Отвсякъде чуваме твърдението, че демокрацията е в криза заради възхода на режима на пост-истина, подсилван от балоните и ехо камерите в социалните медии, които служат, само за да бетонират вече съществуващите гледни точки. Този често изтъкван аргумент рядко бива разглеждан критично и вече се е изродил в банална опорна точка. При по-внимателно вглеждане той съдържа крипто-авторитарни политики, които могат донякъде да обяснят масовия ентусиазъм зад голяма част от популистката десница, най-вече явлението Доналд Тръмп.
Като за начало е важно да изясним езика. Връзката между истината и представителното управление, най-убедително формулирана от Джон Стюарт Мил, в исторически план е оправдание за либерализма, а не за демокрацията. Управлението на “демоса” реално няма присъща връзка с истината, нито пък изисква някаква конкретна институционална форма. То би могло също толкова добре да бъде въплътено в лична или еднопартийна диктатура, колкото и в избран орган.
Всички многобройни опити, започващи с Ханс Келзен и Джоузеф Шумпетер, и продължаващи със схоластичните дискусии на съвременната политическа теория, да се определи набор от институционални договорености, които да разграничават демокрацията от останалите, са се провалили. Причината за това е че демокрацията, подобно на всички останали теории за суверенитет като божествено право, върховенство на най-добрите или най-компетентните, се основава на митологичен субект, който не съществува; в случая на демокрацията този субект е наречен “хората”.
Разбирането, че Доналд Тръмп е антидемократ, се пропуква точно по тази точка. Тръмпистката тълпа, нахлула в Капитолия на 6 януари, настоятелно твърдеше, че тя представлява хората („това е нашият дом“), докато критиците също толкова убедено отхвърляха членовете тази тълпа като автократи. Произнасянето кой стои на страната на демокрацията и кой срещу нея винаги ще е политически акт, а не само описателен.
Сериозните дискусии могат да започнат, само след като се фокусираме върху връзката между истина и либерализъм, която след Мил е дефинирана като парламентаризъм, свобода на съвестта и свобода на изразяването. Но и тук “здравият разум” е направил каша от засегнатите проблеми. Повечето коментатори, които мислят, че защитават демокрацията, всъщност защитават либерализма. Това, за което са притеснени те, е наборът от фундаментални правила на играта: признаване на изборите, функциониращ парламент и общ режим на законност. Всички нравоучителни приказки за зловредните ефекти на “голямата лъжа”, вървящи със задължителните позовавания на Хана Аренд, се фокусират върху защитата на този тип режим. Само да имахме споделена истина, тогава всичко би било чудесно в най-чудесния възможен свят: под което трябва да се разбира света на либерализма.
Тук обаче се забравя, че класическата обосновка на либерализма, формулирана от Мил, прави точно обратния аргумент. Парламентът и свободата на съвестта и изразяването не се основават на общоприета истина. Вместо това се предполага, че те ще произвеждат истина. За Мил либерализма не се основава на истината, а истината се основава на либерализма.
Силата на аргумента на Мил е в това, че той представя обосновка за реална институция. Трябва да се притесняваме за опазването на свободата на изразяване и парламента, защото само в този контекст можем да произвеждаме твърдения, които да са верни. Освен това хората като цяло имат интерес да разберат какво е действителното състояние на нещата в света, за да действат по-добре в него.
За разлика от това, според новата теория на либерализма истините се произвеждат от експерти и “авторитетни източници”, като в САЩ това трябва да са медии като New York Times и Washington Post. Тези истини трябва да бъдат приемани от всички здравомислещи хора, които след това могат да дискутират помежду си значението на тези истини. За разлика от първоначалния аргумент на Мил, това твърдение не свързва истината с конкретен набор от политически институции. Истината като изражение на експертиза не изисква свобода на изразяването и парламентарна камара – или поне не в същата степен като истината като обосновано мнение.
Каква е основната разлика между новата теория и класическата обосновка на либерализма? За Мил истинната е свързана повече с начина, по който становището или твърденията са отстоявани, отколкото с тяхното съдържание. Според него истината се постига чрез процес на обосновка. Тази обосновка сама по себе си изисква да бъде безмилостно предизвиквана. Според Мил придържането към мнения като към мъртви догми всъщност е различно от това да поддържаш “истински” мнения.
В този контекст се появява един от другите парадокси на тръмписткия светоглед. Неговото общо недоверие към експертите е донякъде по-близо до класическите либерали, отколкото тези, които твърдят че демокрацията (разбирай либерализма) се основава на истина. Разбира се, съществува една решаваща разлика – докато тръмпистите твърдят, че дори най-безумните и мистифициращи идеи трябва да бъдат изслушани, ако са излезли от устата на президента или близкия му кръг, те се гнусят точно от това, което прави свободата на изразяване и съвестта толкова важна за Мил: рационалния дебат.
Правилният отговор на потока от лъжи обаче не е поток от “експертна” истина. Правилният път е да се създадат условия за рационален дебат. Вместо това чуваме само настоявания за възстановяване на “доверието в експертите”. Но силата на либерализма е точно в това, че той не се основава на истината. А и при всички случаи, след фиаското с войната в Ирак и финансовата криза от 2008-ма, защо някой трябва да се доверява на експертите?
Цялата сила на този аргумент сочи към нуждата от драстична реформа на материалните и обществени условия за производство на твърдения. В тази рамка трябва да се постави проблемът със социалните медии. Всеки последователен либерал би трябвало да е обезпокоен от огромното влияние, което Марк Зукърбърг и Джак Дорси демонстрираха, като буквално дръпнаха щепсела на Тръмп.
Но в текущите обстоятелства това е единственият механизъм за държане под контрол на опасни нелепости в социално-медийна среда, посветена на продажбата на реклами. Ако вместо това тези платформи се поддържат като комунални услуги, за които се плаща малка годишна такса, те биха могли да функционират като пространства за рационален дебат, и оттам и за производство на истини в смисъла, влаган от Мил.
Смисълът е в това, че ако някой е заинтересуван да поддържа либералните институционални форми, безкритично възхваляване на експертите е дълбоко заблуден начин на действие. Този метод на защита на либерализма е крипто-авторитарен, точно защото изисква “вяра” във “възрастните в стаята”. Но целта не би трябвало да е възстановяване на доверието, а вместо това създаване на обществени и политически условия за рационално-критичен дебат.
*Дилън Райли е професор по социология в Университета Бъркли, автор на “Гражданските основи на фашизма в Европа”.
About The Author
