Байдън към Джонсън: „Може да сме приятели, но командвам аз”

Рафаел Рамос, кореспондент на в. „Ла Вангуардия” в Лондон

Преди много време, още докато не беше политически некоректно и не представляваше посегателство (дори престъпление), беше прието да се казва, че нищо не вкарва в правия път един тийнейджър по-добре от някой и друг шамар. Това е същото като твърденията, че военната служба, макар да ти съсипва кариерата, а понякога и живота, те прави мъж. Дори и в най-добрите семейства, колкото и да си обичаха родителите рожбите, трябваше много да се внимава, за да не изплющи някоя плесница – с най-добри намерения (или пък не).

78-годишният Джо Байдън несъмнено е човек на едно друго време. И съумя оня ден добре да зашлеви – в политически смисъл – непослушния Борис Джонсън, когато далеч от камерите и, стараейки се да не привлича вниманието, му дръпна едно „конско” на тема Брекзит и Северна Ирландия, натяквайки му, че трябва да си изпълнява подписаните международни споразумения и да не поставя под риск мира в Ълстър. После всичко продължи с усмивки и гушкане, даже с купуване на балонче, сладоледче и пакетче солетки.

Великобритания придава много повече значение, отколкото САЩ, на т. нар. „специални отношения” между двете страни. Това е най-очевидният знак за една неуравновесена любовна история, отзвук от падането на империята и прогресиращия британски упадък след края на Втората световна война, както и подчинението ѝ на Вашингтон, докато бившата колония разпростира все повече и повече своята глобална власт. Това, че Великобритания запазва своите ракети и своето място в Съвета за сигурност на ООН придава само винтидж облик на нейния срив.

Джонсън, един психаделичен лидер с поведение на бунтовен юноша, разглежда посещението на Байдън и срещата на върха на Г-7 в Кронуел като подобие на първо причастие на международната сцена след над една година на пандемично затваряне и след започналите спорове със старите европейски партньори за Брекзит и свързаните с него теми. Толкова силна беше вярата му в такова начало, че даже се ожени за приятелката си Кари Саймъндс, за да домакинства тя като първа дама в съответствие с всички изисквания на закона.

Но сянката на Брекзит е дълга, като в късен следобеден час, когато слънцето залязва, и още повече, когато, изглежда, сегашният американски президент е открил, че е от ирландски произход и е решил да се гордее с това. Байдън и Джонсън дори още не бяха станали от леглата си, когато първите издания на британската преса вече разказваха как временно управляващата посолството на САЩ (още не е назначен нов посланик) е изчела щателно едно възражение/закана от страна на Вашингтон, предупреждавайки за последствия, ако не се изпълнява протоколът за Северна Ирландия (въвеждането на митнически контрол, свързан с факта, ме Ълстър остава в единния пазар). Като за начало – сбогом на търговското двустранно споразумение, за което сънува „Даунинг стрийт”.

Двете страни наистина имат много общи неща, включително еднакъв политически език, който им помага да се разберат (не е както когато Китай или Русия говорят за „демокрацията”, да използват думата погрешно и да ѝ придават различно значение).

И все пак малко световни лидери са установявали помежду си такава химия, каквато е имало между Уинстън Чърчил и Франклин Делано Рузвелт, привържениците на „специалните отношения”. Тачър и Рейгън направиха добър удар със своята обсесия към комунизма и с амбицията си да съборят Стената. Блеър и Клинтън, заклинателите на змии, бяха изрязани по един и същи шаблон. Джонсън няма това щастие. За пред публика Байдън спазва правилата на приличие спрямо домакина си. Но насаме го зашлеви и му каза: „Може да сме приятели, но командвам аз”.

Традиция е всички американски президенти и британски премиер да се позовават на „специалните отношения” между двете страни, сякаш имат права над някакъв любовен сюжет като онези, които съществуват само в сериалите и в романи като „Ана Каренина”. Терминът е отгледан от Чърчил и Рузвелт след Втората световна война, когато САЩ тръгват нагоре, а Великобритания надолу. С течение на десетилетията тези отношения се редуцираха почти до злоупотреба с подчинението, при което Вашингтон очаква от Лондон само да казва „да” на всичко – и това бе пагубно за Тони Блеър, който скочи във влака на войната в Ирак, притиснат от Джордж Буш-младши против преобладаващото желание на британците и с претекста за оръжия за масово поразяване, каквито в действителност не съществуваха.

Джонсън казва, че е дошъл моментът да се говори с други термини, защото „специалните отношения” вече звучат като слабост и подигравка, като отношения на зависимост (те наистина са такива, но това не се казва официално). Не е ясно дали ще го постигне. Като за начало и при положение, че сценарият вече е написан, Джо Байдън държа в Лондон същия език, както и предшествениците му.