Луис Мишел, prospectmagazine.co.uk
През февруари Франция получи показно как ще изглежда президентската надпревара през следващата година: крайнодясната Марин льо Пен и вътрешният министър в правителството на Еманюел Макрон, Жералд Дарманин, се изправиха един срещу друг в дебат. Дебатът съвпадна с дискусиите във френския парламент за нов закона за “сепаратизма” и бе концентриран върху темите за имиграцията, интеграцията и ислямизма. Това са въпросите, които вече определят ритъма на надпреварата за Елисейския дворец – въпроси, които изглеждат като странни приоритети по време на пандемия.
Дарманин, дебатиращ от името на шефа си – който до неотдавна бе виждан като последна надежда за европейските либерали – описа Льо Пен като “твърде мека към исляма”. Льо Пен, най-прословутият шовинист в страната, изглеждаше зашеметена и се оказа в положение да защитава правото на религиозна свобода на съгражданите си. Прехвърляйки страниците на новопубликуваната книга на Дарманин за “ислямисткия сепаратизъм”, тя каза: “Тази ваша книга, можеше да съм я написала аз”.
Вестник Le Monde изрази опасение, че позицията на Дарманин е осигурила на Льо Пен неочакван подарък – “де-демонизация чрез прокси”. Колкото по-диаболичен е готов да изглежда опонентът ѝ, толкова по-малко тя изглежда такава. Последните социологически проучвания показват, че разликата в рейтинга на Макрон и Льо Пен е незначителна – 48 за Льо Пен срещу 52 за президента. Изследовател от тинк-танка Institut Montaigne коментира, че в резултат на този телевизионен дебат вероятно само ще бъде укрепен паритетът между едно “льопенизирано президентсво” и една “президентизирана Льо Пен”.
Би трябвало да е шокиращо, че надпреварата за президентския пост придобива такава форма. При последните избори през 2017 г. Макрон водеше кампания като “бариера срещу крайната десница”. И спечели два от всеки три гласа (65%) срещу Льо Пен, лидер на Националния фронт. (По-късно тя ребрандира партията си като Национален сбор). Ако се върнем към 2002 г., тогава мейстрийм консерваторът Жак Ширак събра едва 20% на първия тур, но успя да организира широк “републикански фронт”, за да блокира пътя на бащата на Марин – Жан-Мари Льо Пен. В крайна сметка Ширак привлече стоящите на ляво от него и получи 82% от гласовете на балотажа. Макар да бе избран с комфортно мнозинство, Макрон изглежда разочарован, че не е успял да пресъздаде мащаба на “фронта” на Ширак. В изборната нощ най-младият френски лидер след Наполеон заяви, че е чул “гнева, безпокойството и съмненията” на нацията. Той обеща, че през следващите пет години “ще направи всичко необходимо, така че французите вече да нямат причина да гласуват за екстремисти”. Четири години по-късно неговият план да попречи на Льо Пен да стигне до властта се превърна в подражаване на най-предубедените ѝ политики.
Предполагаше се да стане нещо различно. През 2017 г. либералите по цял свят – наскоро отнесли плесниците на Брекзит и Тръмп – възхваляваха 39-годишния Макрон като техния нов герой, лидер, който ще следва “модернизиращите” стъпки на Тони Блеър и Джъстин Трюдо. Точно преди изборите писателят Бен Джуда интервюира младата надежда за вестник Times, по време на пътуване с влак из Франция. Джуда оцени Макрон като толкова загадъчен, че е чак “обезпокоително”, но в същото време и като “ефективен”, разпознаваем „социалдемократ“ и патриотичен глас на толерантност. Всички тези оценки се вписваха в усещанията на просветените наблюдатели в чужбина.
Самите французи винаги са по-предпазливи. Макроновият бранд на либерализма не се вписваше в традициите на страната. Във френскя контекст “un liberal” предполага не толкова социална толерантност, а на първо място laissez-faire икономика („оставена да работи“ без регулации икономика – б. пр.), свързвана с пост-тачъристка Великобритания. Мнозина от тези, които през 2012 г. избраха Франсоа Оланд – социалист, който обещаваше да обложи богатите – бяха подозрителни към Макарон. Но Оланд в крайна сметка остави избирателите си разочаровани, а партията си слаба и изтощена. Като независим центрист, Макрон можеше да привлече част от този електорат с обещания за прогресивни политики – например, защита на околната среда, като същевременно съблазнява и проевропейските, пропазарни консерватори. Тази втора група го намери за по-поносим, както от затъналия в скандали знаменосец на мейнстрийм десницата, бившия министър-председател Франсоа Фийон (който в момента обжалва присъдата си за злоупотреба с обществени средства), така и от антиевропейски настроената Льо Пен.
Накратко казано, Макрон извади чист късмет с едновременната имплозия на мейнстрийм левицата и мейнстрийм десницата. Той навигира хитро в тази необичайна ситуация, използвайки уменията си, благодарение на които е забогатял по време на банкерската си кариера, за да компенсира липсата на разработена партийна машина. Това се оказа достатъчно, за да се излезе на първо място – макар и с малка преднина – сред множеството кандидати на първия тур. При балотажа мнозинството от електората предпочете него по причини, които не бяха свързани с управленската му програма. Причината по-скоро бе това, че той представляваше “чиста страница” – и че не беше Марин Льо Пен.
През 2021 г. неговата страница вече не е чиста. Безкрайни стачки, дезертьорства, намаляващи парламентарното му мнозинство, глобална пандемия, по време на която кабинетът му се затруднява да организира доставките на маски и ваксини, плюс последвал икономически срив… Всичко това отслабва позициите на Макрон. Вече става невъзможно да бъдат игнорирани знаците, че президентът има повече общо с Льо Пен, отколкото е можело да си представим.
През 2017 г. Макрон се зарече да избягва “набелязването на исляма и размиването му с тероризма”, както и никога да не сочи към онези “4.5 млн. французи с мюсюлманска вяра, сякаш те са проблемът”. Смели думи за центрист в страна, все още разтърсена от атаките в „Шарли Ебдо“ и „Батаклан“ – и обещания, от които той впоследствие се отметна. Макрон постепенно се впусна в същите тези клишета, за които предупреждаваше, и поведе Франция към задълбочаващо се разделение. Според оценките на Джуда, който направи оптимистичната разходка с влак с Макрон преди четири години, сега президентът на тази нехармонична република е “изкушен” да се бори за преизбиране с лозунги за “сблъсък на цивилизациите”. Така че – какво се е объркало?
През април 2016-та Макрон – по онова време министър на икономиката в социалистическото правителство на Оланд – даде началото на “гражданска инициатива”, наречена “Напред!” (на френски En Marche! – нескромно съвпадащо със собствените му инициали). Така бе сложено началото на бъдещата му партия, сега носеща името La République En Marche. Заявената цел на инициативата бе да намери решение за “блокажите”, които задържат развитието на Франция, като взема идеи от целия политически спектър. Продукт на френските елитни училища и на банка „Ротшилд“, младият министър се показа като непоклатим неолиберал, когато грубиянски заяви на стачкуващ работник, че “най-добрият начин човек да плати за костюма си е като работи”. Неговото огромно его си пролича още през 2015 г., когато нападна депутати, съпротивляващи се на неговата трудова реформа като “онези, които не искат да променят страната”.
Макрон не искаше просто промяна – той искаше пълна дезинтеграция. До това се стигна през август 2016 г., когато той като един Брут заби нож в гърба на своя Цезар – Оланд, като напусна поста си и обяви, че ще се кандидатира за президент през 2017 г. Така сложи и край на преструвките, че En Marche! е просто “клуб”. Днес Елисейският дворец се ръководи по начина, по който En Marche! бе ръководено от самото си създаване: всички отговарят пред “Шефа”, както го наричаха още първите привърженици на неговата еднолична организация.
Вероятно хората е трябвало да отделят повече внимание на неговите странни предизборни размишления за монархията и “липсващата фигура на краля, за когото по принцип вярвам, че френският народ никога не е пожелал да умре”. Но въпреки неговата надменност, с посланието си за промяна той привличаше кандидати от всички партии. Поне отначало.
В последно време депутати дезертират масово от неговото парламентарно мнозинство и вдигат тревога за липсата на вътрешна демокрация. Много от известните му привърженици започнаха да отхвърлят неговите политики, като икономиста Жан Пизани-Фери, който го посъветва да направи повече срещу неравенството. Екологът Николас Юлот напусна поста министър на екологията по време на радиоинтервю на живо през 2018 г., в което той призна, че не може да “продължава да лъже себе си”, защото правителството дава предимство на обичайните практики на бизнеса, вместо така нужния зелен преход. Когато все пак бяха предлагани някакви екологични политики, те не включваха никакво усещане за икономическа справедливост – най-вече предложените допълнителни такси върху горивата, които вдъхновиха протестите на “жълтите жилетки”.
Вместо да разговаря с критиците си, президентът разви слабост към арогантни подмятания и към обиди спрямо своите съграждани – или, може би, от негова гледна точка поданици – като започна да ги нарича “безделници”, “твърдоглави гали”, а наскоро и “66 милиона прокурори”. Той публично нахока тийнейджър, който се бе обърнал към него с прякор. Постоянно прави грандиозни, фантастични твърдения, като претенциите, че катедралата „Нотр Дам“ може да бъде възстановена за пет години (архитектите не мислят така). И дори плашещи изявления в стил Тръмп, които се оказват неверни, като например твърденията му, че ваксината на AstraZeneca срещу Covid-19 е “почти неефективна” за хора над 65-годишна възраст.
През 2017 г. кандидатът Макрон обещаваше да “направи планетата отново зелена” като ограничи въглеродните емисии и забрани пестицидите, заричаше се да инвестира в болници, обяви половото равенство за “първостепенна кауза” на своя мандат, кълнеше се, че води “по-чиста политика” като забрани всякакви конфликти на интереси в кабинета си, ангажира се да гарантира правото на убежище и още много неща в този дух.
През следващите години Макрон позволи емисиите на въглероден двуокис в страната да нарастват, и е описван от Greenpeace като “лицемер”, вземащ “катастрофални” управленски решени. Той наложи остеритет на общественото здравеопазване, включително с мерки като затваряне на болнични крила по време на глобална пандемия. Също така продължава да държи в правителството си човек, срещу когото има обвинения за изнасилване – гореспоменатия Жералд Дарманин. (Дарманин отрича да е извършил неправомерни действия и на този етап полицията е говорила с него като свидетел, а не като заподозрян, но Макрон не е поискал от него дори да излезе в отпуск, задържайки го на борда, въпреки феминистките протести в цялата страна). Претенциите за “по-чиста политика” бяха закопани със скандала Бенала, при който се оказа, че един от помощниците на президента се е предрешил като полицай, за да бие протестиращи. А що се отнася до търсещите убежище, вместо да им бъде осигурена помощ, от февруари те са преследвани от властите, след като палатките им бяха конфискувани в зимния студ в Кале.
Така за по-малко от четири години Макрон успя да отчужди кажи-речи всички прогресивни гласоподаватели, които му се довериха през 2017-та. Зелените, феминистките, и егалитарната левица се отказаха от него още в ранните етапи на мандата му. Това драстично разочарование от Макрон може би винаги е било най-вероятното развитие – примерите на Митеран и Оланд, или Блеър и Уилсън във Великобритания подсказват, че е така.
Не толкова очакван обаче бе начинът, по който Макрон отчужди конституционните либерали, които осъдиха решението на правителството му да превърне в постоянен закон извънредното положение, въведено след терористичните атаки в Париж през 2015 г. Борците за граждански свободи, които приветстваха победата му, бяха ужасени от репресивните тактики, използвани срещу „жълтите жилетки“. Полицейското насилие бе насочено както срещу протестиращи, така и срещу случайни минувачи, които бяха обгазявани със сълзотворен газ и обстрелвани с гумени куршуми. 25 “жълти жилетки” изгубиха око или ръка в резултат на наранявания от полицейски оръжия. В Марсилия възрастна жена, която просто е живеела в близост до мястото, където се провежда протест, загина, след като бе ударена от полицейска граната със сълзотворен газ. Дори след като ООН и Съветът на Европа осъдиха бруталните репресии, Макрон многократно отказа да признае, че полицейското насилие е факт. Представители на пресата също са малтретирани и дори арестувани от полицията по време на протестите.
Има ли Макрон изобщо някакви постижения? Ако има, то те са на международната сцена. Джуда – който е старши анализатор в свързания с НАТО Атлантически съвет – определя като голям успех на Макрон неговата политика за ЕС: “Той спомогна Германия да отстъпи от логиката на остеритет по отношение на дълга на еврозната и разшири френското влияние в Брюксел и на целия континент”.
Но дори този наблюдател определя Макрон като “много слаб президент по отношение на вътрешната политика”. А начинът, по който води кампанията си за преизбиране, скоро може да го превърне в нещо още по-лошо. Има достатъчно показателни примери каква опасност носи това един лидер да игнорира части от електората – което в случая на Макрон в новото му въплъщение означава всеки, който не е консервативен избирател. На първо място това са разделящите последици от президентските избори в САЩ през 2016-та и референдумът за Брекзит и предизвиканите от тях глобални шокови вълни, които избирането на Макрон трябваше да успокои. “Не е много вероятно, но ако се случи “френска 2016-та”, това ще е доста по-неприятно събитие”, казва Джуда относно вероятността за победа на Льо Пен. Според него крайната десница във Франция ще е по-способна да подкопае републиката, отколкото хората си дават сметка, заради правомощията на президента да редактира конституцията.
Джуда, който има френско и британско гражданство, казва, че би гласувал за Макрон на балотаж срещу крайната десница, защото ако хората на Льо Пен се окажат начело на службите и полицията, това ще е “ужасяваща перспектива за малцинствата във Франция”. Той обаче се затруднява да убеди в това свои познати с леви убеждения, чиито гласове президентът погрешно “взема за даденост”.
Лозунгът на Макрон “нито ляво, нито дясно” бе изобличен като фасада много бързо след избирането му. Две от първите му решения като президент директно допринесоха за задълбочаване на неравенството. През лятото на 2017 г. той прокара щедро понижаване на облагането за богатите и оряза жилищното подпомагане за учащи. Всичките му политики след това са в тон с тези приоритети. Така стигаме до 2021 г., когато медицинските работници в страната са преуморени и бесни срещу орязването на парите за здравеопазване на фона на неуспешно управление на пандемията. В условията на локдаун, качеството на живота на най-бедните се влоши драстично. Хиляди студенти се редят на опашки пред хранителни банки, има вълна от самоубийства на млади хора.
Covid-19, разбира се, оказва натиск върху обществата навсякъде по света и сам по себе си не е проблем, за който може да бъде обвинен лично президентът. Но това, което безспорно е негова отговорност, са приоритетите на правителството му в тази извънредна ситуация. Макрон бърза да прокара новия закон за сепаратизма, в който има разпоредби срещу “речта на омразата” в интернет и чуждестранното финансиране на религиозни групи. Но това е и зле прикрит опит за налагане на контрол над мюсюлманското население зад паравана на борбата с екстремизма – точно този тип разделяща културна война, каквато Макрон от 2017-та казваше, че ще избягва.
Корените на френската ислямофобия са дълбоки и могат да се проследят до кървавия колониализъм – друга тема, по която президентът е непоследователен. През 2019 г., при посещение в посещение на Кот д’Ивоар (където има малко повече християни, отколкото мюсюлмани ), Макрон рецитираше стандартните либерални проповеди, признавайки, че колониализмът е „тежка грешка“. Но през декември 2020 г. той вече държи съвсем друг тон в контекста на Алжир, отхвърляйки всякакво извинение за френските престъпления.
Под прикритието на помпозните приказки за “laïcité”, основния принцип за секуларизъм в публичните пространства, това, което продължава да клокочи, е неспособността на страната да разбере и приеме една конкретна религия: исляма. Привидно разговорът обикновено е за сигурността – за ислямизма и екстремистката идеология, а не за религията сама по себе си. Огромната част от дебата обаче е погълнат от това, какво носят жените – темата за “хиджаба” изплува периодично. Вече мина десетилетие, откакто френският парламент прие с огромно мнозинство забрана за носене на пълно покривало за цялото лице (или никаб) в публични пространства. Този тип покривала се свързват с най-консервативните интерпретации на исляма – но дори при това е невъзможно да си представим да бъде постигнат подобен консенсус по темата във Великобритания, например. През 2016 г. поредната морална паника беше подсилена със забраната на т.нар. „буркини“.
Човек би могъл да се надява, че едно деклариращо се като либерално президентство ще тегли черта на такива пози и ще работи за успокояване на страната. Но през 2019 г. образователният министър на Макрон – Жан-Мишел Бланкер, започна да подклажда всичко наново с коментари, че “самата забрадка не е желателна в нашето общество”. И това беше преди учителят Самуел Пати да бъде обезглавен от ислямистки терорист миналата есен – отвратително престъпление, на което трябваше да бъде отговорено с желязно спокойствие и приобщаваща решителност. “Да защитаваш не означава да разделяш”, казваше Макрон през 2017-та. Вместо това бе отговорено със засилване на разделящата реторика.
През цялото време френските медии изглеждат учудващо несклонни да критикуват Макрон за най-сериозните му отмятания и предадени обещания. Всеки във Франция е наясно, че неговото президентство е в безпорядък, като пандемията задълбочава допълнително пропастите между горните и долните класи, издълбани от неговите политики. Докога Макрон може да избягва отговорността за своите неуспехи и предателства, само защото няма надеждна алтернатива?
Преди десет години Марин Льо Пен предизвика възмущение, когато сравни мюсюлманските улични молитви с чужда окупация. Сега вътрешния министър Дарманин се оплаква от щандовете за халал и кашер храни в супермаркетите, хока Льо Пен като “твърде мека към исляма” и планира да я задмине отдясно с благословията на президента. Сякаш планът на Макрон за изборите е за балотаж срещу Льо Пен, при който неговата стратегия ще е да заграби толкова много от нейния терен, че за нея да не остане място… Говорителят на правителството Габриел Атал настоява, че би било “напълно цинично” да се планира и пресмята подобен сценарий за лесна победа и настоява, че надеждите са “балотажът през 2022 г. да е без Льо Пен”. Но става все по-трудно действията на Макрон да се разчитат по друг начин, освен че играе точно тази опасна игра. Джуда не е сам сред някога симпатизиращите на Макрон наблюдатели, които сега смятат, че той прави “стратегическа грешка”, защото намерението да се бори на терена на Льо Пен само може да увеличи шансовете ѝ за победа.
Първоначалният грях на Макрон бе да повярва, че избирането му е равнозначно на одобрение за управленската му програма, макар само 24% от електората да гласува за него “положително” – всички останали гласуваха за него, за да спрат крайнодесен политик да стане президент. Това погрешно убеждение го накара да интерпретира мандата си като лиценз да прави каквото си иска – включително да се отдаде на този опасен нов проект за още по-силно поляризиране на френското общество като рисков гамбит за запазване на Елисейския дворец. Французите искаха алтернатива на Льо Пен, а не нейно бледо подобие.
About The Author
