното си време“, казва той.
Откритието на Клайн е оповестено от списание Wired през 2006 г. Предоставените от него документи стават основа на голям съдебен процес, започнат от „Електронна граница“. През 2008 г. обаче Конгресът приема закон, освобождаващ AT&T и други телефонни компании от всякаква правна отговорност за сътрудничество с шпионските служби.
Марк Клайн, Томас Тамм, Томас Дрейк, Уилям Бини, Кърк Уийб, Едуард Лумис, Даян Роарк – списъкът на хората, които поради различни мотиви са предоставили важна информация на разследващите журналисти, стремящи се да разкрият държавната машина за масово следене, е дълъг и впечатляващ. Без тях, предвид провала на механизмите за контрол и баланс, може би и до днес щяхме да сме в неведение.
„Всичко, което знаем за масовото наблюдение, знаем не благодарение на нашите правителствени институции, а въпреки тях“, казва Уизнър. „Знаем го благодарение на смели източници и журналисти, които извадиха тези истории на бял свят.“
И тогава се появи Сноудън. На 6 юни 2013 г. – почти 12 години след 11 септември – в Guardian беше публикуван първият стряскащ материал, разкриващ, че АНС събира телефонните записи на милиони клиенти на Verizon. На следващия ден вестникът съобщи за Prism – система за изсмукване на данни от американските интернет гиганти, включително Google и Facebook.
Похлупакът на тайната система за наблюдение в САЩ най-накрая беше вдигнат. Един от документите, които Сноудън разкрива, точно обобщава позицията на АНС: “Издири всичко, Знай всичко, Събери всичко, Обработи всичко, Използвайте всичко, Споделяй всичко с партньорските организации”.
Сноудън обобщава по още по-ярък начин обществените последици от затворения свят, който е разчупил. В мемоарите си „Постоянният запис“ той пише: „Всички ние бяхме сведени до нещо като деца, които ще бъдат принудени да живеят до края на живота си под всевиждащ родителски надзор.“
Изкушаващо е да мислим за масовото наблюдение, въведено след 11 септември, като за голям уравнител – в края на краищата, АНС заграби метаданните на всички американци, независимо от тяхната раса, класа или религия. Но да се предполага, че 11 септември е породил ново равенство в следенето под всевиждащото око на властта, би било пародия.
Надзора винаги е засягал неравномерно хората в САЩ, още от времето, когато робите са били задължавани да носят фенери през нощта, за да могат да бъдат следени. След 11 септември дойде ред на мюсюлманите.
“Патриотичният закон бе отправна точка за това, което се превърна в открит ловен сезон за американските мюсюлмани”, казва Нихад Ауад, изпълнителен директор на застъпническата група Съвет за американско-ислямски отношения. „Нямаше правила. Правителството просто каза: „Хайде да преследваме мюсюлманите“.
Преди 11 септември Авад е бил канен да участва в консултативни комитети на Белия дом. След 11 септември той и семейството му редовно са спирани и претърсвани на летищата и са третирани като престъпници. „Ние изведнъж станахме враг“, казва той.
Години наред Авад е озадачен от враждебните публикации в пресата, съдържащи лични данни, от банките, които отказват да работят с него. Чак след разкритията на Сноудън той успява да разбере какво се случва.
Разследване на The Intercept, основаващо се на документите на Сноудън, показва, че Авад е бил включен в свръхсекретен списък от 7 485 души, сред които много чужденци, но и граждани на САЩ, чиито имейли са били следени от АНС и ФБР. Сред тях са и други американци мюсюлмани с висок авторитет, включително бивш републикански кандидат, адвокат и университетски преподаватели.
„Когато благодарение на Сноудън разбрах, че съм в такъв списък, си дадох сметка, че правителството има достъп до личните ми имейли, споделя ги с Конгреса и ги разпраща на медиите“, казва Авад. „Почувствах се нападнат от собственото си правителство, наказан за това, че ръководя организация за граждански права. Ако хора като мен, заемащи влиятелни позиции, бяха третирани по този начин, какво да кажем за средностатистическия мюсюлманин?“
Асад Дандия е роден и израснал в Бруклин. На 11 септември 2001-ва е на осем години, а когато започват проблемите му, е тийнейджър. Като мюсюлманин, спазващ религиозните норми, той основава с приятели благотворителна организация за разпределяне на храна, която предлага помощ на семейства от неговата общност, живеещи в затруднено положение.
През март 2012 г. чрез Facebook с него се свързва непознат мъж на име Шамиур Рахман, който му казва, че иска да стане доброволец в организация с духовни основи като неговата. Рахман казал, че самият той е преминал през труден период и сега иска да помогне на другите.
Дандия приветства Рахман. „Той бързо се сближи с мен и с моите кръгове“, казва той. „Запозна се със семейството ми, яде храната на майка ми, преспа една нощ у нас. Споделихме много интимни моменти на емоционално и духовно размишление“.
Понякога Рахман се държи странно. Когато Дандия го запознава с някого, първото нещо, което прави, е да поиска телефонния му номер. Той също така задава провокативни въпроси, като например какво мисли Дандия за убийството в Бенгази на Кристофър Стивънс, посланика на САЩ в Либия.
„Това беше наистина глупав въпрос – ставаше въпрос за убийство и очевидно смятахме, че такова нещо погрешно“, каза Дандия. Но той все пак не се съмнява в Рахман. „Отдавах това на факта, че той имаше проблеми с психичното здраве и пристрастяването към наркотици. Мислех, че трябва да бъдем търпеливи с него“.
Няколко месеца след като Рахман влиза в живота му, Дандия е отведен настрана от член на местната мюсюлманска общност, който работи като полицай в Ню Йорк. „Наблюдават те, има досие с твоето име и снимки, и те следят“, казал той на Дандия.
Седем месеца след началото на приятелството им, Рахман публикува признание във Facebook. Той е информатор на нюйоркската полиция, натоварен със задачата да прониква в мюсюлмански групи и джамии.
Новината се разпространява бързо и предизвиква смут в целия район. Джамиите молят Дандия да спре набирането на средства за неговата хранителна банка, тъй като се страхуват, че самите те ще станат мишена. В резултат на всичко това Дандия се отдръпва от общността. „Това ме накара да се отнасям подозрително към хората. Започнах да крия левите си политически възгледи и по-дълбоките си религиозни ангажименти. Не исках да живея така, в състояние на постоянна параноя, но имаше пълен срив в доверието.“
Благодарение на публикация на Associated Press Дандия научава, че е само едно зрънце в огромната система за наблюдение на мюсюлманите от страна на нюйоркската полиция. Общностите по източното крайбрежие са картографирани от тайно „демографско звено“, а ежедневните навици на хората – пазаруване, работа, молитва, училище – са проследявани в огромни бази данни, разработени от ЦРУ.
На мюсюлмани с проблеми с наркотиците като Рахман, попаднали в лапите на нюйоркската полиция, се предлага снизходително отношение, ако станат информатори.
„Чувствах се предаден“, казва Дандия. „Роден съм и съм израснал в Ню Йорк. Това е градът, който обичам и който с гордост наричам свой дом. Но той ме превърна в мишена заради религията ми, отнесе с мен като като към чуждестранен враг“.
Откакто Сноудън освети тайната държава в държавата, бяха положени целенасочени усилия за възстановяване на разрушения след 11 септември баланс между личните свободи и националната сигурност. “Законът за свободата в САЩ” от 2015 г. ограничи някои от практиките на АНС по отношение на метаданните, като прехвърли съхранението на масовите телефонни записи от агенцията към телефонните компании и предвиди поне минимален обществен контрол върху Съда за наблюдение на чуждестранното разузнаване.
За първи път от 70-те години на миналия век насам Конгресът ограничава по някакъв начин правомощията на АНС. „Затворихме големи части от интернет за най-старите методи за масово наблюдение“, казва Сноудън пред Guardian.
През 2019 г. АНС разгласи, че е прекратила масовото събиране на записи на телефонни разговори и текстови съобщения. АНС се позовава на „технически нередности“, но по това време вече е широко известно, че програмата за шпионаж не само е била незаконна още при създаването си, но и просто не е работила.
Въпреки твърдението на АНС, че чрез следене на комуникациите на всички американци е предотвратила множество други атаки като тези на 11 септември, агенцията може да посочи само едно дело за тероризъм – това на Басалай Моалин, признат за виновен за финансиране на сомалийски екстремизъм, което е станало възможно благодарение на тази програмата за телефонни записи. Миналата година федерален съдия обаче стигна до заключението, че АНС всъщност не е изиграла никаква роля в осъждането на Моалин.
Има и други победи в битката срещу държавата на наблюдението. Уайдън е обнадежден от гласуването в Сената миналата година на неговата поправка за защита на неприкосновеността на интернет историята на потребителите.Поправката не бе приета, но само с един глас. „Мисля, че това беше много показателно. Почти спечелихме – а това нямаше да се случи преди 15 години“.
Асад Дандия участва към колективен иск, оспорващ масовото следене на граждани от страна на нюйоркската полиция. През 2016 г. ищците постигат революционно споразумение, което рязко ограничава полицейското преследване на религиозни и расови групи. „Почувствах се овластен, това ми даде надежда, че американците могат да подтикнат страната да живее според собствените си идеали“, казва той.
Може би най-голямата промяна е тази, настъпила сред самите американци. Стремежът на хората да се защитят от държавно подслушване стана толкова силен, че технологичните гиганти бяха принудени да реагират и през 2016 г. за първи път от създаването на интернет в него бяха пренесени повече криптирани данни, отколкото некриптирани.
Това не означава, че тази държава в държавата е изчезнала, или че балансът между неприкосновеността на личния живот и сигурността е съвършен. „Това дори приблизително не е така“, каза Синди Кон.
Guardian е запитал експертите какво ги държи будни през нощта в настоящия момент. От кои нови подли трикове на шпионите се страхуват най-много?
Уайдън посочва законовите вратички, които позволяват на съмнителни частни брокери на данни да продават лична информация на граждани на правителствени агенции без никакъв съдебен контрол. „Продължавам да съм много загрижен за това“, каза той.
Сноудън повдига въпроса течащата в момента промяна, при която масовото наблюдение вече се извършва предимно от „аморални телекомуникационни компании, маскиращи наблюдението като реклама. Те се възползват от слабостите в нашите закони, устройства и мрежи, за да попълват досиетата си и след това да ги продават на правителствата“.
Кон говори за това как камерите за наблюдение се превръщат в оръжие с добавянето на технология за разпознаване на лица, която може да има особено тежки последици за малцинствата.
Уизнър се тревожи от възхода на роботизираното наблюдение и изкуствения интелект. „Все повече ще виждаме как критични решения, засягащи свободата, се вземат от машини в черни кутии“, казва той.
За Патрик Туми от ACLU това, което не му дава мира, е цялата тази технологична гама. „Заплахата е постоянното наблюдение – да бъдем следени, където и да отидем, с помощта на огромна мрежа от устройства, които потенциално могат да слушат какво казваме или да разпознават кои сме по лицата ни или по начина, по който ходим. Съществува съвсем реална опасност тази чувствителна информация да бъде използвана за вземане на дискриминационни или неточни решения, които могат да окажат дълбоко въздействие върху живота ни.“
В крайна сметка щатската система за масово следене успява да работи в пълна тайна толкова много години след 11 септември, че това повдига въпроса: все още ли сме в неведение какво всъщност се случва?
„Това винаги ще бъде като да се опитваш да скриеш лакомство от котката“, казва Сноудън. „Докато знаят, че това, което искат, е някъде там, те ще измислят нови начини да го получат.“
