Адам Смит, великият теоретик на ранния капитализъм, отбелязва в „Богатството на народите“, че
“Никой никога не е виждал куче да разменя честно и умишлено един кокал за друг с друго куче. Никой никога не е виждал как едно животно с жестовете си и с естествените си викове показва на друго: това е мое, онова е твое; готов съм да дам това за онова”.
Тук, естествено, се подразбира, че това, което Смит нарича „обмен, бартер и размяна“, са характеристики, присъщи само за хората. Частната собственост, а заедно с нея и размяната и продажбата на тази собственост, са характеристики, които са толкова естествени за човешките същества, колкото ходенето или говоренето. Ако тези черти са уникални за хората, то тогава, според този аргумент, капитализмът е просто обобщение на тези характеристики на ниво общество, и следователно капиталистическото общество е онова, в което човешката природа най-накрая получава свобода на действие.
За критиците на капитализма подобен скок – от смътно обобщение за човешката природа до твърдение за необходимостта от цяла система на социални отношения – винаги е изглеждал твърде бърз. Едно е да се признае, че хората понякога действат и мислят според пазарните принципи, но съвсем друго е да се твърди, че хората винаги са изграждали обществото си по тази логика.
Това, което отличава капитализма от обикновената пазарна дейност е, както отбелязва покойната марксистка политическа теоретичка Елън Мейксинс Ууд, че капиталистическото общество е общество, в което социалните отношения са „вградени в икономиката“, вместо „икономиката да е вградена в социалните отношения“. С това тя искаше да каже, че не можем да обясним сложността на капиталистическия начин на производство само чрез набор от потенциални човешки мотиви и желания. Характерното за капитализма не е просто, че човешката склонност към „бартер и обмен“ властва над всичко друго, а че хората са принудени да управляват целия си живот по транзакционен и стоков начин. Това не е просто въпрос на избор, а на принуда.
Исторически момент
В условията на капитализъм много други аспекти на човешката природа – като нуждата от любов, солидарност и индивидуалност – са второстепенни спрямо ценностите, свързани с търсенето на печалба. Следователно капитализмът е система, в която определена тенденция в човешката природа е победила. В крайна сметка проблемът с обясненията за съществуването на капитализма, които се позовават на човешката природа или на постоянното съществуване на квазикапиталистически социални формации, е това, че те третират развитието на човешката история като неизбежно. Те пренебрегват факта, че, както казва Маркс, „хората сами създават своята история“. Без това прозрение не само социализмът, но и всеки опит да се защити идеята, че човешките същества могат да имат някакъв контрол върху съдбата си, е обречен.
В края на 70-те години на ХХ век историкът Робърт Бренър започва да атакува тенденцията да се обяснява капитализмът чрез позоваване на прото-капиталистическо поведение или социални отношения. Тези обяснения, твърди Бренър, използват като предпоставка самото предположение, което целят да докажат: а именно самото съществуване на капитализма. Съществуването на търговията, също както и разпространението на стоковите практики, не е капитализъм. Капитализмът е система, в която тези социални отношения са доминиращи, а не просто съществуващи.
Обясненията за появата на капитализма обикновено предполагат предкапиталистически тенденции, като се твърди, че тези тенденции или са се засилвали, докато станат доминиращи, или че структурните промени в демографския състав на феодалното общество са наклонили везните в полза на капитализма. Проблемът на тези обяснения е, че те не успяват да обяснят защо капитализмът се развива точно тогава – през XVII в. – нито пък мястото, където се развива – на дъждовен остров в северното полукълбо.
През XVII век в Англия почти две трети от земята е собственост на земевладелци и е обработвана от селяни арендатори. Предходните два века се характеризират с ожесточени борби между арендаторите и земевладелците за рентите и таксите, които последните могат да налагат на първите. Бренър отбелязва, че именно победата на земевладелците над арендаторите е създала невероятно неравностойните имуществени отношения, които характеризират английската поземлена собственост и до наши дни.
Плащаните от селяните ренти в Англия все по-често се регулират не от обичаите или традициите, а от пазарните изисквания. В резултат на това неравенство, което е продукт на победата на класата на земевладелците, се появяват социалните предпоставки за възникването на капитализма. Това поражение позволява на земевладелците да заграждат земя, създавайки големи ферми, които да се отдават под наем на капиталистически арендатори, способни да осигурят на земевладелците по-добра възвръщаемост. Това, от своя страна, създава пазар на арендата, на който селските арендатори се конкурират помежду си за способността да увеличават рентабилността на арендуваната земя.
Ако класата на арендаторите беше успяла в борбата си със земевладелците през предходния век, развитието на това партньорство между земевладелците и капиталистическите наематели може би нямаше да бъде възможно. Стремежът към увеличаване на производителността на земята чрез инвестиране в нови технологии и разчитане на наемен труд възниква от изискването да се плащат ренти, дължими на земевладелците. Селяните, които не са били арендатори, са били и относително свободни от пазарна конкуренция, тъй като са имали контрол върху средствата си за препитание.
За разлика от тях селяните арендатори в трябвало да осигурят на собствениците на земята адекватни доходи, за да им се позволи да я обработват. Следователно наемодателите са били заинтересовани от повишаването на производителността на земеделието на наемателите. Обобщавайки тезата на Бренър в книгата си „Произходът на капитализма“, Ууд пише, че именно условията, в които се е намирал капиталистът арендатор, са го превърнали в капиталист:
“Той е станал капиталист не само защото е достигнал определен размер или ниво на просперитет, дори не само защото относителното му богатство му е позволявало да използва наемен труд (известно е, че дори в древния свят фермерите, които не са били капиталисти, са използвали наемен труд), а защото отношенията му със средствата за собствено възпроизводство от самото начало са го подчинявали, заедно с всички наети от него работници, на пазарния императив.”
Какво оформя обществото
Същността на тезата на Бренър и Ууд показва, че в крайна сметка политическите конфликти, а не абстрактните понятия за човешката природа, определят структурата на обществото.
Като се има предвид уродливостта на конкурентното капиталистическо общество, е лесно да изпитваме носталгия по една предкапиталистическа представа за човешката природа, свободна от разрушителното влияние на пазара. Всъщност съществува цяла традиция на радикалната социална критика, която възприема тази гледна точка. Като се започне от Русо и се стигне до съвременни критици на капитализма като Рутгер Брегман, противниците на експлоатацията често твърдят, че човешката природа, оставена сама на себе си, е място на непринудено сътрудничество и хармония.
Колкото и да е чудесно да вярваме, че всичко, което ни е необходимо за създаването на социализма, вече е в самите нас, този начин на мислене за човешката природа също е непоследователен. Възникването на капитализма, в същата степен както и робството, медицината или изкуството, може да се разглежда като израз на човешката природа. Съществените човешки характеристики и дейности не са нещо, което може да подбираме както ни харесва или както намираме за най-ласкателно за себе си.
От гледна точна на социалистите, въпреки че обществото често може да бъде място на принуда, контрол и господство, то е и мястото, където хората развиват пълните си способности. Като се основават на аргументи, водещи началото си от Аристотел, социалистите често поддържат мнението, че в асоциалния живот има нещо непълноценно – дори нечовешко.
Силата на изложението на Бренър и Ууд се състои в това, че то показва как капиталистическите обществени отношения не са продукт на индивидуален избор, нито израз на човешката природа в пряк смисъл. Капиталистическите обществени отношения възникват от принудите, породени от вътрешната динамика на социалната система. Тази динамика принуждава индивидите да превърнат в стока земята, както и своя труд и труда на другите човешки същества.
Грубо казано, капитализмът създава форма на социалност, която е фундаментално антисоциална. Вместо да позволява обществените ни взаимодействия да бъдат взаимноизгодни, той поставя хората в конкуренция помежду им. За да се развие правилната форма на човешка природа, трябва да са налице подходящи условия, които изискват авторитет, способен да противодейства на принудата на пазара.
Хегел, философът, оказал най-силно влияние върху Маркс, признава, че социалността, която се основава предимно на пазарните отношения, подкопава истински егалитарните човешки взаимоотношения. Вместо да служи като средство за развитие на индивидуалността, тя притъпява човешката субективност. Хегел пише, че работата в условия на капитализъм
“става още по-абсолютно затъпяваща… уменията на индивида стават безкрайно ограничени, а съзнанието на фабричните работници се свежда до пълна апатия.”
Парадоксалното в тази ситуация е, че при капитализма човешката социалност е насочена срещу самата себе си. Вместо да се обогатяват чрез взаимодействията помежду си, хората биват ощетявани от тях. Осъждайки дехуманизиращия ефект на пазара върху човешкия живот, Маркс ядосано заявява, че капитализмът лишава индивида от
“време за образование, за интелектуално развитие, за изпълнение на социални функции, за социално общуване, за свободна игра на жизнените сили на тялото и ума, дори за почивка в неделя… каква глупост!”
Реформа и човешка природа
Миналият век представлява най-сериозния опит да се подхване тази критика на капитализма. Вместо просто да отхвърлят властта на пазара, без да поставят нищо на нейно място, социалистите и социалдемократите се опитаха да институционализират форми на колективна власт. Всеки опит да се противодейства на недъзите на съвременния капитализъм трябва да започне с критична оценка на постиженията на изминалия век.
Разсъждавайки върху развитието на социалните институции в следвоенната епоха, английският социолог Т. Х. Маршал пише за реформите, проведени от следвоенното лейбъристко правителство, като част от радикален опит да се преосмисли начинът, по който разбираме властта на държавата над пазара. Маршал разглежда тази социалдемократическа трансформация като развитие на така наречените от него „социални права“.
Според неговата подредена схема, през XVIII век се появяват гражданските права, които признават правото на лична свобода и собственост; през XIX век се раждат политическите права, които включват правото на участие в управлението на обществото; а социалните права, които според Маршал представляват радикалното развитие на XX век, са свързани с правото на равенство със съгражданите.
Важно е да се отбележи, че социалните права са начин да се противодейства на тенденциите, които водят до неравенство, и подкопават експлоататорските отношения, които хората могат да имат помежду си. Тези права включват регулиране на заплатите и условията на труд чрез колективно договаряне, осигуряване на общински жилища и създаване на универсални системи за образование и здравеопазване.
Уникално в начина, по който Маршал разбира стойността на тези институции е, че той, за разлика от съвременните защитници на това, което днес наричаме социална държава, не вижда тяхната стойност в способността им да намалят бедността. В някои случаи тези програми могат да облекчат бедността, а в други – не:
“Въпросът е сравнително маловажен… Важното е да има общо обогатяване на конкретната същност на цивилизования живот, общо намаляване на рисковете и несигурността, изравняване на шансовете на хората с повече или по-малко късмет на всички нива, между здрави и болни, работещи и безработни, стари и активни, ергени и бащи на многодетни семейства.”
Като се стремят към създаване на равенство, а не към намаляване на бедността, тези програми спомогнаха за създаването на социална основа за солидарност. Те направиха това, като политизираха въпроса как живеем колективно, какво сме избрали да ценим като общество и как искаме да разбираме себе си.
Поради тази причина Маршал се противопоставя на програмите за облекчаване на бедността, които се основават на доказване на нуждата от помощ – каквито са прилагани във Великобритания още през 19-ти век и се възраждат при управлението на “Новите лейбъристи”. Въпреки че тези програми, насочени към най-необлагодетелстваните, помагат да се гарантира, че никой няма да падне под определено ниво на бедност, те също така служат за стигматизиране на бедните. На свой ред това спомага за подкопаване на основния принцип на социалната държава – че тя съществува за всички.
Когато дадена услуга се предлага на всички, това води до изравняване на човешката стойност на всички, които я ползват. Общинските жилища вече не са домове за бедните, а за всички. Основната цел на този проект за радикална обществена трансформация беше да се пребори с определена версия на човешката природа, създадена от силите на пазара.
За съжаление, процесите от 70-те години нататък подкопаха този опит да се осигури по-солидарна основа на обществото – такава, в която хората да бъдат стимулирани да действат въз основа на инстинктите си за взаимопомощ, а не за алчност или хищничество. От руините на социалната държава се появи нова капиталистическа визия, в която стойността се измерва чрез способността на индивидите да се конкурират и да се възползват един от друг.
Стоящите в авангарда на тази контрареволюция обаче не вярваха, че действат въз основа на някаква неизменна човешка природа, абсолютен императив, отстояван през вековете. Те чудесно разбираха, че техният проект е условен и конструиран.
В интервю за Sunday Times Маргарет през 1981 г. Тачър заявява за своите реформи, че „икономиката е методът, а целта е да се промени душата“. Същата перспектива би била полезна за съвременната левица. За нас борбата започва с признаването на човешката природа като бойно поле, на което трябва да се води класова борба.
About The Author
