Преди трагичната му и преждевременна смърт на петдесет и една годишна възраст през септември 2020 г., анархистът, антрополог и организатор Дейвид Грейбър пише есе за това как биха могли да изглеждат животът и политиката след пандемията COVID-19. Текстът е публикуван за пръв път в сайта на списание Jacobin на 4 март 2021 г.
В някакъв момент през следващите месеца кризата ще бъде обявена за приключила и ние ще можем да се върнем към нашите „несъществени“ работни места. За мнозина това ще е като събуждане от сън.
Медийната и политическата класи несъмнено ще ни окуражават да мислим по този начин. Това се случи след финансовата криза от 2008 г. Тогава имаше един кратък прозорец на съмнение и задаване на въпроси. (Какво всъщност означава “финанси”? Това не са ли просто дълговете на другите хора? Какво са парите? И те ли са просто дълг? Какво е дълг? Не е ли просто обещание? Ако парите и дългът са просто колекция от обещания, които си даваме един на друг, тогава не бихме ли могли също толкова лесно да си дадем различни обещания?) Този прозорец бе почти незабавно затръшнат от онези, които настояваха да млъкнем, да спрем да говорим, да се върнем на работа, или поне да започнем да си търсим работа.
Миналия път повечето от нас се хванаха на това. Този път е от критично значение да не го правим.
Защото всъщност кризата, която изживяваме, представлява събуждането от сън. Тя ни сблъска с действителната реалност на човешкия живот – че ние сме колекция от крехки същества, които се грижат едно за друго, и че тези, които вършат огромната част от тези грижи, и ни поддържат живи, са претоварени, недоплатени и ежедневно унижавани, и че много голяма част от населението не върши нищо, освен да пробутват фантазии, да извличат рента, и изобщо да се пречкат на онези, които произвеждат, поправят и транспортират неща, или се грижат за нуждите на други живи същества. Наложително е да не се хлъзнем отново към реалност, в която това по някакъв необясним начин изглежда смислено, както често се случва с безсмислени неща в сънищата.
Какво ще кажете за това: защо не спрем да приемаме като нещо съвсем нормално, че колкото по-очевидно нечия работа облагодетелства другите, толкова по-малко му се плаща за нея; или пък настояването, че финансовите пазари са най-добрия начин за насрочване на дългосрочни инвестиции, макар че те ни тласкат за унищожаваме повечето живот на Земята?
Защо вместо това, когато текущата извънредна ситуация бъде обявена за приключила, запомним това, което научихме от нея: че ако “икономиката” означава нещо, то това е начинът, по който осигуряваме един на друг нещата, които ни поддържат живи (във всеки смисъл на думата); че това, което наричаме “пазарът”, е до голяма степен просто начин за изчисляване на обобщените желания на богатите хора, повечето от които са поне леко патологични, и най-могъщите от които вече са подготвили проектите за бункерите, в които планират да избягат, ако ние продължаваме така глупаво да вярваме на мантрите на техните слуги, че всички ние, колективно, сме твърде лишени от здрав разум, за да направим нещо относно задаващите се катастрофи.
Този път не можем ли просто да ги игнорираме?
Повечето от работата, която вършим в момента, е чиста фантазия. Тя съществува заради самата себе си, или за да кара богати хора да се чувстват добре за себе си, или за да кара бедните хора да се чувстват зле за себе си. И ако ние просто спрем, може би ще е възможно да си дадем много по-разумен набор от обещания: например да създадем “икономика”, която реално ни позволява да се погрижим за хората, които се грижат за нас.
About The Author
