Неочакваното решение на британския съдия Ванеса Барайцер да откаже искането на САЩ да екстрадира Джулиан Асанж, което осуетява усилията той да бъде вкаран в затвор с максимална сигурност до края на живота си, е добре дошла съдебна победа. Тя обаче е обгърната от изводи, от които трябва да сме дълбоко обезпокоени.
Тези, които водеха енергична кампания да задържат общественото внимание върху случая на Асанж, дори докато корпоративните медии в САЩ и Великобритания усилено се опитваха да поддържат затъмнение по темата, са героите на деня. Те направиха така, че цената за британския съд и управленска върхушка да е твърде висока, ако се съгласят Асанж да бъде затворен завинаги заради това, че е изобличил престъпленията срещу човечеството, извършени от САЩ в Ирак и Афганистан.
Но не бива да омаловажаваме цената, която се иска да платим за тази победа.
Празничен момент
Много от нас са допринесли по различни малки начини за това Асанж да извоюва някаква степен на свобода. Да се надяваме че положителното развитие ще премахне и заплахата от това, което може да се окаже смъртна присъда, предвид влошаващото се здраве на Асанж, който все още се намира в претъпкания затвор Белмарш, превърнал се в център на зараза с Covid-19.
Поради това можем да си позволим един момент на празнуване. Но Асанж не е извън опасност. САЩ заявиха, че ще обжалват съдебното решение. Все още не е ясно дали Аснж ще остане затворен – вероятно в Белмарш – докато текат предстоящите съдебни процедури.
За естаблишмента в САЩ и Великобритания не е от значение къде е затворен Асанж – дали в Швеция, Обединеното кралство или Съединените щати. За тях е важно той да продължава да се намира в някаква клетка извън погледите, където физическото и психическото му здраве да бъдат разрушавани и където устата му да е фактически запушена – така че да служи като урок, че цената на несъгласието е твърде висока.
Личната битка за Асанж няма да свърши, докато той не е наистина свободен. И дори тогава ще е истинско чудо, ако изминалото десетилетие, през което той бе подложен на различни форми на затворничество и изтезания, не са го оставили перманентно травмиран, емоционални и психически сринат, бледа сянка на онзи непримирим, енергичен герой на прозрачността, който беше преди изпитанията му да започнат.
Това само по себе си би представлявало победа за върхушките в САЩ и Великобритания, които бяха така посрамени и уплашени, когато WikiLeaks изложи на показ престъпленията им.
Технически аргумент
Оставяйки настрана потенциалната лична победа за Асанж, ако приемем, че той няма да загуби обжалването, трябва да сме дълбоко обезпокоени от правните аргументи, с които съдията отхвърли екстрадирането.
Искането на САЩ бе отхвърлено на основата на нещо, което практически представлява техническа подробност. Затворническата система на САЩ е толкова очевидно варварска и извратена, че, както бе посочено от експертите по време на съдебните изслушвания през септември, Асанж ще е изложен на огромен риск от самоубийство, ако се превърне в поредната жертва на американските “супермакс” затвори.
Не трябва да отхвърляме с лека ръка и друго вероятно съображение на британските управленски елити: че само след дни Доналд Тръмп ще си тръгне от Белия дом и там ще се настани нова президентска администрация.
Няма причини да изпитваме сантимент към новоизбрания президент Джо Байдън. Той също е голям фен на масовото затваряне на хора и няма да е по-голям приятел на дисидентските медии, разкриващите секретна информация и журналистиката, предизвикваща националните служби за сигурност, отколкото своя предшественик от Демократическата партия Барак Обама. Което означава, че изобщо няма да им е приятел.
Но Байдън вероятно няма нужда случаят на Асанж да му тегне над главата и да се превръща в аргумент срещу него. Това ще е един неудобен остатък от авторитаристките инстинкти на администрацията на Тръмп, който собственият му екип ще се окаже принуден да защитава.
Като британец би ми било приятно да си представя, че съдебната и политическа върхушка в страната изведнъж се е сдобила с гръбнак и е посмяла да отхвърли екстрадицията против желанията на Вашингтон. Но е много по-вероятно те да са се допитали до идващата администрация на Байдън и да са получили разрешение да отсъдят против екстрадирането – на техническо основание.
Трябва да следим внимателно дали администрацията на Байдън ще реши да се откаже от обжалването. По-вероятно е те да оставят процедурите да се точат още много месеци, което ще остане извън вниманието на медиите.
Журналистиката като шпионаж
От голямо значение е, че съдия Барайцер подкрепи всички основни правни аргументи на администрацията на Тръмп за екстрадирането, макар те да бяха изцяло опровергани от адвокатите на Асанж.
Барайцер прие опасната нова дефиниция на щатските власти за разследващата журналистика като “шпионаж” и намекна, че Асанж е нарушил и драковновския британски Закон за държавната тайна, като е изобличил военните престъпления на правителството.
Тя също така се съгласи, че Договор за екстрадиция между САЩ и Великобритания от 2007 г. е приложим за случая на Асанж, игнорирайки изключението за политически случаи, ясно заложено в текста на закона. По този начин тя отвори вратата други журналисти да бъдат арестувани и пращани в САЩ заради това, че са си позволили да посрамят Вашингтон.
Барайцер прие и твърдението, че защитата на източници в дигиталната ера – нещо, което Асанж направи за Челси Манинг, и което е неотклонно задължение на журналистите в свободно общество – вече трябва да се счита за престъпно “хакерство”. Тя се подигра със свободата на словото и пресата, заявявайки, че те не дават на Асанж “неограничена свобода на преценка какво да публикува”.
Тя изглежда не вижда нищо нередно в доказателствата, че САЩ са шпионирали Асанж в еквадорското посолство, което е било в нарушение както на международното право, така и на правото на тайна между адвокат и клиент – нарушение на най-фундаменталните му законови права, което само по себе си трябваше да е достатъчно, за да бъде прекратен процеса.
Съдията изрази убеждение, че Асанж би получил справедлив процес в САЩ, макар че почти със сигурност такова дело би се водило в източния окръг на Вирджиния, където се намират централите на големите щатски служби за сигурност и разузнаване. Всякакво жури там неминуемо би било доминирано от работещи в тези институции и техните семейства, които не биха имали никакво съчувствие към Асанж.
Така че докато празнуваме съдебното решение, трябва също така с пълен глас да го осъждаме като атака срещу свободата на пресата, като атака срещу трудно извоюваните колективни свободи, като атака срещу усилията елитите в САЩ и Великобритания да бъдат държани отговорни за вулгарното погазване на ценностите, принципите и законите, в които те самите се кълнат.
Макар че с една ръка ни предлагат малката награда на тази съдебна победа, с другата си ръка естаблишмента ни отнема много повече.
Очернянето продължава
Има още един урок, който ни дава съдебното решение. През изминалото десетилетие бяха положени огромни усилия за дискредитиране, опозоряване и демонизиране на Асанж. Това отсъждане трябва да бъде разглеждано като продължение на този процес.
Барайцер отказа екстрадиране единствено на основание психичното здраве на Асанж и неговия аутизъм, както и риска да се самоубие. С други думи, принципните аргументи за освобождаване на Асанж бяха решително отхвърлени.
Ако той получи свободата си, това би било изцяло защото е характеризиран като психично нестабилен. Това ще бъде използвано за дискредитиране не само на Асанж, но и на каузата, за която той се бори, на основаната от него организация WikiLeaks, и изобщо на всякакво дисидентство спрямо официалните наративи на управленската върхушка. Тази идея ще бъде насадена в общественото съзнание и публичните дискусии, освен ако не оказваме постоянна съпротива срещу налагането ѝ.
Битката на Асанж за защита на свободите ни, за защита на онези далечни земи, които бомбардираме както ни падне, за да обслужваме егоистичните интереси на западните елити, не бе резултат от аутизъм или доказателство за психично заболяване. Неговата борба да направи нашите общества по-справедливи, да държи хората с власт отговорни за действията им не бе доказателство за ненормалност. Задължение за всички ни е да направим нашата политика по-малко корумпирана, нашите правни системи по-прозрачни, а медиите ни по-малко нечестни.
Ако много повече от нас не започнат да се борят за тези ценности – за истински здрав разум, а не за перверзните, неустойчиви, самоубийствени интереси на нашите лидери – ние сме обречени. Асанж ни показа как можем да освободим себе си и обществата си. На останалите ни се пада да продължим борбата му.
