Кризата Соvid-19, най-сериозната глобална здравна криза от един век насам, ни принуждава да преосмислим из основи идеята за международна солидарност. Отвъд правото на производство на ваксини и медицинско оборудване, стои един още по-мащабен въпрос, който трябва да се повдига – за правото на бедните държави да се развиват и да получават част от данъчните постъпления от мултинационалните корпорации и милиардери. Трябва да превъзмогнем неоколониалното разбиране за международна помощ, оказвана според капризите на богатите държави и контролирана от тях, и най-после да се насочим към логиката на правата.
Нека започнем с вaкcинитe. Някои хора твърдят (неразумно), че няма смисъл от премахване на патентите, защото бедните страни няма да са способни да ги произвеждат така или иначе. Това не е истина. Индия и Южна Африка разполагат със значителен капацитет за производство на ваксини, който може да бъде разширен допълнително, а медицински консумативи могат да се произвеждат почти навсякъде. Не е случайно, че тези две страни предвождат коалиция от над 100 държави, настояваща Световната здравна организация да приеме премахване на правата за интелектуална собственост върху ваксини и лечения за Cоvid-19. Противопоставяйки се на това искане, богатите страни не само оставиха полето отворено за Китай и Русия: те пропуснаха чудесна възможност да променят духа на времето и да демонстрират, че тяхната концепция за многостранност не е едностранчива. Да се надяваме скоро да обърнат курса.
Но освен това право на производство, цялата международна икономическа система трябва да бъде преосмислена по отношение на правата на бедните страни да се развиват и да не позволяват повече да бъдат ограбвани от най-богатите. По-специално, дебатът за реформата на международното данъчно облагане не може да бъде сведен до дискусия между богатите страни как да разпределят печалбите, намиращи се в момента в данъчните убежища. Това е проблемът с плановете, които в момента се обсъждат в Организацията за икономическо сътрудничество и развитие.
Предвижда се мултинационалните компании да представят единна декларация за печалбите си на глобално ниво, което само по себе си е отлична идея. Но що се отнася до разпределението на тази данъчна основа между държавите, се планира да се използват различни критерии (разходи за заплати и продажби в различни територии), което на практика ще доведе до това богатите държави да получат над 95% от преразпределените данъци, оставяйки само трохи за бедните държави. Единственият начин да се избегне тази предвидима катастрофа е най-после бедните държави да получат място на масата и тези данъци върху корпоративните печалби да бъдат разпределяни (поне отчасти) въз основа на населението.
Този дебат трябва да се разглежда и в по-широкия контекст на прогресивното облагане на най-високите доходи и богатството, а не само като минимален данък върху печалбите на мултинационалните компании. В САЩ администрацията на Байдън планира да наложи минимален данък върху печалби в чужбина от 21%, без да чака международно споразумение по въпроса. С други думи, дъщерните дружества на американските мултинационални компании със седалище в Ирландия (където ставката е 12%) ще плащат допълнителни 9% данък на Вашингтон. Франция и Европа, които продължават да защитават минимална ставка от 12%, която не би променила нищо, изглеждат напълно изумени от развитието на събитията.
Но такава система на минимален данък върху мултинационалните компании ще е крайно недостатъчна, ако не е част от по-амбициозна перспектива, насочена към възстановяване на данъчната прогресивност на индивидуално ниво. ОИСР прогнозира, че събраните по този начин средства ще възлизат на по-малко от 100 млрд. евро, или под 0.1% от глобалния брутен вътрешен продукт.
За сравнение, глобален данък от 2% върху богатствата над 10 милиона евро би генерирал десетократно повече: около един трилион евро годишно, или 1% от глобалния БВП, които биха могли да бъдат разпределени сред всички държави пропорционално на тяхното население. Ако се определи праг от 2 млн. евро, събраните средства могат да достигнат 2% от световния БВП, или дори 5%, ако се приложи силно прогресивна скала за милиардерите. Но дори ако се придържаме към най-малко амбициозния вариант, това пак би генерирало достатъчно средства, за да се заместят изцяло настоящите схеми за международна помощ, които възлизат на по-малко от 0.2% от глобалния БВП (и едва 0.03% за спешна хуманитарна помощ, както наскоро изтъкна Пиер Микелети от организацията Действие срещу глада).
Защо всяка държава трябва да има право на дял от приходите, събрани от световните мултинационални компании и милиардери? Първо, защото всяко човешко същество трябва да има равни минимални права на здраве, образование и развитие. Второ, защото просперитетът на богатите страни не би съществувал без бедните страни: обогатяването на Запада винаги се основавало на международното разделение на труда и необузданата експлоатация на природните и човешките ресурси по света. Разбира се, богатите държави биха могли да продължат да финансират своите агенции за развитие, ако желаят. Но това би било в допълнение към неотменимото право на бедните страни да развиват и изграждат своите общества и икономики.
За да се предотврати злоупотребата с пари, проследяването на незаконно придобитото богатство, независимо дали от Африка, Ливан или която и да е друга държава, също трябва да бъде генерализирано. Системата на неконтролирани капиталови потоци и финансова непрозрачност, наложена от Глобалния Север след 1980-те години, е подкопала значително крехкия процес на държавно изграждане в Глобалния Юг, и е време да бъде сложен краят ѝ.
Последно, и в момента няма нищо, което да пречи на всяка богата държава да започне да разпределя към бедните страни част от данъците, налагани на мултинационални компании и милиардери. Време е да хванем новата посока на вятъра, подухващ от Съединените щати, и да се насочим към суверенизъм, воден от универсалистки цели.
About The Author
