Кабинетът на директора на националното разузнаване на САЩ (ODNI) дългоочаквания и шумно рекламиран доклад за “Чуждестранни заплахи за изборите през 2020 г.”. Ключовото заключение в него е следното:
„Нашата преценка е, че руският президент Путин е оторизирал, а редица руски държавни организации са изпълнили операции за влияние, целящи очерняне на кандидатурата на президента Байдън и Демократическата партия, подкрепяйки бившия президент Тръмп, [и] подкопавайки общественото доверие в изборния процес…”
Докладът посочва, че украинският депутат Андрей Деркач, описан като „свързан“ с „руските разузнавателни служби“, и Константин Килимник, „руски агент за влияние“ (каквото и да означава това) , са използвали „видни американски личности“ и „медийни канали“, за да „изпират своите наративи“ за пред на американската публика. „Наративите” включвали „подвеждащи и необосновани обвинения срещу президента Байдън” (забележете, че не е използвана думата „неверни”). В края на доклада е добавено малко пояснение: “Преценките ни не трябва да се приемат като предположение, че разполагаме с доказателство, че нещо е факт”.
Както отбелязва журналиста Глен Гринуолд, абзацът за „препирането на наративи” бе нетърпеливо налапан от собствените „медийни канали” на разузнавателните служби в САЩ и използван като доказателство, че “историята с лаптопа на Хънтър Байдън е дошла от Кремъл” – макар че е доклада изобщо не се споменава историята с лаптопа. Само един виден щатски журналист, Крис Хейс, имаше благоприличието да признае това, след като първоначално също разпространяваше твърдението.
А по отношение на по-широката оценка в доклада: колко пъти ще правим това?
Прекарахме изминалите пет години в слушане на анонимни официални лица с разтърсващи твърдения за Русия, само за да видим после как неподкрепените с доказателства тези безславно се разпадат. От силно раздухваната история за “променената платформа на Републиканската партия” (специалният прокурор Робърт Мълър не откри никакви доказателства, че промените в партийната платформа са предприети “по нареждане на кандидата Тръмп или на Русия“, през представата, че Джулиан Асанж е участвал в заговор с руснаците (Мълър не откри доказателства и за това), предполагаемите тайни срещи на Майкъл Коен с руски заговорници в Прага („невярно” според Мълър), безумните истории как Пол Манафорт се бил срещал с Асанж в еквадорското посолство, та се стигне до “сензационните” приказки как Тръмп знаел предварително за публикациите на WikiLeaks, за които CNN трябваше да се извинява – години наред журналистите се надпреварваха да разпространяват необосновани твърдения, вместо да изчакват да видят дали ще бъдат подкрепени с доказателства.
Главните заключения в последния разузнавателен доклад са относно Деркач и Килимник и се основават на информация, която бе известна на целия свят и преди публикуването на доклада. В крайна сметка дори Руди Джулиани, чиято среща с Деркач е предполагаемо големият скандал в случая, признава, че има “50 на 50 шанс” този типаж да е руски шпионин. За Килимник пък досега не е било установявано да има “връзки” с руското разузнаване (Мълър) и да се изявява като “офицер от руското разузнаване” (Сенатската комисия по разузнаването), а сега отново бива понижен до обикновен “агент за влияние”. Ако той е от руското разузнаване, то тогава Международният републикански институт на Джон Маккейн (където е работел Килимник), както и американските посолства в Киев и Москва (на които Килимник редовно е давал информация според New York Times), имат да дават сериозни обяснения.
При всички положения явната цел на този доклад е да внушава, че определени истории за Джо Байдън и сина му Хънтър са дезинформация. Но доказателствата по-скоро да сочат, че материали като изтеклите имейли на Хънтър Байдън са реални, макар и да идват от дискредитиран източник. Това прави подобни истории идентични на, например, записаните разговори между Джо Байдън и Петро Порошенко, които също бяха пробутвани от Деркач, и които бяха отразявани безпроблемно от големи издания като Washington Post, преди да стане модно медии, отразяващи подобни изтекли материали, да бъдат осъждани като руски “проксита” и “канали”.
Аз винаги съм смятал, че историята с лаптопа на Хънтър Байдън сама по себе си е далеч по-маловажна от усилията на платформи като Facebook и Twitter да блокират достъпа до тези материали, което изглеждаше като исторически и опасен прецедент. Това ново усилие да се представи отразяването на „обвинения срещу президента Байдън“ като съучастие в кампания на чуждестранно разузнаване е почти толкова зловещо. Още по-страшна е степента, в която видни медийни фигури безкритично поглъщат това послание. Дали някой от тях ще си направи труд да посочи огромния брой официални твърдения за руски шпионаж, които в крайна сметка изтекоха в канала? Ето един много, много съкратен списък:
1 – Всички 17 разузнавателни агенции на САЩ подкрепят оценката, че кибератаките през 2016-та са дошли “от най-високите нива в Кремъл”. По-късно в изслушване пред Конгреса боя бе коригиран до четири агенции (и всъщност става въпрос за три институции):
“Корекция 29 юни 2017 г.:
Публикуваната статия за отричанията на президента Тръмп относно Русия посочва неправилно източника на оценките, че Русия е оркестрирала хакерски атаки по време на президентските избори през миналат година. Оценката е направена от четири разузнавателни агенции:КАбинетът на директора на националното разузнаване, Централното разузнавателно управление, Федералното бюро за разследване и Агенцията за наионална сигурност. Оценката не е одобрена от всички 17 организации в Американската разузнавателна общност”.
2 – Бизнес организацията на Тръмп е комуникирала с Русия чрез мистериозен сървър, свързан с руската Алфа Банк. Генералният инспектор на Министерството на правосъдието Майкъл Хоровиц изтъкна, че “към началото на февруари 2017-та ФБР е заключило, че не съществуват подобни връзки”. Въпреки това медиите продължиха още години наред да разпространяват такива твърдения, приписвани на анонимни представители на разузнаването.
3 – Русия е “хакнала комуналните услуги във Вермонт” според официални източници! Само че още на следващия ден вестникарските заглавия поясняваха, че “Руски държавни хакери изглежда не са атакували елетропреносната мрежа във Вермонт, заявяват хора, запознати с разследването”:
4 – Четирима “настоящи и бивши официални служители”, позоваващи се на “находище от информация, пресявана от ФБР”, казват, че кампанията на Тръмп “многократно е контактувала с високопоставени представители на руското разузнаване”. Месеци по-късно обаче бе съобщено, че:
“Джеймс Коми, бившият директор на ФБР, оспори статията в New York Times за контакти между съветници на Тръмп и представители на руското разузнаване. В отговор на въпрос относно тези информации по време на изслушване пред Сената, Коми заяви, че “в основата си това не бе вярно”.
5 – “Високопоставен представител на държавната администрация” заявяви, че бившият шпионин Кристофър Стийл, който твърди, че Русия е култивирала Доналд Тръмп от поне пет години и може “да го изнудва”, е “достоверен източник, който във времето се е доказал чрез осигуряване на надеждна, чувствителна и важна информация за правителството на САЩ”. Но впоследствие въпросният Стийл беше отхвърлен като източник на ФБР заради „напълно неблагонадеждното“ му решение да разговаря с медиите. Разбра се и че ФБР и ЦРУ (които отхвърлят “досието Стийл” като “интернет слухове”) не само са имали силни резерви към неговата надеждност, но и че неговите прословутите твърдения за изнудване чрез записи с пикаене и проституки са подхвърлени “като майтап на по бира”.
6 – Бившият съветник на Тръмп Картър Пейдж е бил “катализатор” за разследването на ФБР за връзки между Доналд Тръмп и Русия, според “настоящи и бивши служители в правоохранителните органи и контраразузнаването”. New York Times пък цитира “съдебни документи” в материал, описващ Джордж Пападопулос като “Съветник на кампанията на Тръмп, който се е срещнал с руснак, за да обсъжда вадене на мръсотия за Клинтън”. Но заместник-директорът на ФБР Андрю Маккейб даде показания, че още към август 2016-та Пейдж се е превърнал във фокус на тайно наблюдение, само защото Пападопулос се е оказал задънена улица. Този почти неотразен от медиите детайл прави абсурдно цялото основание за разследването на ФБР:
“- Защо не сте искали наблюдение на Джордж Пападопулос? Защо Картър Пейдж?
– Поискахме, но коментарите на Пападопулос не индикираха, че той е човека, който е контактувал с руснаците”.
7 – Джеф Сешънс не разкрил контакти с руския посланик, заявяви източник от Министерство на правосъдието. Това се превърна в огромен скандал, отразен на първите страници на вестниците. Само че по-късно се разбра, че той не е бил длъжен да разкрива тази информация. А според доклада на Робърт Мълър самите разговори са били “кратки, публични и несъществени”.
8 -“Високопоставени лица от ФБР и националното разузнаване” казват на Белия дом и големите медии, че оповестяването на името на „информатор“ в разследването на Тръмп и Русия може да създаде „риск за живота му”. (Подобни предупреждения се чуваха и преди оповестяването на името на Кристофър Стийл, неговият източник Игор Дарченко, “изтегленият шпионин” Олег Смоленков, “анонимни” автори на New York Times, източници от Украйна и д.р.). “Информаторът” за когото бе това предупреждение, Стефан Халпер, се оказа професор, посочен като разузнавателен източник от New York Times още през 1983 г.:
9 -“Настоящи и бивши служители в разузнаването” казват на New York Times, че Директорът на ЦРУ Джина Хаспел е показала на Доналд Тръмп снимки на болни британски деца, както и на патици, убити от руски агенти в Англия чрез смъртоносното вещество Новичок. Оказа се, че няма такива болни деца и мъртви патици, и Хаспел не е показвала такива снимки. Вестникът обясни грешката си с “липса на време за проучване” на информацията:
10 – New York Times съобщи, а по-късно Washington Post “потвърди”, че според “официални лица, запознати с въпроса”, „руско военно шпионско подразделение предлага награди на свързани с талибаните бойци за нападение на коалиционните сили в Афганистан”. Два месеца по-късно ръководителят на американските военни в региона официално заявява, че “подробният преглед на всички разполагаеми разузнавателни данни не потвърждава съществуването” на подобна програма на руското разузнаване.
Можем да продължаваме още дълго с този списък – от фалшивите твърдения за Мария Бутина, използвани за вестникарски заглавия като „Заподозряна тайна агентка използва секс в секретен план“, през прекомерно раздутата история за Cambridge Analytica (за която в крайна сметка се оказа, че няма нищо общо с Брекзит), до прибързаното отхвърляне на т.нар. “Докалад на Нунеш” за политическата мотивация в разследването на ФБР (който по-късно бе потвърден почти изцяло от Хоровиц), и т.н. и т.н.
Всичко това означава ли, че руснаците изобщо не се намесват? Разбира се, че не. Но трябва да се научим да разграничаваме истинските истории за чуждестранните разузнавания от кухите пози, използвани за вътрешнополитически атаки и потискане на критиките към определени политици. Това все пак се повтори сто пъти през изминалите години – може би е добре най-после да започнем да искаме доказателства при подобни епизоди.
About The Author
