Един хубав ден за американската демокрация по света и у нас се оказа 2 юни. Две новини, дошли на тази дата почти паралелно от Израел и България, сигнализираха покрай съдбата на досегашните премиери на двете страни, че въпросната американска демокрация вероятно завива към нов етап в развитието си.
Да напомним – на 2 юни се разбра, че Бенямин Нетаняху губи властта в Израел, след като към управлението посегна новосформирана удивителна коалиция от несъвместими партии, обединени от единствената цел да не допуснат нов мандат за досегашния министър-председател, когото винят в корупция и съсипване на икономиката.
И пак на 2 юни у нас пък гръмна бомбата с антикорупционните санкции на САЩ срещу Делян Пеевски, Васил Божков и сие, включващи и парливото споменаване на анонимен „политически лидер”, в когото доста коментатори съзряха Бойко Борисов. А той самият незабавно отърча при американската посланичка, за да дръпне после трескав – и издаващ луд страх – брифинг за идеалните им отношения…
Двете събития в на пръв поглед толкова различните Израел и България подтикват към един специфичен ракурс в разглеждането им. А именно: явно вече се обръща страницата с христомайтийната фраза на президента на САЩ Франклин Делано Рузвелт, изрекъл навремето за кървавия диктатор на Никарагуа Анастасио Сомоса Първи следното: „Той, разбира се, е кучи син. Но наш кучи син”. Това емблематично признание синтезира водещия критерий на Вашингтон за избор на удобни наместници в чужбина, ефективно прилаган чак до наши дни – лансират се субекти, способни да поддържат угодно на САЩ статукво с каквито и да е средства, а наличните компромати срещу тях помагат да се държат под стегната американска юзда.
Този подход получи цветисти потвърждения и при „изтичането” на откровените грами на американските посланици от тук до края на света, разгласени от „Уикилийкс” – едно от непростимите „престъпления” на Джулиан Асанж, заради които в САЩ му се точат за 175 г. затвор…
Едни хубави проамерикански хора управляваха по изпитания модел и в Израел, и в България цели 12 години – и двамата от 2009-та насам. Бенямин Нетаняху, често наричан Биби, и Бойко Борисов, известен още като Баце.
И на двамата на 2 юни т. г. им стана тъжно. Много тъжно. Защото тогава им светна, че явно правилото, формулирано от Рузвелт, вече не важи. Кучите синове, изгубили чувство за мярка и въобразили си, че ще водят собствена игра под сянката на империята, не са ѝ повече потребни. Отгледала си е по-изтънчени, собствени синове, способни да вършат същата работа, но с по-добър ПиАр и с по-положително въздействие върху масовата публика. Надарени дори да я ентусиазират.
Разбира се, паралелът Биби-Баце е много условен, въпреки сходните по звучност корупционни шумотевици около тях. Все пак, израелските и българските рефлексии в американската политика са несъизмерими, да не говорим за факта, че Израел е част от един мащабен, точещ се от седем десетилетия международен конфликт. Освен това Нетаняху си позволи да влезе в открит дисонанс с линията на американския президент Барак Обама в Близкия изток и си спечели личната му непоносимост. Но успя да го надживее политически и да дочака „своя” Доналд Тръмп, за да развихри още по-волно антипалестинските си дивотии, взривоопасни за целия регион и за трайните американски интереси там. И май именно предизвикателната тръмповщина сега му изяжда главата.
При Борисов всичко е къде по-семпло. Като самомнението му какъв ловък геополитик е. Удивително е наистина колко дълго са му минавали хитринките – хем да се кълне във вечна вярност на отвъдокеанския Голям брат и да предплаща щедро непроизведени F-19, хем да пуска през България Турски поток под партизанското име Балкански. Някой съмнява ли се, че точно заради този поток, а не заради свещената борба срещу корупцията, САЩ му отрязаха окончателно квитанцията?
Та така… Независимо от различните си мащаби, манталитети, мераци и маниери, Биби и Баце се насадиха в една и съща локва. Онази, която се оттича от менгемето, стиснало напоследък глобалните съперничества и затягано сега с вдъхновение от екипа на президента Джо Байдън. Край на кучите синове и заседялите се на власт корупционери. Такива вече ще се откриват, изобличават и клеймят само във вражеските на САЩ режими. А в американския лагер ще останат единствено обединени за доброто и неопетнени (поне не много видимо) положителни герои от борбите за високи идеали и ценности, енергични и вдъхновени, заредени с правилни импулси от подобаващи обучения и курсове, стимулиращи конкурси и стипендии, а най-добре и с откровена, неразривна, пъпна американска връзка… Без разлика на идеологии – те вече нямат никакво значение. „Няма леви, няма десни” – знаем си, нали… Орел, рак и щука – заедно срещу злите сили, олицетворявани от разни Бибита и Бацета. Защото само Бибита, Бацета и порочните им кръгове и практики са виновни, че прогресивният капитализъм нещо буксува, а не, че самият капитализъм ги произвежда – хич и не мислете в тази посока, тя е хибридно подвеждане от още по-големите вражески сили, знаете кои…
А ако искаме да погадаем що за правителство е твърде вероятно да ни се падне след изборите на 11 юли, наистина е полезно да се вгледаме в умопомрачителната коалиция, която се кани да наследи Биби в Израел под всеобщата мантра, че „по-лошо от Нетаняху няма” (познато, нали?).
Двете ключови фигури в тази коалиция, които ще се редуват и на премиерския пост, са ултрадесният националист Нафтали Бенет и представяният като центрист Яир Лапид.
Бенет оглавява основана през 2018 г. партия, която из българските медии срамежливо е назовавана с част от оригиналното си наименование – „Ямина”. Цялото ѝ име на иврит е „Ха-Ямин Ха-Хадаш”. А в превод това значи „Нови десни”. Бивш съратник на Нетаняху, Бенет се отцепва в отделна партия, защото е още по-краен от досегашния премиер в отхвърлянето на самостоятелна палестинска държава, в поддържането на окупацията и в анексирането на нови и нови палестински земи.
Иначе Бенет е завършил право и е разгърнал успешен бизнес в областта на компютърната сигурност. Син е на преселили се в Израел след Шестдневната война през 1967 г. американски евреи от Сан Франсиско.
Партньорът му от новата коалиция Яир Лапид също е интересна личност. Изявен журналист, работил като колумнист в най-големите израелски вестници като „Йедиот архонот” и „Маарив”, а също и като телевизионен водещ. Бил е и боксьор, и актьор, снимал се е в два израелски филма. Поживял е известно време и в Лос Анжелис, където е работил в компания в Холивуд. Името на партията му, също цитирана у нас само във варианта на иврит „Йеш атид”, означава „Има бъдеще”.
Във всички публикации, изтъкващи уникалния профил на новата израелска коалиция, непременно се споменава и съпредседателят на влизащата в израелския Кнесет арабска партия „РААМ” („Обединен арабски списък”) Мансур Абас. Формацията му обикновено е определяна като „ислямистка”. Но много по-рядко може да се види друго определение, често използвано от палестински източници – „колаборационистка”. Мансур Абас е депутат от „РААМ” и е известен със защитата си на „традиционните семейни ценности”, със стремежа си да закрепи законодателно многоженството, с острите си критики срещу провеждането на гей-паради. Наистина е изумително как такъв човек влиза в обща коалиция с Бенет, който пък отстоява правата на гей-общността – и на свой ред не вижда в това противоречие с ултрадесните си възгледи по други въпроси…
Важното е, че всички те са против Биби, защото „по-лошо от Нетаняху няма”, а поне първите двама са и пъпно свързани със САЩ…
Добре дошли в прекрасния нов свят, където – трябва да повярвате! – вече няма да има кучи синове…
