Интервюто на Опра Уинфри с Мегън и Хари е перфектна илюстрация за това как важният политически дебат за разлагащата роля на монархията в британския живот бива замитана под килима за пореден път, не само чрез безкрайната кралска сапунена опера, но и чрез предполагаемо прогресивните политики на идентичността.
Както се случва твърде често, фокусът върху идентичността създава риск не само да затъпи капацитета ни за критично мислене, но и лесно да бъде превърнат в оръжие, използвано срещу нас: в този случай да осигури подразбираща се защита на класовите привилегии, както е видно от основните интерпретации на медиите.
Расизмът, насочен към Маркъл – пардон, херцогинята на Съсекс – и бебето Арчи е грозен, това е ясно и без да се посочва (но по-скоро трябва да се посочва, за да се избегнат обвинения в пренебрегване или банализиране на расизма).
Загрижеността, изразена от старшите кралски особи по време на бременността на Маркъл, относно вероятния по-тъмен цвят на кожата на Арчи, наистина е показателна за това колко дълбоко е вкоренен расизмът в британския естаблишмент, и как той се просмуква към останалата част от британското общество, не на последно място благодарение на контролираните от милиардери медии.
“Рожденото право” на принца
От по-голямо значение обаче е как расизмът, демонстриран към Мегън и Арчи, бива отиграван в медийното отразяване на интервюто и последвалата “национална дискусия” в социалните медии – които в днешно време са единственият истински барометър, с който разполагаме за оценка на подобни дискусии.
Проблемът е, че чрез Опра Уинфри Съсексите получават възможност сами да рамкират значението на расизма в Уиндзорската династия: от една страна това, че когато Чарлз се изкачи на трона, внукът Арчи ще бъде лишен от своето “рождено право” на принц заради смесената си раса, и от друга това, че Хари и Мегън са прогонени от дворцовия живот в луксозно изгнание в САЩ.
В хода на това отново бива изместван важният, демократичен разговор за това защо Великобритания продължава да поддържа и почита тези скъпоструващи реликви от средновековна система на безотчетно управление, основаваща се на висша (макар и вече не божествена) кръвна линия.
Вместо това инициираният от Опра Уинфри разговор е много по-политически размътен и се занимава с това, дали е правилно една “обикновена” цветнокожа жена и нейният син от смесена раса да бъдат ограничавани от пълноценно участие в тази средновековна система на привилегии.
Обновяване на имиджа
Истинският политически дебат за привилегиите – който да изисква по-голямо равенство и прекратяване на расистките презумпции относно кръвните линии – отново бива замъгляван и банализиран за сметка този тип шум, който е предпочитан от корпоративните медии: дали по-голямата част от кралското семейство са твърде големи расисти, за да осъзнаят, че цветнокожа жена като Мегън може да им помогне с обновяването на имиджа в тон с двадесет и първи век.
В резултат ни се представя фалшив двоичен избор. Ние или аплодираме кралското семейство и така имплицитно оправдаваме техния расизъм, или аплодираме Мегън и имплицитно подкрепяме нейната битка за по-добро замаскиране на феодалната грозота на британската монархия.
Би трябвало да е възможно да искаш бебето Арчи да води живот, равностоен на “белите” бебета в Обединеното кралство, без също така да искаш да води живот на помпозност и церемониалност, проектиран с цел да подсигурява, че други бебета – бели, черни или кафяви – никога няма да имат привилегиите, от които той се ползва по силата на кралското си рождение.
Разделяща и омаломощаваща борба
Резултатът от интервюто на Опра – и това е търсеният му ефект – е да дерайлира пресичането на класа и раса по начини, които елитите считат за вредни.
Смислената демократична борба дава приоритет на класовото единство като таран срещу властта на върхушката, която отдавна се е научила как да се защитава като ни разделя по линия на конкуриращите ни се идентичности. Класовата борба не игнорира расата; тя я обхваща, заедно с всички други социално изградени идентичности, използвани от властта за рационализиране на потисничеството. Класата включва тези идентичности в колективна борба, в която числеността е сила.
За разлика от това борбата, основаваща се на идентичност, е по своята същност разделяща и политически омаломощаваща, както става видно от случая на Мегън Маркъл. Нейното предизвикателство към кралската “традиция” отчуждава онези, които са най-вкопчени в идеите на монархията, “британщината” и бялата идентичност. И прави това без да предлага нещо повече от символизъм без съдържание за онези, които са най-посветени на разбиването на “стъклените тавани”, дори от онзи тип, които изобщо не си струва да бъдат разбивани.
Борбата на Мегън за първия британски принц от смесена раса не е по-политически прогресивна от медийните аплодисменти, с които преди няколко години бяха приети новините, че директорите на най-големите компании производители на оръжия вече са жени. Това не промени факта, че военно-промишленият комплекс изсипва смърт и разрушение върху мъже, жени и деца от “Третия свят”.
Съотношение качество-цена
Странно е като си спомням в днешно време – в ерата на социалните медии, когато всеки може да коментира всичко, и милиардерските “мейнстрийм” медии предполагаемо вече не са пазители на портите на информацията – как през 70-те години, когато бях дете, обикновените британци обсъждаха премахването на монархията много повече, отколкото сега.
Тогава въпросът с отърваването от кралското семейство – подобно на премахването на ядрените оръжия, друга тема, за която вече никой не говори сериозно – бе достатъчно мейнстрийм, че роялистите често бяха принуждавани да преминават в отбрана. Засилващите се антимонархически настроения сред една гласовита част от населението принудиха защитниците на кралицата припряно да сменят аргументите за защита на традициите с по-утилитарни твърдения, че кралските особи осигуряват “добра парична възвръщаемост”, защото уж стимулират търговията и туризма.
Годежът на принц Чарлз през 1981 г. за красива, скромна тийнейджърка, “английската роза” принцеса Даяна, според мнозина по онова време приличаше подозрително на опит за съживяване на един изтощен, все по-непопулярен бранд.
Медийният спектакъл на приказен романс и сватба, последван от години на скандали, разочарования и предателство, кулминира с развод им и накрая със смъртта/убийството на Даяна – и в продължение на 16 години много ефективно разсейваше британската общественост от въпроса каква е ползата от кралското семейство. Стана съвсем очевидно каква роля изигра това – държеше ни погълнати в една драма от истинския живот, по-добра от тези по телевизията.
Рицари на идентичността
Предполагаемата борба на Даяна да израсне от юношество до зрялост под светлините на медийното внимание и строгите правила на “Фирмата” създаде прототип за нов вид аполитични, романтизирани политики на идентичността.
Проследяването на приключенията на Даяна – от светска светица, разчистваща противопехотни мини, до похотлива принцеса, правеща непозволен секс с инструктора си по езда, при това майор от армията – бе далеч по-вълнуващо от кампанията за премахване на монархията и регресивната земевладелска класа, която тя все още представлява.
Житейската история на Даяна спомогна да бъде постлан пътя и за предефинирането на левицата през 90-те – под ръководството на Тони Блеър в Обединеното кралство и Бил Клинтън в САЩ – като шампиони на една нова не-политика, обсебена от социалните въпроси на идентичността.
И от двете страни на Атлантика новата левица бе въведена във властта, след като увери триумфиращите корпоративни елити, че ще използва и отклонява енергия на масите далеч от опасните борби за политическа промяна към безопасните борби за повърхностни обществени промени.
В Обединеното кралство това бе постигнато най-очевидно чрез безсрамното ухажване на медийния магнат Рупърт Мърдок от страна на Тони Блеър. Блеър успя да убеди Мърдок, че като министър-председател той не само ще запази икономическото наследство на Тачър, но и ще отиде още по-далеч по пътя на дерегулацията.
Мърдок сам по себе си не е фен на британските монарси, които надменно гледат на него като на някакъв вулгарен австралиец. Той обаче разбираше колко добре ще се отрази на продажбите на вестниците му тази сапунената опера, включваща изключителни персонажи, борещи се със закостенялостта йерархия на привилегиите – и как лейбъристите на Блеър ще подклаждат това зрелище за масите. Точно както Опра Уинфри е наясно, че единственото съществено последствие от интервюто с Мегън и Хари ще е това, че ще генерира огромни приходи за собствената ѝ медийна империя.
В новата ера на наситена с идентичност не-политика, исканията за равноправие се свеждат до премахване на тези препятствия, които пречат на повече жени, цветнокожи и хора от ЛГБТ общността да участват в институциите, които представляват властта и привилегията.
Тези битки не се водят с цел да се демонтират тези системи за привилегии, за разлика от по-ранни базирани на идентичност борби, като например “Черните пантери” в САЩ. Успехът служи единствено за успокояване на фокусирани върху идентичността групи, като се помага на “най-заслужилите” да си проправят с лакти път в структурите на властта.
Тези постижения започнаха с най-видимите, но същевременно най-незначителни сфери на икономиката, като спорта и знаменитостите, и с времето доведоха до по-голям достъп до професиите.
Въодушевлението на някои хора от левицата за това, как Мегън се е “изправила срещу големците”, изглежда произтича от схващането, че тази жена представлява някаква подривна заплаха за Уиндзорската династия. Само че тази заплаха не е за тяхната икономическа, обществена или политическа власт, а за статута им като последен бастион срещу подхранваната от идентичността “революция” на Блеър.
Подмяна на разказа
Историята за еманципацията на Даяна спомогна да бъдем разсейвани в продължение на почти две десетилетия от основния въпрос за същността и ролята на монархията в поддържането и прикриването на властта на естаблишмента.
Сега Мегън Маркъл разширява историята с идентичността в нова посока, като отново се използва разказа за млада, решителна жена, презирана от кралското семейство заради незачитане на традициите. Но този път към разказа е добавен и примамлив съвременен обрат – съпротивата на кралското семейство към разнообразието и отказът им да се изправят пред собственото си расистко минало.
За разлика от Даяна, която беше сама и наглед крехка в това противопоставяне, Мегън и Хари предлагат по-подходяща, модерна картина на уверена, професионална млада двойка, бореща се заедно за справедливост, за това, което е тяхно по право.
Това се усеща като нещо важно, смело и овластяващо. Но всъщност е точно обратното. Това е просто още от същите розови романчета, този път с подхвърлено расово разнообразие, за да генерира повече подкрепа от едната страна и повече враждебност от другата.
Историята на Мегън ще продължи да действа като магия: едновременно да ни очарова, вбесява и укротява, докато се съсредоточаваме върху неща, които са лични, непознаваеми и могат да бъдат оспорвани до безкрай, а не върху нещата, които са универсални, видими и е невъзможно да бъдат опровергани.
Междувременно кралското семейство, увековечаващо привилегиите и ерозията на демокрацията, ще продължава да действа както и досега, в същата дълга и славна британска традиция.
*Джонатан Кук е британски журналист, живеещ в Назарет, Израел. Носител е на редица награди за журналистика и автор на три изследвания на израело-палестинския конфликт.
About The Author
