Covid-19 е огледало, което отразява обратно към нас кризите в нашето общество. Пандемията прави по-видими патологичните симптоми, които вече съществуваха преди нея. Един от тези симптоми е умората. Всички някак си се чувстваме много уморени. Това е фундаментална умора, която ни съпровожда навсякъде и по всяко време, като собствената ни сянка. По време на пандемията започнахме да се чувстваме още по-уморени. Бездействието, наложено ни по време на карантина, ни уморява. Някои хора твърдят, че така получаваме възможност да преоткрием красотата на свободното време и живота на по-бавни обороти. Но всъщност по време на пандемията времето ни не се определя от спокойствие и забавено темпо, а от преумора и депресия.
Защо се чувстваме така уморени? Днес умората сякаш е глобален феномен. Преди десет години публикувах книга – “Бърнаут общество”, в която в която описах умората като болест, засягаща неолибералното общество, направлявано от постоянния стремеж към “постижения”. Умората, изпитвана по време на пандемията, ме принуди отново да разсъждавам по този въпрос. Работата, независимо колко тежка може да бъде, не води до фундаментална умора. Ние може и да сме изтощени след работа, но това изтощение не е същото като фундаменталната умора. Работата свършва в някакъв момент. Принудата за гонене постижения, на която се подлагаме, се простира отвъд това. Те ни съпровожда и в свободното ни време, измъчва ни дори в съня ни, и често води до безсънни нощи. Не е възможно да се възстановим от принудата за постигане. Този вътрешен натиск е това, което ни прави така уморени. Поради това има разлика между умората и изтощението. Правилният тип изтощение би могъл дори да ни отърве от умореността.
Психологическите разстройства като депресия или “бърнаут” са симптоми на дълбока криза на свободата. Те са патологичен сигнал, показващ, че свободата днес често се превръща в принуда. Ние се смятаме за свободни. Но всъщност ние се експлоатираме страстно, докато се сринем. Ние се реализираме, оптимизираме до смърт. Коварната логика на постиженията постоянно ни принуждава да изпреварваме себе си. След като сме постигнали нещо, желаем да постигнем повече, тоест отново да изпреварим себе си. Но разбира се не е възможно да изпревариш себе си. Тази абсурдна логика в крайна сметка води до срив. Субектът на постиженията вярва, че е свободен, но реално е роб. Той е абсолютен роб, доколкото доброволно се експлоатира, дори без присъствието на господар.
Неолибералното общество на постиженията прави експлоатацията възможна дори без господство. Дисциплинарното общество със своите заповеди и забрани, както е анализирано от Мишел Фуко в неговата „Дисциплина и наказание“, не описва днешното общество на постиженията. Днешното общество експлоатира самата свобода. Самоексплоатацията е по-ефикасна от експлоатацията от други хора, защото върви ръка за ръка с усещането за свобода. Кафка описва изключително точно парадокса на свободата на роба, който си мисли, че е господар. В един от своите афоризми той пише: “Животното изтръгва камшика от ръката на господаря и започва да се бичува само, за да стане господар, без да съзнава, че това е просто фантазия, предизвикана от нов възел върху ремъка на господарския камшик”. Това постоянно самобичуване ни прави уморени и, в крайна сметка, депресирани. В определено отношение неолиберализмът се основава на самобичуването.
Едно обезпокоително нещо за Covid-19 е това, че заразилите се страдат от изключително изтощение и умора. Болестта сякаш симулира фундаментална умора. Има все повече съобщения за пациенти, които са се възстановили, но продължават да страдат от дългосрочни симптоми, един от които е “синдром на хроничната умора”. Изразът “батериите вече не се зареждат” описва това състояние много добре. Засегнатите вече не са способни да работят и да функционират както преди. Трябва да се напрегнат дори за да си налеят чаша вода. Когато вървят, трябва да спират често, за да си поемат дъх. Чувстват се като живи мъртви. Един такъв пациент го описва така: “Усещането е сякаш мобилния телефон е зареден само на 4%, и ти разполагаш с тези 4% за целия ден, защото не можеш да го заредиш”.
Но този вирус на умората не засяга само хваналите ковид. Той прави дори здрави хора уморени. В книгата си “Пандемия! Covid-19 разтърсва света”, Славой Жижек посвещава цяла глава на въпроса “Защо сме уморени през цялото време?”. В тази глава Жижек възразява срещу моята теза от “Бърнаут общество” и настоява, че експлоатацията от други не е била подменена от самоексплотация, но просто е била прехвърлена в страни от Третия свят. Съгласен съм, че има такова прехвърляне. “Бърнаут общество” е посветена основно на западните неолиберални общества, а не на ситуацията на китайския фабричен работник. Но чрез социалните медии неолибералната форма на живот се разпростира и към Третия свят. Възходът на еготизма, атомизацията и нарцисизма в обществото е глобален феномен. Социалните медии превръщат всички ни в продуценти, в предприемачи, чиито бизнес сме самите ние. Това глобализира его културата, която разяжда общността, разяжда всичко социално. Ние превръщаме себе си в продукт и се излагаме перманентно на показ. Това постоянно “излагане на витрина” на продукта, в който сами се превръщаме, ни прави уморени и депресирани. Жижек не коментира фундаменталната умореност, която характеризира нашето съвремие и бе изострена от пандемията.
Жижек все пак изглежда не отхвърля изцяло тезата за самоексплоатацията, защото в един абзац от книгата си за пандемията пише, че “Работещите от дома си получават още повече време да са самоексплоатират”. По време на пандемията неолибералният трудов лагер получи ново име: домашен офис. Работата домашен офис е по-уморителна от работата в офис. Това обаче не може да бъде обяснено чрез увеличената самоексплоатация. Това, което уморява, е самотата, безкрайното седене по пижама пред екрана. Изправени сме пред себе си, принудени сме постоянно да размишляваме и да спекулираме за себе си. Фундаменталната умора в крайна сметка е вид умора на егото. Работата от дома я засилва, като ни заплита още по-дълбоко в самите себе си. Няма ги другите хора, които биха могли да ни разсеят от нашето его. Уморяваме се поради липсата на социален контакт, на прегръдки, на телесно докосване. В условия на карантина започваме да осъзнаваме, че другите хора може би не представляват “ада”, както пише Сартр в “Без изход”, а са вид лечение.
Отсъствието на ритуал е друга причина за умората, причинена от работата от дома. В името на гъвкавостта ние губим фиксираните временни структури и архитектури, които стабилизират и ободряват живота. Липсата на ритъм, по-конкретно, засилва депресията. Ритуалът създава общност без общуване, докато днес преобладава общуването без общност. Дори онези ритуали, които все още имахме, като футболни мачове, концерти и ходене на ресторант, театър или кино, бяха отменени. Възможността да поздравиш някого сърдечно намаля бремето от това да бъдеш себе си. Социалното дистанциране демонтира социалния живот. То ни прави уморени. Другите хора са сведени до потенциални носители на вируса, от който трябва да се поддържа физическа дистанция. Вирусът усилва настоящите ни кризи. Той разрушава общности, които вече бяха в криза. Той ни отчуждава едни от други, прави ни дори още по-самотни, отколкото бяхме в ерата на социалните медии, които намаляват социалното и ни изолират.
Културата бе първото нещо, което бе изоставено по време на локдаун. Какво е култура? Културата поражда общност! Без нея ние заприличваме на животни, които искат единствено да оцеляват. Не толкова икономиката, а най-вече културата, общностният живот е това, което е нужно да се възстанови от тази криза възможно най-скоро.
Постоянните Zoom срещи също ни уморяват. Те ни превръщат в Zoom зомбита. Те ни принуждават постоянно да се втренчваме в огледало. Да гледаш собственото си лице на екрана е уморяващо. Постоянно сме изправени пред собствените си физиономии. Иронично, този вирус се появи точно в епохата на селфито, една мода, която би могла да се обясни с нарцисизма в обществото. Вирусът засилва този нарцисизъм. С това постоянно сблъскване със собствените ни лица в екраните, ние произвеждаме един вид безкрайно селфи. Това ни уморява.
Zoom нарцисизмът произвежда някои любопитни странични ефекти. Той доведе до бум на козметичната хирургия. Изкривените или размазани изображения на екрана карат хората да се отчайват заради външния си вид, докато ако резолюцията на екрана е висока, ние изведнъж забелязваме бръчки, плешивост, черни петна, торбички под очите или други непривлекателни несъвършенства на кожата. От началото на пандемията търсенията в Google за козметична хирургия са скочили. По време на локдаун козметичните хирурзи се оказаха затрупани с запитвания от клиенти, които се стремят да подобрят уморения си външен вид. Вече дори се говори за „Zoom дисморфия“. Дигиталното огледало окуражава тази дисморфия (преувеличена загриженост за предполагаеми недостатъци във външния вид на човек). Вирусът тласка до краен предел безумието на оптимизацията, което вече ни беше обхванало преди пандемията. И в това отношение вирусът поставя огледало пред обществото ни. А в случая на Zoom дисморфията, огледалото е истинско! Тази патологична загриженост за нашето его също ни уморява.
Пандемията също така разкри негативните странични ефекти от дигитализацията. Дигиталната комуникация е много едностранчиво, изпразнено от същност занимание: няма взиране в другия, няма език на тялото. Липсва физическото присъствие на другия. Пандемията гарантира, че тази по същество нечовешка форма на комуникация ще стане норма. Дигиталната комуникация ни прави много, много уморени. Това е комуникация без резонанс; комуникация, лишена от щастие. По време на разговори в Zoom ние не можем, по технически причини, да се гледаме в очите. Можем единствено да зяпаме в монитора. Липсата на погледа на другия ни прави уморени.
Да се надяваме, че пандемията ще ни накара да осъзнаем, че физическото присъствие на друг човек е нещо, което носи щастие, че езикът предполага физически опит, че успешният диалог предполага и телесно присъствие, че ние сме физически същества. Ритуалите, които пропускаме време на пандемията, също предполагат физически опит. Те представляват форми на физическа комуникация, които създават общност и следователно носят щастие. Най-вече те ни отдалечават от нашето его. В текущата ситуация социалните ритуали биха представлявали антидот за фундаменталната умора. Физическият аспект също е присъщ на общността като такава. Дигитализацията отслабва сплотеността на общността заради своя обезсърчаващ ефект. Вирусът ни отчуждава от тялото.
Манията за здраве вече вилнееше преди пандемията. Сега сме заинтересовани главно от оцеляването, сякаш сме в постоянно състояние на война. В битката за оцеляване не изниква въпроса за добрия живот. Ние посвещаваме всичките си житейски сили единствено на това да удължим живота на всяка цена. С пандемията тази яростна битка за оцеляване ескалира до крайност. Вирусът трансформира света в карантинно отделение, в което целият живот замръзва с цел оцеляване.
“Корона тъга” е името, което корейците са дали на депресията, която се разпространява по време на пандемията. При карантинни условия, без социално взаимодействие, депресията се задълбочава. Депресията е истинската пандемия. Тезата ми в “Бърнаут общество” се основаваше на следната диагноза:
“Всяка ера има свое пословично бедствие. Поради това имаше ера на бактериите, на която бе сложен край с откриването на антибиотиците. Въпреки широко разпространеният страх от епидемия от инфлуенца, ние не живеем в епоха на вирусните инфекции, благодарение на имунологичните технологии. От патологична гледна точка започващият двадесет и първи век не се определя нито от бактерии, нито от вируси, а от неврони. Неврологични заболявания като депресия, разстройство с хиперактивност с дефицит на вниманието (ADHD), гранично личностно разстройство и “бърнаут” синдром маркират пейзажа на патологията в началото на двадесет и първи век.”
Скоро ще имаме достатъчно ваксини, за да победим вируса. Но няма да има ваксини срещу пандемията от депресия.
Депресията също е симптом на бърнаут обществото. Субектът на постоянния стремеж към постижения страда от “прегаряне” от момента, в който вече не е способен “да е способен”. Той не успява да отговори на самоналожения си стремеж за постигане. Вече да не си способен “да си способен” води до разрушителни самообвинения и автоагресия. Субектът на постиженията води постоянна война срещу себе си и погива в нея. Победата в тази война е победа над самия себе си – това е, което наричаме “бърнаут”.
Няколко хиляди души се самоубиват всяка година в Южна Корея. Основната причина е депресията. През 2018 г. около 700 ученици в страната са се опитали да се самоубият. Медиите дори говорят за „мълчаливо клане“. В контраст с това, в Южна Корея само 1700 души са починали от Covid-19. Високият брой самоубийства в страната просто биват приемани като съпътстващи щети на обществото на постиженията. Не са предприети никакви значителни усилия за намаляване на броя самоубийства. Пандемията задълбочи този проблем – броят на самоубийствата в Южна Корея се увеличи от нейното начало. Очевидно вирусът влошава и депресията. Но по целия свят не се обръща достатъчно внимание на психологическите последици от пандемията. Хората са сведени до биологичното съществуване. Истинската криза, причинена от пандемията, е фактът, че живот сам по себе си бе трансформиран в абсолютна стойност.
Вирусът изчерпва нашето модерно общество чрез задълбочаване на патологичните му грешки. тласка ни към колективно изтощение. Поради това коронавирусът би могъл да се нарича и вирус на умората. Но това е криза и в смисъла на гръцката дума krisis, в смисъл на повратна точка. Защото би могла да ни позволи и да преобърнем курса си, вместо да приемаме бедствията като съдба. Тази криза ни призовава неотложно: трябва да промениш живота си! Но можем да го направим само ако радикално преразгледаме обществото си, ако успеем да намерим нова форма на живот, имунизирана срещу вируса на умората.
Бюнг-Чул Хан е роден в Южна Корея швейцарско-германски философ. Професор по философия и теория на културология в Университета по изкуства в Берлин. Автор на редица книги, включително Capitalism and the Death Drive, The Burnout Society, The Expulsion of the Other, и The Disappearance of Rituals. Весник „Гардиън“ го определя като „вундеркинд на нововъзникваща и безпрецедентно четима немска философия“, а “Ел Паис” го нарича „най-четеният жив немски философ в света“.
About The Author
