Историците в САЩ ще прекарат десетилетия в отсяване на трагичното от нелепото в събитията от първите няколко седмици на 2021 г., като вероятно ще бъдат изписани много книги само за бунта в Капитолия – вероятно първата косплей революция в света.
Понякога трагичното и нелепото са едно и също, както е например при факта, че хора като Джордж Буш-младши, Дик Чейни и Колин Пауъл изведнъж се оказаха живата съвест на Републиканската партия и се наслаждават на хор от възпитани голф-ръкопляскания заради това, че публично са осъдили посоката, в която се движи тя. Подозирам, че тайно те са много доволни да наблюдават зрелищния провал на текущата администрация, защото така хората ще забравят неописуемата жестокост на тяхната – както и собствената им вина за всичко, което изпитваме на гърба си днес.
Тези плъхове, бягащи от потъващия кораб, са същите, които са прояли дупките в корпуса. След 11 септември хищническата администрация на Буш осъзна, че може да насочи гнева от терористичните атаки и да го използва, за да продава национализма като по-подлизурски бранд на патриотизма. С помощта на умерените центристи, които не искаха да изглеждат твърде меки при отмъщението, достатъчно голям брой от американците се хванаха на тезата, че ако застанат зад президента, ще покажат на света, че са несломен, обединен народ.
Само че ние бяхме сломени, а единството ни бе износено. Десните елементи от обществото – включително президентът – използваха това в своя полза, позоваваха се на призрака на другостта като постоянна заплаха, за да оправдават своя карт-бланш подход към “войната срещу терора” в чужбина и ограничаването на гражданските свободи у дома. В битката срещу “оста на злото” човек можеше да бъде само “с нас или против нас” – калкулирано подклаждане на политическо и расово разделение, което с годините се разрастваше и мутираше, докато кулминира в насилието във Вашингтон.
Сюзън Зонтаг ни предупреди, че това се задава. В свое есе, публикувано в New Yorker само шест дни след падането на кулите-близнаци, когато пред всяка врата се вееха американски знамена, а политическите речи бяха пропити с фанатични оттенъци, тя написа: “Гласовете, лицензирани да следят събитията, изглежда са се обединили в кампания за инфантилизиране на публиката… Заемащите официални позиции ни дават ясно да разберем, че те считат за своя задача да манипулират изграждане на доверие и управление на скръбта… От обществеността не се иска да понася голяма част от тежестта на реалността. Разбира се, нека скърбим заедно. Но нека не бъдем глупави заедно”.
Зонтаг предположи, че сме си докарали сами тези атаки чрез войнствената си външна политика – мнение, което бе трудно да изразиш на 17 септември 2001 г. Но вместо да преосмислим ролята си на най-голям търговец на оръжия в света, ние влязохме с маршова стъпка в поредната война. А когато погледът ни се обърна навътре, вместо да направим честна равносметка за това, как бихме могли да станем по-добри, ние просто се заехме да откриваме повече вътрешни врагове.
Първите изкупителни жертви бяха мюсюлманите, разбира се. Шериатският закон идваше за теб! Консервативни медийни апостоли като Ръш Лимбо превърнаха този разказ от маргинална конспиративна теория в култ към лидерството. Те бяха подсилени от експлозията на социалните медии, която им позволи да проповядват ксенофобия по нефилтрирани канали, без да се притесняват от неудобни подробности като достоверността на източниците и доказателствата.
За чернокожите американци ерата на Буш не бе много по-добра. Националната асоциация за напредък на цветнокожите определи неговия кабинет като “талибанското крило на американската политика… чиято преданост към Конфедерацията е почти кучешка в своята безкритична привързаност”. Трябваше да се стигне до природно бедствие като урагана “Катрина”, та това да стане видно като бял ден – и Кание Уест да информира Америка, че “Джордж Буш не го е грижа за чернокожите хора”.
Администрацията на Буш подклаждаше параноята, за да ни продаде не една, а две вечни войни в Ирак и Афганистан – едната, основана на изфабрикувани доказателства, а другата – на глупашка стратегия. Тези войни убиха поне 200 000 цивилни и спечелиха милиарди за приятелите на Дик Чейни, но никой никога не бе държан отговорен за това.
Инвазията в Ирак може би бе моментът, в който голите лъжи станаха предпочитания инструмент за управление на републиканците. Ако може да ти се размине, че си излъгал, за да започнеш война, значи може да ти се размине за всичко. Към края на мандата на Буш комикът Стивън Колберт въведе термина “truthiness”, отнасящ се за неща, които изглеждат като истина, ако просто игнорираш фактите. Тази сатира бе насочена изключително срещу Fox News – телевизията повече от всеки друг подклажда американската ксенофобия и дава на републиканците голяма трибуна, от която могат постоянно да лъжат без последствия.
Тази фалшива истинност само се засили след избирането на Барак Обама, чието присъствие в Овалния кабинет само по себе си стана вдъхновение за репетицията на скорошната косплей революция – “Чаеното парти”. Уж създадено за отстояване на фискалната отговорност, това движение бързо си присвои правото да решава кой е и кой не е истински американец. Тогавашният президент очевидно не бе американец в техните очи, от което се зароди конспиративната теория, че Обама е роден в Кения – теория, върху която Доналд Тръмп започна да гради собствената си политическа империя.
Но не само хората с различен цвят на кожата бяха дамгосвани като “други”. Списъкът с не-американци постоянно се разраства, за да включи журналисти, медицински професионалисти, академици, жителите на Калифорния, социалистите, всички демократи, фалшивите републиканци и дори бивши членове на екипа на Тръмп, които за един ден се превръщаха от герои в предатели. В деня, в който патриотите-терористи щурмуваха сградата на Конгреса като някакъв дистопичен Уудсток, видяхме как дефиницията за неамерианец бе разширена дори към собствените им лидери. Някои от участниците търсеха Майк Пенс с план да го окачат на импровизирана бесилка в подножието на Капитолийския хълм.
Отне 20 години на този злокобен култ на ксенофобията и расизма, за да заключи, че по-голямата част от Америка не е американска, да стигне до точка, в която “патриотизъм” означава да налагаш полицаи с американския флаг. Но по време на случилото се в Капитолия американското общество не изгуби нищо, което вече да не бе изгубено, когато администрацията на Буш получи разрешение за иракската война. Не, не отговорихме на 11 септември, като се опитахме да изградим един по-добър свят – отговорихме, като съсипахме собствения си свят. Днес жънем това, което посяхме тогава.
Американците сме – сега и през изминалите 20 години – боледуваща нация. Ние също така сме нация, която е уморена да боледува. Това би могло да е нашият катарзис. Можем да признаем грешките си и да потърсим отговорност от онези, които ни докараха до тук.
“Постоянно ни се повтаря, че страната ни е силна”, пише Зонтаг. “Аз обаче не намирам това са особено успокоително. Кой се съмнява, че Америка е силна? Но това не е единственото, което трябва да бъде”.
