Всеки български гражданин, който е изтърпял докрай дългото и протяжно изслушване в Народното събрание по повод ситуацията с наводнията в страна, е разбрал, че това беше пълна демонстрация на абсолютната правителствена безпомощност по темата за водите. В продължение на повече от 2 часа и половина, в залата се говореше спокойно и с равен тон за неща, които сякаш са нормални. Сякаш е нормално една страна за няколко месеца да мине от заплаха за истинска суша в заплаха за наводнения.
От истинска суша – до наводнения. От безводие – до цунами. Сякаш е напълно нормално през половината част от годината хората да се чудят дали ще им потече вода от чешмата, а в другата част на годината – дали ще им се наводнят холовете и мазетата. Управляващите поставиха първоначално въпроса за метеорологичната обстановка – имало дъжд, видите ли. Вярно? Така ли? Лидерът на НФСБ Валери Симеонов обясни, че преди 3 години е било същото. За тях ту е глобалното затопляне, ту е много дъжд, ту е дядо Боже, изобщо кой ли не е виновен за тяхната абсолютна некомпетентност.
Идва МВР и ни обяснява за реакцията след кризата – и ние благодарим на пожарникарите и полицаите, които си вършат работата. Но освен да им благодарят, управляващите трябва се извиняват на тези мъже и жени, защото през няколко години ги поставят в едно и също положение. Вместо да благодарим за това как са направили така, че да няма загубени човешки животи, трябваше министърът да обясни какво е направено, за да не се стига до тази обстановка. Когато от опозицията му поставяме правилно въпроса – какво работи междуведомствената комисия, която трябва да се грижи за превантивната дейност и къде са отишли десетки милиони левове, той си продължава да говори своето.
Какво чухме по отношение на енергетиката? Управлението на язовирите от НЕК било добро, аварийните мерки и последващите такива са много хубави, енергийната система е стабилна. Оставям на страна въпроса как звучи на десетките населени места, останали без ток, тази „стабилност“ на енергийната система. Управление и живот на принципа: „Размина се и този път, до следващия.“
Поставям към енергийния министър въпроса: как се получава така, че тези ключови за националната сигурност и за енергийната система язовири ту са пълни, ту са празни, ту няма вода, ту има прекалено много вода. А тя отговаря: „Ама министър Димитров по тази тема добре обясни“. Големият проблем е, че по темата за водите министерства и различни власти прехвърлят един на друг своите отговорности непрекъснато, така че дали е отровена вода в Хасково, дали е суша, дали е безводие или наводнение, в парламента идват четири-пет министри и започват да говорят един на друг как другият бил казал нещо по-хубаво.
Нищо хубаво не е казал, но това не е толкова страшно. Лошото е, че нищо не е направил. Министър Димитров обясни за сифоните – ако хората си сипят сами в сифоните от мивката, и то щяло да прелее. Нека му обясня каква е разликата. Ако някой влезе в банята си и си пусне всички чешми наведнъж и сифонът не поеме, и се наводни, той е виновен за собствената си глупост. А кой е отговорен за глупостта за това, че този някой спи в къщата си, а водата от язовира му я отмита? За това кой е виновен? Кой е навъртял тези чешми? Кой се грижи за тези сифони?
По-лошо, министър Димитров направи депутатите признание, което само по себе си изисква разследвания и най-висша степен на политическа отговорност. „Те язовирите си бяха пълни, но никой не иска да си го признае“. Тоест той ни казва, че отговорните власти са знаели, че язовирите са пълни в период, в който трябва да се поддържа ниво, което да осигурява определен буфер, но никой не иска да си го признае, защото, видите ли, се притеснява. Това е пряко поставяне в риск здравето на живота на хората.
Министър Димитров, защо според Вас никой не иска да си го признание? Дали да не е защото Вие самият преди няколко седмици идвахте в Народното събрание и обвинявахте един след друг хората, че ще оставят гражданите без вода. Дали тази обстановка, в която никой не знае за какво отговаря, в която никой не знае кой на кого търси отговорност и в която всеки се страхува, че в един момент ще му почука прокуратурата на вратата, дали тази ситуация не е виновна за факта, че те знаели, че са пълни, ама си мълчали и не смеят да направят нищо. Заради това мълчание можеше да има жертви.
Министърът на икономиката говори предимно за преките действия, предизвикани от сегашната криза, но остават без отговор десетките въпроси, свързани с начина, по който се оползотворяват средствата по един идентифициран отдавна проблем, за начина, по който функционира държавното предприятие „Управление и стопанисване на язовири“. Кратка справка показва, че то е заседавало за последен път септември 2020 година, когато е отпуснало определени средства за тези дейности. В предишното си заседание Управителният съвет се е занимавал с избор на канцеларски материали. Дали е достатъчно активно това предприятие? Дали този ресурс, който беше осигурен, е използван достатъчно ефикасно? Отговорът е не. Защо е въпросът, по който трябваше да се проведе дебатът днес? И какво да направим, за да го променим?
Били сме в бедствено положение. България е в постоянно бедствено положение в последните години. Ако не е суша, ще е наводнение. Ако боклуците не горят, за да тровят въздуха, ще залеят градовете. И това било „нормално“ – минавала реката, отвяла, и хората се будят в Своге насред сметище. Ако пътищата са разбити преди ремонта, те стават още по-разбити след ремонта. Ние сме непрекъснато в бедствено положение. Всъщност не положението е бедствено, управлението е бедствено. Това е заплахата към българските граждани. ГЕРБ и партньорите им направиха така, че в началото на 2021 година съвсем друго значение придоби нормалният поздрав „да сме живи и здрави“. Живи сме… Дотам я докарахме – спокойно, живи сме – идва пандемия, не всичко е добре, но „живи сме“. Идва наводнение – няма жертви, оцеляхме. Това ли е целта на едно управление? Не е ли това елементарна база? Що за безочие?
Боклуците, които заляха Своге и Искърското дефиле, са много добра метафора за политическото състояние, в което се намираме – те лежат невидими в коритата на реката и когато се вдигне водата, излизат и заливат всичко. Същото става и в политиката – всичките тези нечистотии са заложени в коритото на реката и рано или късно водата ще се повиши, и те ще излязат на повърхността. Колкото по-бързо, толкова по-добре, защото тогава ще може да започне и почистването.
Какво трябва да се направи? Няколко неща. Водите да се обявят за национално богатство, за елемент на националната сигурност и това да има като последствие ясно носене на отговорност от един човек, а не в парламента да не стигат столовете за всички, които обясняват какво трябва да се прави с водите. И в крайна сметка никой да не прави нещо. Втора стъпка – изграждат се „Напоителни системи“, резервират се концесиите на язовирите и се санкционират неизрядните концесионери, търси се бърза и пряка отговорност на тези, които са виновни за случилото се в последните дни, осигуряват се необходимите средства за почистване на корита на реки и на уличните шахти. Това ми се струва елементарно. Няма никакво извинение, че това не е направено досега.
Днес управляващите, за пореден път, по ключова тема, доказаха, че са неспособни. Няма повече време за губене. Българските граждани трябва да знаят едно – не дъждът е виновен и не положението е бедствено. Бедствените положения са неизбежни, ако управлението е в ръцете на некомпетентни хора.
About The Author
