Томас Кликауер и Надин Кембъл, Counterpunch
От доста години насам световният финансов елит е създал апарат за парична власт, който не само увеличава богатството му, но и действа на полето на политическите елити чрез лобиране и корупция. Много водещи десни, популистки, неолиберални или просто консервативни политици, и особено бивши политици, могат да се причислят към класата на “личностите с висока нетна стойност”, или HNWI.
Все пак за повечето политици издигането до същинска част от паричния елит е недостижимо, с изключения като например кланът Буш, чието богатство се оценява на 400 млн. долара. Като изключение от правилото, Буш само потвърждават правилото за строга изключителност. Кланове като Буш са част от вътрешния кръг на световния апарат за правене на пари, който обгражда и защитава паричния елит. Във външния кръг се нареждат технократите, мениджърите и експертите във всякакви области. Някои от тях са незаменими за появата и разрастването на апарата за правене на пари. Това е управленският и икономическият елит, който притежава така необходимите за бизнеса знания и опит.
Хората от вътрешния и външния кръг се класират според тяхната полезност за икономическите, управленските и културните интереси на апарата за правене на пари. Корпоративните медии например подсигуряват, че класираме дипломите за бизнес мениджмънт по-високо от докторска степен по история на изкуството. Хората от тези медии също могат да се доближат до HNWI, но почти никога не надминават това ниво. Достъпът до средите на “хората с ултра висока нетна стойност” – които съставляват 0,003% от населението на света – си остава затворен. Изключения като интернет милиардерите отново само потвърждават правилото.
В зависимост от начина, по който се оценява, броят на хората в “мениджърските” елити може да възлиза на милиони, броят на хората в политическите и корпоративни елити е десетки хиляди, а елитът с наистина сериозни пари е съставен от хиляди.
Интересното и същественото на такова йерархично класиране обаче е това, че то играе много важна роля в системата, в която победителят взема всичко. На първо място имаме т.нар. “топ сто”, каквито могат да се открият в практически всяка сфера. За европейските елити, наследствеността остава значителен фактор в класирането. Повечето изследвания на глобалният апарат за правене на пари стигат до сходен извод: съществува едно ясно разграничение в самата структура на властта. От една страна са собствениците на капитал, а от друга – мениджъри, политици, технократи, културни елити и др. Първите черпят власт и поддържат позициите си от благодарение на режима на наследяване от поколение на поколение. Вторите нямат тази възможност.
В паричния елит на САЩ и Европа феноменът на брачните отношения „по сметка“ все още играе важна роля. И все пак подобни предварително проектирани семейни отношения за поддържане на глобалния апарат за правене на пари, създаващи връзки например между икономическия и политическия елит, остават сравнително редки. Но тенденцията към формиране на династичен елит по аристократичен модел остава съществена характеристика на класата на свръхбогатите.
В няколко европейски държави и бюрократичният елит също е оказал влияние върху конфигурацията на елита. В Германия например той изиграва решаваща роля за възникването на нацистката система. Във Франция бюрокрацията формира гръбнака на републиката по линия на т.нат. enarques – завършилите елитни училища като Школата за публична администрация École Nationale d’Administration. Някои от тези enarques са се промъкнали в редиците на елита и виждат себе си като абсолютен връх на властта в страната.
Не е неоправдано да се предположи, че подобна самооценка може да се пренесе и в Брюксел и в апарата на администрацията на ЕС. За разбирането на конфигурацията на европейския властови елит обаче е от решаващо значение почти непреодолимата стена между паричния елит и останалите елити. Нито висшите мениджъри, нито висшите бюрократи, нито висшите политици имат реален шанс да бъдат интегрирани в тези кръгове.
Европейските парични елити сякаш живеят на друга планета. Сред 100-те най-богати хора във Франция няма нито един, който да се е съблазнил от политическа кариера. Малцина от френския елит имат семейни връзки с политици. Сред френските политици разбира се има някои, които са сравнително заможни, но никой от тях не се нарежда сред 500-те най-богати французи. А сред 500-те най-богати предприемачи, които са представители основно на най-богатите фамилии в страната, има много малко завършили Парижката Политехника.
Това донякъде отделя капиталистическия елит на Франция от другите елити на страната. Но това не означава, че капиталистическият елит не властва във Франция. Паричната аристокрация на Франция не мениджърства, не се занимава с политика и не създава култура, но позволява на другите да управляват, разпределят, изобретяват и мислят. Но йерархията в рамките на различните елитни и обслужващи класи си остава. Рангът на хората във вътрешния и външния кръг на елита се измерва според съответните им функции за апарата за правене на пари.
И в двата кръга, но най-вече във външния, мисленето за краткосрочно максимизиране на печалбата не е ново явление. Но то се е превърнало в решаваща характеристика на системата под конкурентния натиск на неолибералната глобализация. Този неолиберален механизъм води до това, че лицата и групите, достигнали до висшите етажи на глобалния апарат за правене на пари, получават все по-високи възнаграждения. Едновременно с това останалите изостават непропорционално много. В едно авторитарно и йерархично общество се създават класации в почти всички сфери на обществения живот. Апаратът за правене на пари изисква тези класации, защото те сочат най-послушната и най-полезната част от обслужващите класи.
Филмовата индустрия е нагледен пример за това. Във всеки един момент има много малък брой актьори, които могат да поискат милиони долари, за да се появят в даден филм. Малцина имат такава световна слава, че да изискват подобно възнаграждение. Вторият ешелон актьори печелят значително по-малко. А останалите представители на професията трябва да заработват като сервитьори или като участват в евтини реклами и телевизионни предавания. Разликата в доходите в световната филмова индустрия е изключително голяма. Разпределението е като в пирамида с изключително малък връх и много широка основа.
В рамките на паричния елит се конструира един такъв нов връх. В добавка към всеизвестните класации на списание Forbes, за идентифицирането на този елит на елита могат да се използват и наличните данни за ултрабогатите. В Европа например има 17 000 души, чиито финансови активи надхвърлят 30 милиона евро. Богатството на повечето от тези хора обаче остава много слабо поручено. Всякакво емпирично изследване на паричния елит остава трудно. Мнозина смятат, че действителният размер на активите на ултрабогатите вероятно е много по-голям от това, което може да се установи. Идентифицируемите активи включват земя, недвижими имоти, собственост върху акции, както и неща като състезателни коне и произведения на изкуството.
Естествено, изследователите нямат достъп до банкови сметки, които често се намират в данъчни убежища, създадени от вътрешния кръг и управлявани от външния кръг за глобалния апарат за правене на пари. В момента топ 5 на дестинациите за офшорно банкиране са Сингапур, Швейцария, Невис, Белиз и изненадващо – Германия (считана за най-сигурното място). Някои империи могат да станат относително невидими чрез методите на тайното счетоводство.
Много хора от световния апарат за правене на пари забогатяха чрез продажбата на своите компании. В този случай стойността може да се определи с помощта на данъчни експерти. Но съществуват и частни компании, които не са регистрирани на фондовата борса, което прави много трудно да се оцени действителната им стойност. На практика същото се отнася и за фондациите и тръстовете, създадени за управление на фамилни богатства.
Като цяло за елита на световния апарат за правене на пари се знае твърде малко. Но определено се забелязва, че богатите все повече се грижат за публичния си имидж. Явно дори свръхбогатите са измъчвани от страхове, копнежи и надежди – почти като другите хора. Освен това много от самозваните филантропи осъзнаха, че 10 милиона долара, хвърлени за благотворителност, всъщност са само дребни стотинки предвид мащабите на богатството им.
Оттук следва и друг въпрос: как тези свръхбогати семейни династии, новобогаташи, олигарси, аристократи, мафиоти и т.н. са свързани помежду си и с глобалната мрежа на апарата за правене на пари? Този въпрос може да се разшири до: можем ли да наблюдаваме нова форма на капитализъм, основана на някакъв вид високотехнологична рефеодализация? Особените привички на европейския паричен елит и неговия апарат за правене на пари наистина изглеждат като ренесанс на феодалните модели.
Европейската аристокрация предоставя на паричния елит и неговото обкръжение места за забавление, които са натоварени със социален заряд. Те са от съществено значение за социалното сближаване на висшата класа. Замъците, островите, именията, ексклузивните и частни зони са се превърнали и в пространство за елитни институции, клубове и затворени общества. Някои членове на паричния апарат могат дори да се появят във феодално облекло – в определени случаи. Какъвто и да е дрескодът на свръхбогатите, част от богатството им е нараства благодарение на цифровата революция. Технологиите също така осигуряват на глобалния апарат за правене на пари средства за символично и структурно насилие. Това варира от електронното наблюдение на работниците до днешната високотехнологична полиция, която все повече прилича на военна сила.
В исторически план, след 50-те години на 20 век се научиха да поддържат и увеличават влиянието си в един все по-сложен свят, доминиран от корпоративни масмедии, притежание на акции, реклама, ПиАр, масово потребление, и на моменти – солидно самочувствие на средната класа. Глобалният апарат за правене на пари създаде нови инструменти, за да задоволи собствените си стремежи. През 50-те години на миналия век за идеологически камуфлаж за създаване, осигуряване и увеличаване на богатството служеше борбата срещу измислен враг: комунизма. От 2001 г. насам борбата е насочена срещу още един измислен враг: тероризма.
През последните десетилетия на планетата Земя бяха генерирани невероятни богатства. Световната търговия се е увеличила повече от три пъти. Световният брутен национален продукт се е увеличил почти двойно. За първи път в историята на човечеството утопията за всеобщо щастие може да се окаже възможна. Но същевременно се извършва брутална рефеодализация. Новите колонизатори на глобалния апарат за правене на пари са мултинационалните корпорации. Те си присвояват богатствата на света, докато постепенно го правят необитаем. Тяхното ново криптофеодално управление е хиляди пъти по-брутално от аристократичното от времето на Френската революция.
За да се узакони и увеличи властта на глобалния апарат за правене на пари, глобалния капитализъм и корпорациите, от десетилетия се налага Вашингтонският консенсус. В съответствие с това се работи за пълна неолиберализация в световен мащаб. Това означава, че всички стоки, всички капитали и потокът от услуги във всяка област на живота трябва да бъдат изцяло приватизирани – крайната мечта на капитализма.
Това означава и премахване на самата концепция за обществени блага, като например водата. На практика всичко е собственост на компании и корпорации. Дори гените на човешките същества, животните и растенията са притежание на корпорации и са патентовани. По-лошото е, че всичко е подчинено на принципа за максимизиране на печалбата. В своя глобален стремеж корпорациите използват две оръжия за масово унищожение: глада и дълга. Резултатът е абсолютно ужасен. Този канибалски световен ред на глобалния апарат за правене на пари може да означава и края на ценностите и институциите на Просвещението, под чието влияние сме живели досега.
Потенциално това може да означава и край на повечето от нашите основни човешки, философски ценности и човешки права. Или структурното насилие на глобалния апарат за правене на пари ще бъде прекъснато, или демокрацията и човешката цивилизация в днешния им вид ще бъдат предадени на патологиите на неолиберализма. Глобалният апарат за правене на пари, както и съвременният капитализъм, имат дълбоко антидемократични тенденции. В крайния си стадий те могат да доведат до версия на мек, “доброжелателен” фашизъм.
В съвременните компании например няма никаква демокрация. Фирмите и корпорациите са авторитарни институции, управлявани от диктатурата на мениджмънта. Властта се упражнява от все по-малък брой топ мениджъри – корпоративни апаратчици. От известно време демократичната политическа власт се измества към корпоративните средства за масова информация и финансовата сфера. И двете са част от глобалния апарат за правене на пари. Техните вътрешни и външни пръстени съставляват нова класа мениджъри, които знаят как да се справят с новите структури на капитализма, управлявани от глобалния апарат за правене на пари. Тези корпоративни апаратчици са се организирали в неформални мрежи.
Такива мрежи дават на мениджърите, изпълнителните директори, корпоративните апаратчици и т.н. свободата да правят неща, които биха били напълно невъзможни в рамките на „официалната“ структура на компаниите и корпорациите. Заобиколен от икономическо-идеологическия неолиберализъм, корпоративният мениджъризъм означава, че властта просто се изплъзва от възприятието – тя става невидима. Отвъд тези структури обикновените граждани вече нямат място в политическата сфера, която все повече се управлява от глобалния апарат за правене на пари.
Казано направо: традиционните политически системи – включително демокрацията и гласуването – стават все по-безсмислени. Тези системи са систематично отделяни от сферата на глобалния апарат за правене на пари – демокрацията функционира като странично шоу, което забавлява хората с клоуни като Доналд Тръмп. А зад тази фасада работи глобалният апарат за правене на пари.
Ситуацията обаче става все по-несигурна за перформативните елити и дори за корпоративните апаратчици. Тъй като паричният елит на глобалния апарат за правене на пари става все по-независим, той започва да действа независимо в истинския смисъл на думата. Свръхбогатите освен това са защитени от частна полиция и наемници. Те отдавна са започнали да се разграничават от средната класа, работническата класа, работещите бедни и прекариата. Те умишлено излагат останалите на опасността от отприщване на природните сили – най-вече последиците от глобалното затопляне.
Климатичните промени и проблемите с ресурсите (напр. конкуренция, войни) все по-често сочат към предстоящ глобален сценарий на борба за оцеляване. Суверените на глобалния апарат за правене на пари – точно както някога феодалите – смятат, че са добре подготвени за такъв свят, в който всеки трябва да се спасява сам. От тяхна гледна точка например войната в Ирак на Буш и Блеър представляваше колосална машина за генериране на богатство за британските и още повече за американските частни изпълнители. И все пак войни от този тип вече не са в основата на глобалния апарат за правене на пари.
В крайна сметка става ясно, че супербогатите и техния апарат за правене на пари работят чрез един вид голяма коалиция от послушни елити, които са забравили собствените си интереси. Те живеят с надеждата, че обслужването на свръхбогатите ще подсигури тяхното съществуване. На това трябва да бъде противопоставена глобална стратегия, която позиционира еманципаторски групи и класи срещу свръхбогатите и техния глобален апарат за правене на пари. За целта може би ще трябва да се върнем към интересите и утопиите, които произтичат от настоящите социални отношения.
В крайна сметка обаче никой няма да може да избегне участието си в предстоящите конфликти. Най-вероятно тези конфликти ще приемат формата на екологичен конфликт. Може би да сме наясно със собствения си интерес означава да оцелеем от разрушителните екологични сили на капитализма, управляван от глобалния апарат за правене на пари.
