На 13 февруари отново ще станем свидетели на една от най-тревожните демонстрации на фашизацията на държавата – Луковмарш. Шествието, организирано от експлицитно нацистка организация с множество скрити и явни връзки с управляващата партия ВМРО, е само малка част от разгръщащата се крайнодясна обсада на обществото. През последните години се наблюдават редица притеснителни знаци за възраждането на елементи на корпоративизъм и етно-центризъм, от най-явно обединяване на властта и капиталистическата класа до институционализиране и изграждане на фашистки структури. Много признаци на фашизма вече отдавна са налице: полицейското насилие, затворническата система, устроена да тормози ромите и бедните, погромите над ромските квартали, атаките срещу куиър хората и жените, затворническата система, публичните истерии около теми като сексуалност и бежанци. Необходимо е спешно да започнем да строим алтернативно социално движение, чиято съпротивителна сила да се противопостави на крайнодясното преди да е твърде късно.
Парадигмата
Историята на тази статия започна преди една година. За пореден път България отбеляза Международния ден за жертвите на Холокоста с плоски декларации, фокусиращи се върху грижливо поддържания мит за спасението на българските евреи. На фона на стряскащото влияние на крайнодесните и бездействието (сътрудничество?) на властта, липсата на конкретни мерки или обещания за политики по темата бяха отчайващи, макар и не изненадващи. Една новина, на пръв поглед незначителна, съдържаше в себе си потенциал за може би крайно закъснял опит за критично осмисляне на мястото на публичните институции във фашизиращата се среда. Българската асоциация на оцелелите от Холокоста и техните деца изпрати отворено писмо до Софийския университет, в което разкри, че в списъка на почетните доктори на Алма Матер, достъпен на сайта на университета, продължават да стоят имената на наградени от Царство България нацистки военнопрестъпници. Студентско общество за равенство също подкрепи искането.
Писмото, настояващо за спешни действия от страна на ректора на университета, получи медийно внимание и беше отразено именно в контекста на неразрешения и задълбочаващ се проблем с фашизацията на България. Колкото повече слушах концептуализиращите темата, толкова повече се ужасявах от липсата на каквато и да е било рефлективност върху факта, че именно днешната капиталистическа система осигурява материалните условия за възраждането на фашизма. Вместо това, за виновник беше обявен… комунизмът! В едно интервю беше изказана тезата, че в България, Полша и Унгария имат проблем с крайнодесните, защото за разлика от Западна Европа, в Източния блок никога не е имало денацификация.
Разбира се, това твърдение е невярно. Процесът по денацификация протича много по-строго в държавите с комунистическо участие в управлението. Правителството на Отечествения фронт започва чистка от „фашистки елементи“ още в първите дни след 9 септември 1944 г. Около ⅓ от кадровите офицери в армията са сменени и е приета наредба-закон за прочистване на учителския и преподавателския състав. През януари 1945 г. е въведено смъртно наказание за създаване на „организация с фашистка идеология“. Основна роля в денацификацията играе и приемането на Наредба-закон за съдене от Народен съд виновниците за въвличане на България в световната война срещу съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея. [1] Антифашизмът и антирасизмът са издигнати в държавна идеология, а индивидите с фашистко минало са подложени на репресии. Междувременно, нацистки военнослужещи се изкачват във висшите етажи на властта във ФРГ и Австрия. Така например в Западна Германия правителството на Аденауер отменя политиките по денацификация и прокарва амнистия за осъдени нацисти. Нацисткият началник на Генералния щаб на Главното командване на войските на Вермахта Адолф Хойзингер става председател на Военния комитет на НАТО през 1961 г. Австриецът Курт Валдхайм, член на нацистката партия и на СА, е генерален секретар на ООН между 1972 и 1981 г. и президент на Австрия от 1986 до 1992 г. Хиляди немски и японски учени, провеждали експерименти върху евреи, роми, синти, китайци, хомосексуални хора и други в концентрационни лагери, са спасени и привлечени да работят в американските програми за оръжия за масово унищожение.
Едва ли подобни „постижения“ могат да се сравнят с няколко забравени имена в списъка с почетни доктори на СУ. Въпреки това, обвиняването на авторитарния социализъм е важна опорка в изграждането на либералната митология за случващото се. Отново и отново слушаме едно и също: проблемът не е възстановяването на капитализма и огромните социални неравенства, а „манталитетът“ и „народопсихологията“ на българите и източноевропейците. В очите на либералите, масовото разочарование от политическата класа и отричането на настоящия ред нямат нищо общо с изтърбушването на социалната държава, икономическите неравенства, бедността, безработицата, несигурността и глада, отприщени след 1989 г.; те са просто резултат от „робската психика“ на народ, преживял „тоталитарен режим“, който го е приучил към авторитарни и вождовски пристрастия.
„Но то е в името!“
В колективната памет, болезненото възстановяване на капитализма се нарича „идването на демокрацията“ – успех на либералната върхушка, която съумя да обвърже жаждата за демокрация с пазарния фундаментализъм на Вашингтонския консенсус. Когато обаче съсипаните от капитализма започнат да отричат системата, на тях започва да се гледа като на хора, чийто мироглед е предопределен от Изтока.
Когато обществото се изправи пред младежи, които маршируват с факли в чест на нацистки генерал, обяснението отново се търси в „манталитета“, вместо в материалните условия на живот, довели огромна част от населението до отчаяние. Обвиняването на „тоталитаризма“ за разпада на обществената тъкан и за мизерното положение на българския народ достигна такива размери, че дори възраждането на нацизма беше приписано на социализма – същият социализъм, който победи нацизма първия път.
Пропагандата, идваща от най-високи нива, цели да ни убеди, че провалените ни животи не са проблем на капиталистическата система, която ни експлоатира в името на печалбата, когато сме от полза, и ни убива, когато сме в тежест. Вместо това, проблемът е в „гнилите ябълки“ – не едрият капитал, а „мафията“; не неравенствата, а корупцията, не възраждането на фашизма като реакция на масовото обедняване, а наследството на комунизма. Все пак името е националсоциализъм, казват често антикомунистите.
Редовно слушаме за това как крайнодясното и крайнолявото са еднакво опасни, че борбата срещу фашизма в никакъв случай не може да идва от крайната левица, тъй като и двете водят до насилие и тоталитаризъм.
Тази теза, разбира се, не е нищо друго освен рециклиране на добре познатия ни наратив: комунизмът и нацизмът са две страни на една и съща монета, а проблемът е държавният социализъм, който бил тоталитарен и който продължавал да се манифестира чрез две омнипотентни сили: Държавна сигурност и Русия. Либералната хегемония не може да предложи друго обяснение, защото отрича чудовищното структурно насилие, което социално-икономическата система упражнява върху населението.
Постоянното повтаряне на една и съща лъжа обаче не я прави истина. Вместо това, господстващите обяснителни теории по въпроса „как я докарахме дотук?“ придобиха такива гротескни форми, че не е никак чудно, че хората отдавна спряха да им вярват и намират конспирациите и фашистките парадигми за далеч по-приемливи обяснения на реалността.
Междувременно, редица въпроси остават отворени. Проблемът със списъка на доктори хонорис кауза не е свързан с това, че е забравен, а че някой го е намерил, преписал и качил на сайта на университета в днешно време. Проблемът със Софийския университет е в реабилитирането на фашисти и в допускането на фашизирани преподаватели. Проблемът с реабилитирането на фашизма има и доста ярка политическа краска, тъй като повечето изявени крайнодесни водачи днес са отгледани от СДС – включително Волен Сидеров, Красимир Каракачанов и Валери Симеонов. Антикомунизмът на дясното доведе до реабилитирането на истински фашисти, издигането на техни паметници и снимането на пропагандни сериали.
Социално-икономическите корени на фашизма
Клара Цеткин казва, че появата на фашизма е израз на разлагането и упадъка на капиталистическата икономика и симптом на разпада на буржоазната държава. След Втората световна война капиталистическите държави разширяват своите социални системи и градят „държави на благоденствието“. Все повече социални групи започват да се борят за извоюване на равнопоставеност в новата система – така възникват движението за граждански права на чернокожите, женското движение, движението за гей освобождение, антивоенното движение, екологичното движение. Капиталистическата система обаче е изградена на класовото разделение и разчита на расизъм, сексизъм и други потисничества, за да се възпроизвежда. Следвоенният консенсус се разпадна, защото йерархизираната система на капитализма не може да осигури справедливост, без това да доведе до нейния край.
Възходът на неолиберализма и разпадът на Източния блок реорганизираха света и пометоха и България: според новата господстваща идеология, всеки човек държи залога за съдбата си в собствените си ръце. Освободен от държавен контрол, капитализмът започва да рухва под натиска на вътрешните си противоречия. Всяка нова криза води до мобилизация на все по-десни решения, които да подсигурят продължаването на системата: репатриархализация на обществото, така че жените да поемат грижата за децата, възрастните, болните и дома за собствена сметка; атакуване на абортите и правата на ЛГБТИ хората, така че да се осигури възпроизвеждането на работната сила; обвиняване на мигрантите и етническите малцинства за проблемите на обществото; „оптимизация“ и „реформи“ за здравеопазването, социалното осигуряване, образованието и останалите отломки от социалната държава, така че да се осигурят нови възможности за първоначално натрупване, респективно ограбване на публични ресурси чрез приватизация.
И така, възраждането на фашизма е императив: той е едновременно продиктуван от нуждата на капиталистическата система да прибегне до директно насилие, за да се спаси, и сигнал за хаоса и чудовищата, създавани от разпадането на тази система.
Ренацификацията на България
В тази атмосфера, възраждането на фашизма като политическа алтернатива на настоящето намира благодатна почва. Фашизмът е не просто продължение на одесняването на политическото пространство, а функция на провала на капиталистическата система. Провал е думата, която описва и това, което настоящата система може да предложи на мизерстващите, разочарованите, смачканите и деполитизираните, които намират утеха и решение в завръщането към традиционните форми на защита – семейството, нацията и религията. Подхранването на реакционерския дискурс е единствената адекватна алтернатива, която капитализмът може да предложи на масите. Колкото повече се усилва експлоатацията на хората и природата в името на натрупването на печалба, толкова повече системата трябва да разчита на директна сила, за да я поддържа. Възраждането на фашизма е сигурен сигнал, че вярата в неолибералните митове чезне и малцина се връзват на плоския либерален разбор на случващото се. Именно с изчерпването на кредита на доверие в либерализма, капиталистическата класа прибягва към следващия си коз и отприщва вълната на фашисткото насилие. Настоящата пандемия и ескалиращата екологична криза показват посоката на бъдещето, в което хората и природата ще продължат да бъдат жертвани в името на „икономиката“, а богатите ще продължат да трупат милиарди за сметка на добруването и животите ни.
Има само една противоотрова: изграждането на политическа алтернатива, която да се бори за равенство и справедливост на всички. Капитализмът бавно ни води към фашизъм и екологична катастрофа – но един по-добър свят е възможен. Първата стъпка в тази посока, поне доколкото зависи от нас? На 13 февруари да извикаме заедно: Без нацисти по улиците ни!
[1] За повече информация вж. Калинова, Е. Победителите и България (1939-1945). София: УИ „Св. Климент Охридски“, 2004. стр. 156-160
About The Author
