През пролетта на 1923 Бенито Мусолини прави предложение за промяна в закона на италианската държава. Предложението е да се премахнат коалициите, които той определя като „бич“ за италианската политика. Мусолини настоява партията с най-много гласове, при вот не по-малко от 25% на парламентарни избори, да получи 2/3 от гласовете в Камарата на депутатите. Истинската цел на Дучето е да се утвърди едноличния фашистки режим, умело използвайки натрупаната в обществото неприязън към политическия живот в страната, породена от корупционните практики на либералния елит.
Начело на съпротивата на опозицията срещу тази маневра за промяна на избирателния закон застава журналистът Джовани Амендола, четири години по-късно пребит до смърт от фашистите. Той правилно разбира какво се цели с новата промяна – потъпкване на конституцията в името на еднолична власт. В своя публикация във вестник Ил Мондо, Амендола използва термина „тоталитарна система“ във връзка с отказа на фашистите да позволят на опозиционните партии да представят свои депутати. Това е първият случай познат на историците, където се появява думата „тоталитарен” – употребена, за да означи нарушаване правилата на изборната система.
Постепенно редица либерали започват да гледат със симпатия на новия режим. Например, Джовани Джентиле, който се трансформира в „придворен“ философ на фашизма, от една страна определя фашистката държава като „народна държава и в този смисъл демократична“, а от друга констатира, че „отношенията между държавата и масите са изключително напрегнати и трудни, което налага контрол, подчинение и индоктринация“.. Според него функцията на образованието е „да гарантира, че вътрешната съвест на всеки е идентична със суверенната воля на държавата”.
Паралелно с процеса на индоктринация, се предвиждат крути мерки срещу гражданите, отказващи да се отъждествят с целите на държавата. Самият Дуче, който според някои наши видни историци като покойния Пламен Цветков е антикапиталист, формулира идеите си във “Фашистката революция”. Ето как според него могат да се разрешат противоречията в капиталистическата държава. Той противопоставя идеята за класова хармония на марксистката класова борба. Работниците трябва да сътрудничат с капиталистите, защото те са „пълководци“ или „капитани“ на индустрията в йерархията на производствените сили. Корпоративизмът е цел на фашисткия синдикализъм – като „класово хармонично сътрудничество“ за защита на частната собственост. Днес не е удобно да си спомняме, но именно гаранцията за защита на капитала привлича редица либерали към фашизма. Класовата хармония и сътрудничество се изразява в това, че синдикализмът трябва да се подчинява на държавата в името на хармонията, а по време на криза е в интерес на работниците да приемат намаляване на заплатите. Обявявайки се против правото на стачка, Муслони счита, че всеки загубен час във фабриката е „тежка беда за националния ред“, и настоява, че италианският капитал трябва да е колкото се може по-свободен от „вътрешни и външни окови“.
Защо е нужно днес да се припомня тази забравена история? Проследявайки възхода на италианския фашизъм, виждаме два съществени елемента в неговата методика на акумулиране на тотална власт. Първо, атака върху конституцията на страната и нейната избирателна система. Второ, фокус върху индоктринацията като стратегия за подчиняване на масите.
Да започнем с образованието. Вярно е, че със своите предложения за военно обучение в училищата и патриотично възпитание, ВМРО е най-близо да фашистката индоктринация. Тя обаче далеч не е единствената партия, заложила на патриотизма в образованието. Наскоро стана достояние разбирателството между ИТН и БСП да се преглежда съдържанието на учебниците с цел „патриотично възпитание и истината за българската история“. Под това се разбира преподаване на исторически и други предмети от гледната точка на държавата. А оттук пътят към индоктрианция е кратък.
Далеч съм от мисълта да приравнявам Дучето с Борисов и Трифонов, а отказът на последния дори да поеме политическа отговорност го прави донякъде и антипод на диктатора. Но няма как да се отрече, както на бившия премиер, така и на настоящия лидер на определяната от някои политолози като „антисистемна“ партия, че в неприязънта им към парламентаризма се усещат фашистки импулси. Напъните на Борисов да управлява еднолично чрез насрочване на нови избори днес се повтарят от ИТН. Самият Трифонов се появи на политическата сцена като агитатор за мажоритарна система, която на практика е стъпка назад от демократичната форма на избиране, защото вместо на партии с програми за управление, залага на личности – някои от които опаковани в целофана на западно образование и владеене на езици, но всъщност напомнящи типажа на Марешки. След последните избори (юли 2021) партията на Трифонов всячески се опитва да прокара идеята за еднолично управление с 65 депутати, нещо което сега ни изглежда шокиращо, но при една промяната ала Мусолини от 1923 би било осъществимо.
Парадоксално, но като че ли разсъжденията на фашисткия вожд Мусолини за класовата хармония и капитала са в унисон с разбирането на политици като Борисов, а защо не и Трифонов, по отношение на българския едър бизнес и неговите организации. Няма съмнение, че и за Борисов, и за Трифонов, които имат личностно, а не идеологическо противоречие, бизнесът (капиталистите) са пълководци и капитани – само не се знае при липсата на индустрия точно на какво. Да, днес няма никаква гаранция, че фашизмът ще се завърне отново като трагедията, с която го отъждествяваме исторически, но понякога фарсът е не по-малко пагубен.
