Дейвид Адлер и Павел Варган
През декември 2019 г. Урсула фон дер Лайен представи планът на Европейския съюз за справяне с кризите в областта на климата и околната среда, които са обхванали планетата. „В европейската Зелена сделка става въпрос за съгласуване на нашата икономика с нашата планета“, заяви започващата мандата си председателка на Европейската комисия. “Да съгласуваме начина, по който произвеждаме и потребяваме, с нашата планета и със зачитане на околната среда, в която живеем”. Зелената сделка на ЕС, според дер Лайен, ще превърне Европа в първият в света въглеродно неутрален континент – обещание към новото поколение млади хора, които се борят за устойчивото бъдеще на площадите на градовете в цяла Европа. „Нашата европейска Зелена сделка е за тях“, увери дер Лайен.
Обявен на фона на най-мащабните климатични протести в историята, планът на дер Лайен бе приветстван като забележителна стъпка напред в движението за глобален справедлив преход – и първи истински пробив за политиката на „Зелен нов курс“ в света. “ЕС бие САЩ, приема свой собствен Зелен нов курс”, прокламира едно вестникарско заглавие. Служителите на Комисията се възползваха от възможността да се наметнат с мантията на Зеления нов курс, претендирайки за водеща роля в глобалния натиск за декарбонизация. „Връщам съобщение от Мадрид“, заяви заместник-председателят на комисията Франс Тимерманс пред Парламента след участието му конференцията на ООН за климатичните промени през 2019 г. „Посланието е следното: имаме нужда от европейско лидерство. Посланието е и това: някои от нас не са сигурни какво трябва да направят, но ако Европа води, може да тръгнем в същата посока.“
Тимерманс с право подчерта значението на европейските ангажименти в областта на климата. Страните членки на Европейския съюз са били най-големите лидери в историята в стремежа към добив и емисии на изкопаеми горива, както на континента, така и в съответните им империи. Всъщност самият Съюз се ражда в името на изкопаемите горива. Обвързвайки подписалите Парижкия договор през 1951 г. с картелирана система за въглеродни емисии, Европейската общност за въглища и стомана се опита да преодолее вековното съперничество между Германия и Франция.
Общата селскостопанска политика (ОСП), която поглъща повече от една трета от годишния бюджет на ЕС и го насочва предимно към промишлени земеделски стопанства, е въведена скоро след това, за да подкрепи селските общности и да осигури вътрешно сближаване срещу съблазънта на комунизма. В резултат на това говедовъдството днес генерира повече емисии от всички европейски леки автомобили и микробуси, взети заедно, пестицидите унищожават биоразнообразието, а евтините европейски продукти подбиват цените на земеделските производители в глобалния Юг, унищожавайки устойчивите земеделски практики по света.
Действителната водеща роля на Европа в глобалния екологичен преход обаче е съмнителна. Внимателният анализ на Зелената сделка показва, че тя не е толкова новаторска визия за екологично бъдеще, колкото колосално усилие за зелено препиране на европейското политическо и икономическо статукво. Като изключим името, по всеки един показател програмата на Урсула фон дер Лайен не прилича на парадигмата на Зеления нов курс в САЩ, популяризирана от социални движения като „Сънрайз“ и свързани с тях представители на Конгреса като Александрия Окасио-Кортес. Тази парадигма се корени в кейнсианския модел на икономиката и рузвелтовската теория за политическата промяна. Подобно на оригиналния Нов курс, въведен след Голямата депресия, Зеленият нов курс има за цел да отговори на конкретните икономически условия, пред които са изправени развитите икономики днес: високи частни спестявания, ниски публични инвестиции и огромна пропаст в богатството, която само се е увеличила по време на пандемията Covid-19. Зеленият нов курс свързва две концепции – свръхнатрупване от страна на богатите и недостатъчни инвестиции за бедните – с кризите на околната среда и климата, като обещава да насочи неизползваните спестявания към зелени публични инвестиции. В своята стратегия Зеленият нов курс се надява да използва кризите на безработицата и непълната заетост за създаване на подкрепа от страна на работниците за програма, която ще създаде милиони зелени работни места.
Европейската зелена сделка не съдържа такива клаузи. В противовес на традицията на Рузвелт, Зелената сделка на ЕС е програма за възходящо, а не низходящо икономическо разпределение, която се стреми изрично да задълбочи логиката на частната конкуренция за сметка на обещанието за публично сътрудничество. Зелената сделка далеч не осигурява помощ за бедстващите общности в Европа, а се стреми да отговори на опасенията на капитала, като му гарантира печалби от екологичния преход. Зелената сделка далеч не насочва към демократична трансформация на икономиката, а засилва технократския контрол на ЕС в Брюксел, Люксембург и Франкфурт. В този смисъл недостатъците на Зелената сделка са отражение както на институционалната архитектура на Европейския съюз, така и на липсата на политическа воля и смелост да им се противодейства. По-нататък ще разгледаме подробно Зелената сделка и ще направим ясно разграничение между програмата на дер Лайен и предложенията за Зелен нов курс, които дадоха надежда на милиони хора по света. Няма съмнение, че Европа се нуждае от Зелен нов курс. Но за да го постигнем, трябва да избегнем познатите капани на активизма и консултациите с гражданското общество, в които продължават да попадат протестните движения в Европа. Нужна е политическа стратегия, която може да извоюва справедлив преход и да се противопостави на голямото предателство на Зелената сделка на ЕС.
Какво включва Зелената сделка
Урсула фон дер Лайен положи много усилия, за да утвърди Зелената сделка като глобален еталон за амбиция в областта на климата. Тя заяви, че за Европа това е момент, сравним с кацането на луната, за да подчертае по-широката си визия за „съюз, който се стреми към повече“. Но внимателният прочит на Зелената сделка и нейните съставни части показва обратното: тя не се стреми към повече, а се стреми да запази съществуващата политикономия на Европейския съюз. По-конкретно, Зелената сделка се проваля като програма за политическа, икономическа и екологична трансформация в пет ключови измерения: скорост, размер, обхват, стратегия и структура.
Най-ясното мерило за всяка програма за климата е нейната скорост. Зелената сделка, обещава да повиши амбициите на ЕС за декарбонизация от 40 % на 50-55 % под нивата от 1990 г. до 2030 г. и да достигне „нулева нетна стойност“ до 2050 г. Но тази цел е колкото подвеждаща, толкова и недостатъчна. Тя е подвеждаща, тъй като се основава на идеята, че ЕС може да продължи да генерира парникови газове, докато разчита на до голяма степен недоказани и потенциално опасни техники за смекчаване на последиците – като улавяне и съхранение на въглерод – за компенсиране на емисиите. Тя е и недостатъчна, тъй като не отчита историческата роля на Европа в замърсяването на околната среда по света. Днес ЕС е третият по големина емитент на парникови газове в света и е отговорен за близо 8 % от всички емисии в глобален мащаб. До 2100 г. Германия сама по себе си ще допринесе за 3,9 % от глобалното повишаване на температурата – като се вземе предвид нейното необичайно голямо историческо наследство по този показател.
Неуспехът да се поправи дългата история на колониално извличане на ресурси и богатство е общ за всички предложения за зелен преход сред развитите икономики. Критиците на предложенията за Зелен нов курс в Съединените щати подчертават, че хищническото търсене на ресурси и енергия в страната може да ускори социалната и екологичната експлоатация в чужбина. Същото важи и за ЕС, а зелената сделка не отчита в достатъчна степен въздействието, което политиките ѝ ще окажат върху други държави, да не говорим за обезщетенията, дължими на жертвите на историческите практики на прекомерно замърсяване. Апетитът на ЕС за внос на земеделски продукти например вече доведе до обезлесяване в чужбина – докато длъжностните лица в ЕС празнуваха залесяването на големи територии в Европа.
ОСП, политика на промишлен протекционизъм в самия ЕС, има тежки последици, когато се съчетае с европейските политики за насърчаване на икономическата либерализация в чужбина. В Гана например процентът на търсенето на птиче месо, задоволявано от местното производство, спада от 95 % през 1992 г. до 11 % през 2002 г. – с цената на 200 000 работни места.
В това отношение Зелената сделка нарушава принципа на общата, но диференцирана отговорност, залегнал в Парижкото споразумение от 2016 г., според който държавите с по-големи финансови и технологични възможности следва да поемат по-голяма част от тежестта – принцип, на който преговарящите от ЕС категорично се противопоставиха. В добавка към това, като не се съобразява с историческия си принос към изменението на климата и прехвърля тежестта върху други държави, Зелената сделка на ЕС също така задълбочава проблема с неравномерното разпределение на изменението на климата и липсата на капацитет на други държави да реагират на него. Подобни неравенства, както се твърди в статия в списание Nature, представляват „мащабно прехвърляне на стойност от горещите части на света към по-хладните части на света„.
И по своя размер Зелената сделка далеч не отговаря на това, което е необходимо, нито пък на образа ѝ, който мениджъри по връзки с обществеността в Брюксел продават на света. За да финансира своя „изстрел към луната“, дер Лайен представи Инвестиционния план за устойчива Европа, обещание за превръщане на Европейската инвестиционна банка (ЕИБ) в банка за климата, която да мобилизира 1 трилион евро през следващото десетилетие за зеления преход, или 100 милиарда евро всяка година. Но тази сума далеч не покрива всички очаквани разходи за прехода. Самата Комисия изчислява, че допълнително финансиране, необходимо за да се осигурят европейските цели в областта на климата и енергетиката до 2030 г., трябва да възлиза на приблизително 260 млрд. евро годишно. Европейската сметна палата изчисли, че ЕС трябва да изразходва 1,115 трилиона евро всяка година между 2021 и 2030 г., за да постигне своите цели в областта на климата. Дори последната цифра вероятно ще се окаже недостатъчна, тъй като се основава на цели за намаляване на емисиите, които предхождат обявяването на Зелената сделка.
Недостатъчното финансиране на Зелената сделка ни води и до нейният ограничен обхват. Пред лицето на реалната възможност – и спешна необходимост – да се прекъсне статуквото, което продължава да задълбочава икономическите, социалните и демократичните кризи в Европа, Зелената сделка набляга още повече на неработещите политики, които породиха тези кризи на първо място. При представянето на сделката, дер Лайен се постара да успокои фискалните ястреби на ЕС, като подчерта, че програмата е вярна на Пакта за стабилност и растеж. Европейската „фискална усмирителна риза“, както понякога наричат Пакта за стабилност и растеж, има за цел да поддържа растежа на БВП, като същевременно определя таван на публичните разходи, прехвърляйки собствеността и възможностите за създаване на богатство в частни ръце. Стратегията на ЕС за растеж не само е несъвместима с лимитите на планетата, както ясно показа Европейската агенция за околната среда в доклада си за 2020 г. ; тя също така поддържа фискалната логика, която доведе до срив на публичните инвестиции в еврозоната – с опустошителни последици за обществените услуги, обучението на работниците и публичната инфраструктура.
Така наречената програма NextGenerationEU заплашва да задълбочи тази логика. Водещият европейски пакет за възстановяване от ковид кризата за първи път въвежда взаимен дългов инструмент, който обещава да изравни лихвите по заемите, като консолидира рисковите профили на всички държави от еврозоната в един финансов инструмент. Но мярката не успява да излезе от строгата рамка. Вместо да се откаже от Пакта за стабилност и растеж и да развие програма, която би била от полза за всички, които живеят в Европа, средствата по програмата ще бъдат разпределени неравномерно, като по-бедните държави ще получат по-голям дял от пакета за помощ. При подновяването на преговорите за бюджета през следващата година на преден план ще излезе необходимостта от балансиране на сметките – и вместо да си навлекат гнева на своите избиратели, основните членове на ЕС вероятно ще прехвърлят тежестта на това балансиране върху нетните получатели на средствата за възстановяване. С други думи, NextGenerationEU рискува да увеличи скоростта на чука на строгите икономии, който през следващите години ще бъде насочен към по-бедните членове на еврозоната, и по-скоро да задълбочи, отколкото да излекува разломите, които неведнъж са довеждали европейския проект до ръба на колапса.
Ако Зелената сделка не успее да коригира структурните дисбаланси в Европа, нейната политическа стратегия рискува да задълбочи демократичния дефицит в съюза. Много от поддръжниците на Зеления нов курс развиват политиката под знамето на „климатичния популизъм“, като предполагат, че неговата мащабна амбиция може да обедини широка коалиция от работници, общности и загрижени граждани. За разлика от това, Зелената сделка на ЕС няма зад себе си коалиция. Фон дер Лайен твърди, че е била мотивирана от младежкото протестно движение, което се разви в Европа в годината преди обявяването на плана. При цялото си вдъхновение обаче, движението за климата остана до голяма степен фокусирано върху „децата“; работниците и работническата войнственост, която задвижваше исканията, залегнали в основата на първоначалния Нов курс през 30-те години на миналия век в САЩ, отсъстваха. Всъщност програмата за климата често е представян като заплаха за работниците, а техните опасения – като непреодолима пречка за една наистина амбициозна програма. На пръв поглед, чрез срещи с млади активисти, служителите на ЕС се постараха да покажат, че се „вслушват“ в исканията на улицата. Но зад кулисите те се срещаха с над 11 бизнес лобисти всяка седмица. Последиците от този лобистки натиск стават все по-ясни, тъй като парите се наливат в проекти за изкопаеми горива, а законодателството за декарбонизация се отлага. Като свежда обхвата на демократичното участие до поредица от незначителни „консултации“, Зелената сделка се стреми да кооптира демократичните искания и да промени предназначението на тяхната реторика, за да вкара нова легитимност в съществуваща и непопулярна политико-икономическа парадигма.
Това успешно кооптиране на движението за климата под формата на „зелена сделка“ отразява една грозна истина за политиките за декарбонизация. Съвременното движение за борба с изменението на климата възникна в голяма степен в лявата част на политическия спектър, в резултат на което неговите по-амбициозни предложения – като Зеления нов курс в САЩ – отразяват принципите на справедливост и демокрация, които са близки на самите активисти за борба с изменението на климата. В много случаи това кара привържениците на Зеления нов курс да предполагат, че декарбонизацията сама по себе си е прогресивен или преразпределителен проект. Вместо това обаче Зелената сделка на ЕС показва, че декарбонизацията може да послужи и за утвърждаване на неравенството и намаляване на обхвата на демократичната политика. Следователно Зелената сделка представлява нов случай на това, което наричаме „декарбонизация без демокрация“ – политико-икономическа визия за зеления преход, която има за цел да намали общите емисии, като същевременно запази съществуващото разпределение на властта между богати и бедни, Север и Юг, държави кредитори и държави длъжници. С други думи, Европа наистина е пионер в нов модел на политика по отношение на климата – просто се оказва, че това е модел, различен от този, който наименованието “Зелена сделка” предполага.
И накрая, със своята структура Европейската зелена сделка само задълбочава кризата на публичните инвестиции, която тормози еврозоната от дълговата криза насам. Вместо да се ангажира с програма за публични инвестиции, достатъчна по размер за справяне с надвисналата криза, планът се стреми да привлече публични средства за частни инвестиции, като социализира разходите и приватизира ползите от екологичния преход. В това отношение Зелената сделка прилича на своя непосредствен предшественик – Плана за инвестиции за Европа, известен още като „План Юнкер“. Подобно на Зелената сделка, планът „Юнкер“ се стремеше да мобилизира около 100 млрд. евро годишно, като използваше публични средства за гарантиране на частни заеми – социализирайки риска от инвестициите и приватизирайки печалбите. Този модел позволява на ЕС да мобилизира значителни суми за финансиране, без да поема пълните балансови разходи за инвестициите. Логиката му е проста: „да подтикне частното финансиране към общественото благо“, както заяви президентът на ЕИБ Вернер Хойер през 2019 г.
Този подход на публично-частно съфинансиране не само издига краткосрочните бюджетни съображения над дългосрочната устойчивост – продуктите на тези инвестиции не остават в публични ръце; доказано е също така, че той генерира непропорционални печалби за частните инвеститори. В доклад от 2018 г. Европейската сметна палата заяви, че разпределението на риска между частните и публичните партньори в такива споразумения „често е било неподходящо, непоследователно и неефективно“, като „ставките на възнаграждение (до 14 %) върху рисковия капитал на частния партньор“ не са отразявали поетия риск. С други думи, моделът е послужил за прехвърляне на публичното богатство в частни ръце.
Как да извоюваме Зелен нов курс за Европа
Концепцията за „справедлив преход“, която е в основата на Зеления нов курс, изисква по-задълбочено разглеждане на неговия Рузвелтов съименник. Новият курс се появява в период на големи икономически и социални сътресения. Приетите от него програми, които имаха за цел да облекчат бедните, да възстановят закъсалата икономика и да реформират счупената система, представляваха може би най-големите придобивки за работниците в историята на САЩ. И все пак, макар и да е защитен от работническата активност, Рузвелт не може да избегне идеологическите и коалиционните ограничения на своето време. Резултатът от тези ограничения е, както пише историкът Уилям Лойхтенбург през 1963 г., „половинчата революция; тя увеличава редиците на буржоазията, но оставя много американци – изполичари, жители на бедняшки квартали, повечето негри – извън новото равновесие“. Оформилият се така Нов курс е, накратко казано, спасителен пояс за капитализма, който по-скоро сгъстява, отколкото премахва пропастта между собственик и работник, подготвяйки почвата за разрухата на работниците през идните десетилетия.
Предизвикателствата пред „справедливия преход“ днес са още по-големи. Разрушаването на климата и околната среда не може да се определи точно от националните граници, нито пък от първопричините за него. Стотина мултинационални корпорации, предимно от глобалния Север, са отговорни за 71% от всички емисии. Свръхмобилният 1% от най-богатите хора в света е отговорен за над два пъти повече емисии от долните 50% от световното население. Междуправителственият панел по климатичните промени отдавна твърди, че промяната на климата ще бъде причина за безпрецедентното разселване на население, живеещо предимно в Глобалния Юг. Международната организация по миграция предупреждава, че до 2050 г. между 25 милиона и един милиард души може да бъдат принудени да се преместят заради климата. Последните години ни осигуриха предостатъчно предупреждения за тези последици: градове, изпепелени от горски пожари или отнесени от наводнения в библейски мащаби; цели региони, от които населението е принудено да избяга заради ускореното разпростиране на пустинните пясъци.
Следователно европейският справедлив преход трябва да действа едновременно на различни нива на мащаб. Той трябва да издигне работниците и общностите в Европа, като успокои центробежните сили на реакцията, които задълбочават продължаващата от десетилетия криза на демокрацията на континента. Той трябва да окаже сериозна подкрепа на страните от глобалния Юг, които вече се борят с последиците от климатичния срив. Трябва и да се противопостави на системите на финансовия и търговския мултилатерализъм, които – без да се отчитат пред националните демокрации – подпомагат изтичането на богатство от бедните към богатите по света.
За да осъществим тази визия, нашият План за справедлив преход в Европа – разработен съвместно с изследователи, учени и активисти от целия континент и извън него – предлага три основни инициативи. Първата е „Зелени обществени поръчки“: историческа инвестиционна програма за стартиране на справедлив зелен преход в Европа. Наред с много други предложения, програмата включва бърз преход на промишлените отрасли към работническа собственост, процес на премахване на световната военна индустрия и цялостно преминаване към публични инвестиции за всички инфраструктурни и социални проекти, които са в основата на прехода. Втората инициатива е екологичен съюз – регулаторна и правна рамка, която да гарантира, че европейската икономика ще осъществи прехода бързо и справедливо, без да прехвърля разходите за въглеродни емисии върху общностите, намиращи се “на първа линия” на климатичната криза.
Третият елемент е създаване на Комисия за екологична справедливост – независим орган, който да проучва и изследва нови стандарти за „екологична справедливост“ в Европа и извън нейните граници, като същевременно способства ефективно обезщетяване за историческите вреди и подкрепя държавите в техния екологичен преход. Съгласно нашата концепция Зеленият нов курс за Европа трябва да се основава на практиката на интернационалната солидарност, а не на рамката на неолибералния мултилатерализъм, върху която е изграден ЕС.
Би било наивно да се смята, че промяна от такъв мащаб – колкото и готови политическите предписания да има – може да бъде постигната само с воля. За разлика от Рузвелт, дер Лайен действа в идеологическа и институционална среда, която е създадена, за да закрепи статуквото и да ограничи амбициите за неговото подкопаване. В същото време нейните условни противници – движенията за климата, които започнаха по улиците на Европа и оттогава намериха дом в организациите на гражданското общество, финансирани от Европейската комисия – поддържат визия за активизъм, основана на вярата, че огромният брой млади хора сам по себе си може да доведе магически до политически действия. В този дух много от исканията на движението са формулирани като молби. „ЕС трябва да поведе“, заяви Грета Тунберг в пламенна реч пред Европейския парламент през 2019 г, “Имате моралното задължение да го направите и разполагате с уникалната икономическа и политическа възможност да се превърнете в истински лидер в областта на климата.“ Трагедията на европейската политика се състои в нарушения механизъм на предаване на информация от органите на гражданското общество към центъра за контрол на политическите решения. Като съвкупност от управленски институции и политически рамки, ЕС доказа, че не желае и не е в състояние да провежда политики, които да защитават собствените му общности в риск, камо ли да поправят историческите му провали.
Всъщност доказателствата не биха могли да бъдат по-силно противоположни на доминиращата стратегия на европейския активизъм. През 2019 г. активистите организираха най-голямата стачка за климата в историята. Само в Германия около 1,4 милиона души излязоха на улицата, за да поискат действия. Само няколко месеца по-късно Германия откри нова въглищна централа – въпреки значителната, но безплодна съпротива от страна на активистките групи – а Европейският парламент гласува инвестиция в изкопаеми горива в размер на 27 милиарда евро за бюджета за тази година, което е почти двадесет и седем пъти повече от годишния бюджет на предложения Фонд за справедлив преход. По-успешни проекти на климатичния активизъм, като продължилата няколко месеца окупация на гората Даненрьодер в германската провинция Хесен, бяха посрещани с непропорционално насилие от страна на държавата – само защото едни хора се опитват да опазят част от гората.
Казано накратко, поточната линия от протеста към политиката – дори на места като Германия и Франция, които са далеч по-малко враждебни към подобни мобилизации, отколкото неоавторитарни контексти като Унгария – не работи, и никакви консултации в Берлемон или Европейския парламент няма да я поправят.
Следователно, за да се постигне радикален Зелен нов курс за Европа, не е достатъчно да се говори на езика на гражданското общество като категория на европейското управление. Преразказването на научни модели пред обърканите чиновници може да разшири осъзнаването на спешността на момента, но то не допринася за формирането на стратегическия ни отговор.
Голяма част от тази активност е формулирана в негативен план. Организацията “Петъци за бъдеще” определя своята мисия като „протест срещу липсата на действия по отношение на климатичната криза“. Не е толкова ясно какво иска, за кого и как се надява да спечели. Трябва да престанем да мечтаем за достъп до процеса на вземане на решения, предназначен да ни изключи, и да започнем да мислим за лостовете на властта, които действително са на наше разположение: така ще извоюваме истински справедлив преход на нашите политически икономики.
Смекчаването на последиците от изменението на климата, както показахме, не е толкова въпрос на научна спешност, колкото на грубото неравновесие на икономическата власт в нашите общества. За да се изгради масова народна власт е жизненоважно движенията да формулират положителни искания за промяна: такива, чието изпълнение може да издигне общностите в цяла Европа, преодолявайки задушаващата сила на десетилетията на утвърждаване на неолиберализма. Тези искания трябва на първо място да бъдат насочени към възвръщане на властта – икономическа, политическа и културна – в нашите общности.
Макар да изглежда контраинтуитивно, темата за климатичната криза може да не е най-подходящият вектор, през който да се работи за осъществяване на тази мисия, въпреки че е от изключителна важност. Но дневен ред за климата, който е абстрахиран от материалните нужди на общностите, може само да отчужди тези общности от проекта за екологична справедливост; поколенческите политики на климатичното движение в ЕС, които противопоставят активистите-ученици на техните работещи родители, е достатъчно доказателство за това. На континент, където всеки пети живее в бедност, който е изправен пред нарастваща бездомност във всяка страна, и където неумелите реакции на пандемията от Covid-19 оставиха милиони хора без препитание, най-силните искания могат да бъдат тези, които са насочени към задоволяване на основните материални нужди на общностите: за храна, здравеопазване и подслон.
Тези искания имат стратегическа сила, защото могат да разрушат основната пречка пред действията в областта на климата в Европа днес: така наречената „черна нула“. В рамките на ЕС страните членки са обсебени от болезнената мания за балансирани държавни бюджети, което подкопава способността им да реагират на кризи и задълбочава неравенството в различните географски и социални оси на континента. Насочено по правилния начин, преодоляването на икономическата ортодоксалност, която поддържа бездействието, би могло да освободи публично финансиране за необходимите работни места и обществени услуги – първите стъпки в изграждането на Зелен нов курс за Европа. Това от своя страна би могло да осуети опитите за поставяне на труда като враг на справедливия преход. От полските миньори до френските “жълти жилетки”, работниците са предпазливи по отношение на смекчаването на последиците от изменението на климата, тъй като в реалностите на строгите икономии в Европа през 21-ви век декарбонизацията може да осигури прикритие за регресивно данъчно облагане и принудителна безработица. Следователно според грубата аритметика на демократичната политика, климатичният дневен ред може да бъде извоюван само в координация с работниците, чиито проблеми да са поставени в центъра на политическите искания.
Но активизирането и организирането на труда в рамките на движението за климата е необходимо не само заради тези аргументи, свързани с електоралната арена. Работниците притежават и материалната сила да оспорят парадигмата на декарбонизацията, предложена в Брюксел. Като ограничават работното време, профсъюзите могат да хвърлят прът в зъбните колела на икономиката и да създадат нови източници на демократично влияние върху ръководителите на технокрацията на ЕС. Това е урок, който Европа е научавала в миналото, и който научаваме отново от социалните движения в други части на света: в Боливия например режимът, установен с преврата от ноември 2019 г., не беше победен с избирателни урни; за да възстановят демокрацията в страната си, работниците в цяла Боливия започнаха вълни от масови стачки и блокади на магистрали, за да принудят Жанин Анес изобщо да насрочи дата за избори. Техният успех в борбата за демокрация, с други думи, не беше извоюван с петиции.
Успехът на трудовите борби в борбата за демокрация ни насочва към нуждата от нова стратегия за европейското движение за климата. По-конкретно, той подсказва необходимостта от създаване на стратегическа коалиция за климата, която да приобщи активистите за опазване на околната среда към съществуващите институции на общностната организация – особено профсъюзите – с цел постигане на общ дневен ред и планиране на общи стратегии. Използването на повишаването на производителността като аргумент за съкращаване на работната седмица например би имало големи ползи за околната среда, тъй като би намалило обема на употребяваните ресурси и използването на инфраструктурата, което на свой ред би редуцирало емисиите на глава от населението. Заедно синдикатите и активистите биха могли да поискат собственост и контрол на работните места, или да напуснат работната сила и да започнат да изграждат нови модели на демократична икономическа организация извън сферата на натрупването на капитала.
Но дори и тези прости искания представляват тектонични промени в баланса на силите в нашите политически икономики – промени, на които ключовите групи в процеса на формиране на политиките на ЕС (например банкерите, управителите на хедж фондове и самите корпорации за изкопаеми горива) няма да се поддадат лесно. Разпознаването на институционалното окопаване на капитала, изучаването на неговите инструменти за налагане на власт, изграждането на нов тип практика, предназначена да пробие бронята на ЕС – с една дума, политизиране на движението за климата, което твърде често формулира исканията си само в научни термини – са първите стъпки в изграждането на силен фронт на екосоциализма.
Тук отново историята може да ни послужи за ориентир какво се крие зад хоризонта. От примера на Томас Санкара, който само за няколко години засажда 10 милиона дървета, помагайки за спиране на опустиняването на Буркина Фасо, до Ево Моралес, който организира първата „Народна среща на върха“ за климата в отговор на неуспехите на процеса на ООН, уроците от успехите и неуспехите на социалистическите опити за градеж обосновават нашите анализи и политически препоръки в материалните борби за това, което сега наричаме „промяна на системите“.
Те разкриват и често скритите пречки пред политическите ни стремежи, като разкъсват удобния мит, че радикалната промяна е на една ръка разстояние, че още един протест или едни избори могат да наклонят везните към нова политико-икономическа парадигма. И най-важното, тези уроци от историята разкриват, че източниците на власт и богатство се крият в контрола върху рудите, металите, храните и горивата, които черпим от земята; рибата, водата, и водораслите, които черпим от океаните; енергията, която черпим от слънцето; и труда, който създава потребителна стойност от тях. За да приемем сериозно призива за справедлив преход, трябва да се стремим към пълен народен суверенитет върху тези ресурси. И това е една забележителна черта на сегашния политически момент – момент, дефиниран от масовото признаване на екзистенциалните кризи на хоризонта и чумата на икономическото неравенство, която достига нови висоти.
Заключение
Като емблема на мандата на Урсула фон дер Лайен в Комисията, Зелената сделка беше представена като цялостен ремонт на европейската политическа икономика. Както по обхват, така и по амбиция, Зелената сделка обещава да промени ключови стълбове на европейската икономика. Това включва планове за стратегия „от фермата до вилицата“, която ще „пази и съхранява нашите селски райони и ще инвестира в тяхното бъдеще“, като цели намаляване на селскостопанските емисии и привеждане на селскостопанските практики в съответствие с новите цели на ЕС в областта на климата. Те включват план за действие за нова кръгова икономика, който да помогне на европейските строителна и текстилна промишленост да замърсяват по-малко и да ограничат производството на пластмаси. Включват и план за привличане на 1 трилион евро за устойчиви инвестиции през следващото десетилетие, включително Фонд за справедлив преход, за да се гарантира, че „няма да оставим никого назад“.
При по-внимателно вглеждане обаче, Зелената сделка почти не прилича на оригиналния Нов курс – както по стил, така и по съдържание – и далеч не отговаря на широкообхватната визия за политическа и икономическа трансформация, която е толкова спешно необходима днес. Заимствайки реториката на справедливия преход, авторите на Зелената сделка лишиха програмата от обещанието да се изправи срещу провалите на спекулативния капитализъм и да стимулира икономическа трансформация, която да го замени. Ако Рузвелт „приветства омразата“ на едрите финансисти и капиталистическата класа като цяло, Урсула фон дер Лайен се стреми да се съобрази с техните интереси, ако не и да им служи открито. Ако Новият курс на Рузвелт имаше за цел да въведе нов набор от права за работниците и техните семейства, то Зелената сделка на Урсула фон дер Лайен не съдържа социално измерение и почти никакви разпоредби за социалното разместване, свързано с проекта за декарбонизация. Накратко, Зелената сделка на ЕС не само не може да се квалифицира като „Зелен нов курс“, както би го разбрал Рузвелт, но и е в пряко и неразрешимо противоречие с обещанието за справедлив преход. Но в своето историческо предателство, в своето размиване и кооптиране на нашата екзистенциална борба, този план разкрива и нещо важно за естеството на нашите политически институции: те са излишни. Готови ли сме да изградим нови на тяхно място?
Дейвид Адлер е координатор в Движение „Демокрация в Европа“ 2025 и координатор на кампанията „Зелен нов курс за Европа“.
Павел Варган е член на координационния колектив на Движение за демокрация в Европа (DiEM25) и координатор на кампанията на Зеления нов курс за Европа.
Този текст е част от годишника на фондация transform! europe за 2021 г., озаглавен “Смъртоносната заплаха на капитализма”. “Барикада” ще публикува преводи на избрани статии от годишника.
About The Author
