„Аз гарантирам, че правата на българските граждани ще бъдат защитени пред европейските институции, както досега”. Кой го казва ли? Бива ли двоумене – че кой е единственият, способен да ни раздава лични гаранции за всичко, що му хрумне? Разбира се, същият, който изрече и неподражаемото: „В България свободата на словото е толкова свободна, че трудно се сравнява с другите държави”.
Ни ден без нов бисер. Даже по няколко на ден.
Това за гарантирането на правата ни пред европейските институции бе написано от Бойко Борисов във Фейсбук профила му – и услужливо бе преписано от всички обгрижващи го така наречени медии – в същия ден, в който, отбивайки се на пореден обект с джипката, той каза и друго: „Цялата тази стабилност (осигурена от управлението му, разбира се – б. а.) води до повишаване на брутния вътрешен продукт, а оттам и на доходите на хората”.
Какво, не сте усетили такова повишаване? Ваш проблем. Медиите тиражират премиера, а не вас – значи грешката е във вас, а не в телевизора.
Разбира се, телевизорът и останалите медийни мембрани не пропускат да отразят и вече традиционния жест на премиера-слънце – докато си бъбри с чужд инвеститор насред заснежено поле, сваля якето си и го предава по веригата, този път да загърнат с него зъзнеща само по жилетчица преводачка.
Не премиер, а бащица. За къде сме без него. Ако нещо се разклати, всичко пада надолу – грижовно ни предупреждава той от екрана ката ден, и с яке, и без яке, и със сако, и без сако. И новинарските емисии го въртят, въртят, въртят безспир. Отразяват обективно събитията.
Не в платените предизборни хроники, разбира се. Те са за планктона. А премиерът и лидер на управляващата партия тече мощно по централната медийна тръба насред разгара на предизборната кампания. Ама толкова яко шурти, че хич не оставя да се чуят обаждащи се оттук-оттам спорадични гласове с въпроса що тъй не по европейски някак бълбука тая хубава работа, ама българска – медийно-предизборната каша?
В други държави премиери и министри си взимат отпуски, ако участват в такива кампании, а обществени и частни радиа и телевизии много внимават да не пуснат нещо изборно-агитационно в непредназначени за целта време и рубрика, че ги чакат здрави глоби.
Но у нас… Ех, у нас – ами нали вече припомнихме разясненото насред пъпа на Виена на всеослушание дори за трудно загряващите европейци: „В България свободата на словото е толкова свободна, че трудно се сравнява с другите държави”. Свободата на премиерското слово – за неразбралите.
Да си сезира който ще невъзмутимата ЦИК. Тя, ЦИК, не реагира на такива сезирания при евроизборите през 2019-та, когато Борисов съвмести и премиерство, и председателство на предизборния щаб на ГЕРБ и СДС, та сега ли ще се развълнува заради някакви медийни оливания!
Разни педанти не спират и СЕМ да тормозят с подобни сезирания. Но този орган, както е известно, е поет от такива високи професионалистки, че им е невъзможно да се поддават на разсейвания с дреболии.
А шоуто трябва да продължи и публиката да е в подобаващ тонус поне до вота. Няма ваксини, но има локдаун. Отваряме, затваряме. Може даже руски шпиони пак да се хванат – с повече екшън и гонитба из магистрали. Нали и брадърите трябва да се омилостивяват. Без прикритие. Без обяснения. Без въпроси.
Вярно, преди време в масовките с микрофони и камери, препускащи след премиера из обектите или изсипващи се по противоепидемични пресконференции, можеше да се промъкне и някой не тъй добре подготвен журналист, който да изръси и неочакван въпрос. Или пък някоя фриволна репортерка да подметне „Шибаняк!” към оператор от задните редици – да не помислите, че към някой друг! Но тези рискове вече са изчистени. С въпросите и гальовните реплики е приключено. Борисов си е самодостатъчен с излъчванията във Фейсбук – и всички отразяващи го доброволно си взимат кадрите оттам.
Ей така се създава „български модел” и в медийната продукция, и в пряката демокрация. Модел за чудо и приказ. Безопасен. Дезинфекциран. Дезодориран.
Журналистика без журналисти.
Свобода без свободни хора.
Избори без избор.
В кашата всъщност никой не забелязва тези отсъствия. На никого не липсват. Никой не вижда, че това са звена на неразривна верига. За всеобщо задушаване.
Питайте колкото щете редови граждани дали им липсва умрялата журналистика – и слушайте тиради за „мисирките”, продажните медии, обслужването на властта и най-древната професия… Истински „реквием за една мръсница” – до каквато е сведена журналистиката в масовото съзнание.
Не без помощта на самите журналисти, естествено. Чието огромно мнозинство предпочита да се приспособява и мимикрира, а не да се бори за права, да пропуква менгемета и да си троши главата.
Моделът всъщност далеч не е само български, а Фейсбук-манията на Борисов е откровено подражание на обсесията от Туитър и медийните фобии, белязали цялото президентстване на Доналд Тръмп в САЩ.
По-лошото е, че убийството на журналистиката в световен мащаб се разгръща доста отдавна с нейното активно съгласие, като това продължава и при по-перфидни управления. Защото тя наистина се оставя да бъде употребявана за политически и пропагандни поръчки. А и по инициатива на упражняващите я като доходен бизнес е впрягана да манипулира, да провокира, да търгува с морал и съвест, да играе за едно его срещу друго, за едно лоби срещу друго, за една геополитическа сила срещу друга…
Нима великата Опра Уинфри не ни представи съвсем наскоро шоуто на една убиваща журналистиката медийна „бомба”, забъркана само от намеци, недомлъвки и внушения?
Нима още по-скоро бившият прес-секретар от някогашния кабинет на Бил Клинтън и днешен водещ в ABC News Джордж Стефанопулос не подаде на сегашния обитател на Белия дом Джо Байдън скандален въпрос с ключова дума, която почти взриви американско-руските отношения?
Това не е журналистика, колеги по света и у нас. Това е нейното зомби.
То обаче вече се превръща в кошмар и за вдъхналите му този отровен дух.
Навремето за кампанията на Клинтън през 1992 г. консултантът му Джеймс Карвил измисли станалата легендарна фраза „Икономиката, глупако!” Казват, тя направила Клинтън президент.
Днес е време глупавите политици и приелите да ги обслужват не по-умни журналисти да се озърнат към създаденото от тях чудовище и да чуят съскането на вече посягащото им зомби: „Журналистиката, глупако!” Без нея свършват и те.
