На 25 юни държавният секретар на САЩ Антъни Блинкен и върховният представител на ЕС по външната политика и сигурността Жозеп Борел, към които се присъедини и външният министър на Канада Марк Гарно, публикуваха многозначително съвместно становище относно Венесуела. Най-същественото в него, тиражирано и от много медии, е изразената готовност да се „преразгледат” санкциите срещу Каракас. Условието е да се постигне „значим напредък” във „всеобхватен преговорен процес в кратки срокове”, който да гарантира на всички венесуелци възможността „да бъдат представени политически чрез будещи доверие, приобщаващи и прозрачни местни, парламентарни и президентски избори”. Отправен е и призив за „безусловно освобождаване на всички несправедливо задържани по политически причини, гарантиране на независимостта на политическите партии, свободата на изразяване, включително за представителите на медиите, и прекратяване на нарушенията на правата на човека”. Изтъква се също, че „мирното решение на тази дълбока политическа, социална и икономическа криза трябва да дойде от самия венесуелски народ”.
Преразглеждането на санкциите е пряко обвързано със създаването на „за изборни условия, които да спазват международните стандарти за демокрация, започвайки още с местните и регионални избори, насрочени за ноември 2021 г.” Авторите на становището декларират ангажираност за справянето „с ужасната хуманитарна криза във Венесуела” и насърчават „бъдещо споразумяване между всички участници” във венесуелския политически живот, което „да позволи неограничен достъп до хуманитарна помощ, включително храна, лекарства и спешни доставки в помощ за борбата с Ковид-19”.
Документът е съгласуван при посещението на Блинкен в Брюксел и разговорите му там с Борел. Но по същинската подготовка на това становище дипломатическата служба на върховния представител на ЕС работи от месеци, като са проведени и консултации с официлен Каракас. Последната среща между Борел и венесуелския външен министър Хорхе Ареаса се състоя на 21 юни в Турция.
На нея беше договорено изпращането във Венесуела на техническа европейска делегация, която да проучи условията за включването на наблюдателска мисия на ЕС за местните, кметски и губернаторски избори през ноември. Това е недвусмислен знак за тенденцията тези избори да бъдат „признати” – за разлика от президентските през 2018-та и парламентарните през 2020-та, които бяха бойкотирани от най-радикалните сектори на опозицията и съответно останаха „непризнати” от ЕС и САЩ.
И за венесуелските радикали, и за менторите им в чужбина вече стана пределно ясно, че бойкотите не работят. Който не участва в изборите, сам се лишава от възможност за представителство, като за сметка на това управляващите чависти укрепват позициите си, а легитимност печелят и други опозиционни сили, включващи се в гласуванията. Същевременно деструктивните сили около прословутия самопровъзгласил се „временен президент” Хуан Гуайдо се дискредитират и като пряко отговорни за санкциите и провокираните от тях дефицити, от които страда цялото население. Да не говорим, че с пълната си политическа безпомощност и с огромните попилени средства от външните си спонсори Гуайдо и сие разочароваха и тях. След сформирането на новото Национално събрание в Каракас в началото на 2021-ва, когато Гуайдо изгуби позицията си на парламентарен шеф, допускащ при натегнато тълкувание да е „временен президент”, ЕС спря да го титулова така.
Междувременно видимо засили позициите си друг отдавнашен опозиционен деец – бившият кандидат-президент Енрике Каприлес, който открай време е в конфронтация с крилото на Гуайдо и беглеца от венесуелското правосъдие Леополдо Лопес. Каприлес се включи в политическия диалог с властта и пледира за опозиционно участие в изборите, настоявайки, че това са инструментите за постигане на промени. Изглежда в чужбина вече харесват повече неговата визия, отколкото на Гуайдо. Който пък, забелязал накъде духа вятъра, спешно преориентира курса си и през месец май т. г. също започна да се самопредлага на правителството като конструктивна опозиция, възжелала диалог. В отговор го посъветваха да се нареди на опашката.
А най-красноречивото за еволюиращата позиция на ЕС по темата е посочено от испанския в. „Ел Паис” в информацията му за становището на Борел, Блинкен и Гарно – вече е пределно ясно, че обстановката във Венесуела се контролира от правителството на президента Николас Мадуро и, независимо дали това се харесва или не, поддържането на отношения с него е неизбежно.
Нека сега видим как реагира официален Каракас на всичко това и най-вече – на становището на САЩ, ЕС и Канада с примамливото обещание за „ревизиране” на санкциите. И външният министър Ареаса, и лично Мадуро многократно са отправяли апели за отмяна на тези санкции и за „отключване” на блокираните в чужди банки венесуелски средства, за да може страната да се справи с предизвикателствата на пандемията. Вместо това буквално преди броени дни швейцарска банка стана поредната, блокирала венесуелска транзакция, целяща закупуване на ваксини по програмата COVAX.
Но ето, сега сякаш в Каракас трябва да подскочат от радост – нали Вашингтон и Брюксел в компания с Торонто вещаят „ревизиране” на санкциите…
Вместо това обаче венесулските власти реагират с пълно мълчание. Никакъв конкретен коментар.
Мадуро е зает със съвсем друго – с неколкодневното и гръмко честване на 200-годишнината от емблематичното сражение, водено от Освободителя на Латинска Америка от испанското владичество Симон Боливар край Карабобо на 24 юни 1921 г. Това е първата голяма победа на неговата армия, от която се смята, че тръгва помитащата колониалното управление вълнà, разляла се из целия континент.
Тържествата бяха съпроводени и с провеждането на международен Юбилеен конгрес на народите, както и със среща на върха на държавните лидери от групата АЛБА („Боливарски съюз на народите на нашата Америка”) – интеграционно обединение на южноамерикански и карибски страни, създадено навремето по инициатива на вече покойните Уго Чавес и Фидел Кастро.
А край мемориалния комплекс, издигнат на самото място на битката в щата Карабобо, се състоя зрелищен военен парад, ръководен от министъра на отбраната Владимир Падрино.
В парада взеха участие и представителни военни отделения от приятелски държави. Силно впечатление направиха гостуващите военни от Русия.
В същия ден, в който Блинкен, Борел и Гарно публикуваха своето становище – на 25 юни, Мадуро държа реч пред лидерите от АЛБА и участниците в Юбилейния конгрес на народите. „Боливар е бил много ясен – или ще сме свободни всички, или никой в Южна Америка няма да е свободен. Духът на Боливар днес е с нас… Еманципаторската геополитечска доктрина на нашите освободители е жива… Нашата обща родина е цяла Америка,” каза венесуелския президент. И продължи: „В Карабобо започнаха решителните освободителни действия. Победата в Карабобо предопределя обрата в Пичинча, Бомбона, Хунин, Аякучо и цялото прекършване на 300-годишното колониално владичество в Южна Америка, в нашата Америка. С тази визия на освободителите ние започнахме и нашата Боливарска революция… И ето ни днес тук, по-решителни и революционни от всякога, свободни революционери, по-свободни от всякога”.
Нито в това свое емоционално слово, нито в други свои изявления от последните дни Мадуро не счете за нужно и дума да обели за становището на Вашингтон, Брюксел и Торонто. И причината едва ли е само в нежеланието да разводнява боливарския патос на посланията си. Явно демонстрира съвсем съзнателно не даже пренебрежение, а направо отрицание на „империята” (САЩ) и „колониалистите” (ЕС), които уж щедро предлагат „ревизиране” на санкциите, но същевременно го обвързват с куп условия. А Мадуро многократно досега е казвал, че първата и неотменима стъпка към всякакви компромиси може да бъде единствено и само пълната отмяна на санкциите. Като начало – това. Всичко останало – после. Защото най-спешното е задушаването със санкциите да спре.
Освен това част от условията в становището влизат в принципно разминаване с подходите и преценките на венесуелското правителство. В поредицата от избори, за които се изисква будещо доверие и прозрачно провеждане, фигурират и вече състояли се, като президентските и парламентарните. Макари и непризнавани от САЩ и ЕС те са в съответствие с венесуелската конституция и Каракас никога няма да приеме „преиграването” им.
Така че демонстративната липса на реакция и коментари от Мадуро или други влиятелни властови фактори е повече от красноречива. Властта в Каракас се чувства силна и очевидно няма да е склонна да ѝ извиват ръцете.
Впрочем, един своеобразен коментар все пак имаше. Външният министър Ареаса пусна в своя Туитър пак на същата дата 25 юни карикатура с британския премиер Борис Джонсън, затиснал с тялото си каса с напиращи отвътре златни кюлчета, по които пише „Венесуела”. Ареаса сложи към картинката лаконичния надпис: „Върнете ни златото!” Както е известно, внушителна част от златния резерв на Венесуела е блокиран в Английската банка в Лондон. Подобни карикатури и надписи биха могли да провокират и действията на банки в Белгия и Португалия, „замразили” венесуелски сметки, да не говорим за директно откраднатата в САЩ „Ситго” – американската дъщерна компания на държавния петролен гигант на Венесуела PDVSA.
Когато крадците поставят условия на обрания, това не се ли наричаше рекет?…
About The Author
