Агресията в международната политика обикновено се дефинира като използване на въоръжена сила срещу друга суверенна държава, което не е оправдано от самозащита или международното право. Следователно всяка държава, описвана като агресивна в международния медиен обмен, почти по дефиниция върши нещо нередно.
Изглежда лесно това определение да бъде приложено към Съединените щати, които са провели 81 интервенции в чужбина само между 1946 и 2000 година. От началото на 21 век Съединените щати са атакували, нахлували или окупирали суверенните държави Афганистан, Ирак, Либия, Сирия, Пакистан, Йемен и Сомалия.
Въпреки това, западните корпоративни медии преимуществено резервират определението „агресия” за официалните вражески страни – независимо дали такава трактовка е оправдана или не. В контраст с това, поведението на САЩ почти никога не се категоризира като агресивно, като по този начин на читателите се представя подвеждаща картина на света.
Може би най-забележителният международен агресивен акт в последно време е извършеното от администрацията на Тръмп убийство на иранския генерал и политически лидер Касем Солеймани миналата година. Въпреки това, в дългия си и подробен репортаж за случая Washington Post успява да представи Иран като агресора. Според формулировката на изданието САЩ просто са „избрали този момент да проучат операция срещу лидера на иранските сили „Ал Кудс“, след като в продължение на месеци толерираха иранската агресия в Персийския залив.“ 
Медиите също така публикуваха безкритично твърденията на Белия дом и Пентагона, че Сюлеймани е подготвял “непосредствена” атака срещу американските сили в Близкия Изток. Всъщност той бе пристигнал в Ирак за да участва в преговори за прекратяване на сблъсъците в региона. Иракският министър-председател разкри, че е поканил Сюлеймани лично, и че е поискал и получил благословията на Вашингтон да го приеме. Вместо това Тръмп използва тази информация, за да го убие.
Месеци наред преди преди убийството на Сюлеймани щатските медии бяха пълни със статии, основаващи се на официални твърдения на САЩ, че иранската агресия дебне зад ъгъла (например в Yahoo! News, Reuters, New York Times, Washington Post). The Hill публикува интервю с пенсиониран генерал, които настоява, че САЩ „трябва да се защитят” като пристъпят към „сериозен отговор“ срещу Иран, който „изпробва нашата решителност с агресивни действия“.
Русия е друга държава, постоянно бива представяна като агресивна. New York Times например описва объркването при среща на щатски риболовен кораб с руския флот край бреговете на Камчатка като типична руска агресия в статия, озаглавена „Нахлуват ли у нас?”. Изданието Military Times пък се притеснява дали намаляване на щатските войски в Германия би могло да “окуражи руска агресия”. Заглавие в The Hill твърди, че “агресията на Путин изобличава западането на Русия”. Wall Street Journal успява да предупреди за “руската агресия” в същото изречение, в което представя доклад за нуждата НАТО да бъде разширено с цел директно противопоставяне на Китай. Разбира се подготовката за междуконтинентална война срещу друга ядрена сила не е формулирана като западно войнолюбие. 
Други държави-съперници като Китай (New York Times, CNBC, Forbes), Северна Корея (Atlantic, CNN, Associated Press) и Венецуела (Wall Street Journal, Fox News, Daily Express) също редовно биват обвинявани в „агресия”.
Корпоративните медии представят и действията на талибаните срещу окупиращите Афганистан западни войски като агресия (Guardian, CBS News, Reuters). Наскоро New York Times изрази притеснение, за „агресията на талибаните на бойното поле”, като същевременно описва САЩ – страната, която нахлу в Афганистан през 2001 г. и още не се е изтеглила – като „ангажирана с мирния процес”.
САЩ многократно пращат ескадрили ядрени бомбардировачи да летят от базите си в Северна Дакота до Иран и обратно, с което фактически симулират ядрен удар срещу страната. В медиите обаче всеки път тези маневри биват рамкирани като “отбранителен ход” (Politico), целящ да възпре „иранската агресия” (Defense One) като „разубеди Иран да напада американските войски в региона” (New York Times).
През февруари президентът Джо Байдън разпореди въздушен удар по сирийска територия срещу цели, за които Белият дом твърди, че са на групировки, подкрепяни от Иран. Пентагона излезе с абсурдното твърдение, че атаката е целяла да „деескалира” ситуацията – твърдение, което бе безкритично папагалствано от корпоративните медии. Politico например написа, че “ударът е имал отбранителен характер” и е бил в отговор на предишни атаки срещу сили на САЩ в Ирак. Разбира се никъде в мейстрийм медиите не бе повдигнат въпроса за легитимността на американското военно присъствие в Близкия Изток.
Това, че САЩ винаги действат защитно, а не агресивно, се е превърнало в нещо като железен закон в журналистиката. Офанзивните военни действия на САЩ в Югоизточна Азия вероятно са най-тежкото международно престъпление след Втората световна война и са довели до смъртта на 3.8 милиона души само във Виетнам. Но в своето основополагащо изследване на медиите „Производство на съгласие”, Едуард Херман и Ноам Чомски не са успели да открият дори едно споменаване на „атака” на САЩ над Виетнам. Вместо това войната обикновено е представяна като „защита” на Южен Виетнам от комунистическия Север.
Дори десетилетия по-късно действията на САЩ във Виетнам често биват описани като „защита” (например Wall Street Journal, Christian Science Monitor, Politico, Foreign Policy). В анализ на конфликта от 2018-та, озаглавен “Какво се обърка във Виетнам”, автор на списание New Yorker пише, че „нашата политика бе да позволим на Южен Виетнам да се защитава”, и че САЩ „се опитаха да предотвратят превръщането на Виетнам в комунистическа държава”. „Милиони загиват в тази борба”, добавя авторът, сякаш извършителите на насилието са неизвестни. Същото се повтаря при инвазията на САЩ в Гренада през 1983 г., която е представена като защита срещу “съветската и кубинска агресия в Западното полукълбо” (San Diego Union-Tribune). 
В New York Times могат да се открият само три споменавания на фразите „американска агресия” или „агресия на САЩ” през изминалата година. И в трите случая това са цитати на китайски представители в статии, посветени на предполагаеми агресивни действия на Пекин. В 28-ят параграф на една дълга статия, предупреждаваща как Китай „агресивно преследва териториалните си претенции” от Хималаите до южно Китайско море, New York Times отбелязва, че за Пекин е приоритет „да се противопоставя на това, което счита за американска агресия в близост до Китай”. Други две статии споменават, че китайската дезинформация наричала Корейската война „война за съпротива срещу американската агресия и помощ за Корея”. Вестникът обаче е категоричен, че подобни формулировки представляват „агресивна пропаганда” за вътрешна употреба.
По същия начин, когато фразата „американска агресия“ изобщо се появява в други водещи медии, това обикновено са цитати от хора и групи, демонизирани от корпоративните издания, като хутите в Йемен (Washington Post), правителството на Сирия (Associated Press) или генерали на Саддам Хюсеин (CNN).
Концепцията за войнственост от страна на САЩ просто не се обсъжда сериозно в корпоративната преса, което води до заключението, че думата „агресия“ в новинарския говор означава единствено „действия, които не ни харесват, извършвани от вражески държави“.
About The Author
