Отива си 2020-та, в която се навършиха 70 години от установяването на дипломатически отношения между Виетнам и България. Това е не просто протоколен юбилей, а история, вплела безброй живи човешки съдби – най-вече на онези около 30 000 виетнамци, учили и работили в България през най-тежките за родината им военни и следвоенни години. Те се превръщат във важна част от нейния носещ интелектуален и професионален гръбнак при устремното ѝ развитие напред и нагоре в последните три десетилетия и половина.
Благодарността и обичта на тези хора към България е уникална. Понякога ми се струва, че се отнасят към страната ни с повече почит и трепет, отколкото ние самите… Обединени в няколко дружества за приятелство с България в столицата Ханой, в южния мегаполис – град Хо Ши Мин, и в пристанището Хайфонг, те организират със свои средства такива празници и чествания на българската култура, за каквито могат да ни завиждат влиятелни световни сили, стъпили здраво в бързоразвиващ се Виетнам със свои солидни инвестиции и интереси. Нашият най-голям капитал там са именно тези невероятни български възпитаници, завинаги влюбени в България…
С една от най-удивителните съдби сред тях изпъква ръководителката на голямото и влиятелно Дружество за приятелство с България в град Хо Ши Мин, бившия Сайгон, проф. Хоанг Тхай Лан. Крехка, почти прозрачна, тя напълно оправдава класическото определение на азиатките като „порцеланови”. Но само на външен вид. Характерът и духът ѝ са несломими като бамбука – един от най-емблематичните символи на Виетнам.
С рядката си специалност физика на йоносферата проф. Хоанг Тхай Лан е сред най-авторитетните учени в своята родина. Завършила е Софийския университет „Св. Кл. Охридски” през 1977 г., а през 1984 г. е защитила и докторат в Института по космически изследвания към БАН. Вицепрезидент е на Виетнамската асоциация по геофизични науки и технологии.
Видях се с нея, когато тя бе у нас през ноември 2019 г. заедно с още един виетнамски професор, наш възпитаник и член на Дружеството за приятелство с България в град Хо Ши Мин – биолога Ву Куанг Ман. Двамата имаха важната мисия да изпълнят с конкретни договорки съществуващото вече споразумение за сътрудничество между Дружеството и Великотърновския университет. И наистина договориха с ръководството на това висше учебно заведение две атрактивни програми за платено – но с отстъпка! – обучение на виетнамски младежи във ВТУ, които да са подбирани и насочвани към България от Дружеството. За да продължи и младото виетнамско поколение да цени българското образование и да обича българския народ…
Имах дълъг и сърдечен разговор с Хоанг Тхай Лан и Ву Куанг Ман във виетнамското посолство в София. Когато накрая поисках да ги снимам, Лан настоя: „Нека да се снимаме в градината, край розите. България за мен е една прекрасна роза. Винаги до сърцето ми…”
А сърцето на Лан е преживяло и немислимото… Вече бях чула разтърсващата ѝ история. Ако я филмират, ще обвинят сценаристите, че са измислили прекалено неправдоподобен сюжет…
…През 1970 г., в разгара на войната на САЩ срещу Виетнам, министерството на образованието в Ханой провежда първия си конкурс за подбирането на виетнамски младежи, които да заминат за различни социалистически страни и да изучават там необходими на страната специалности. Току-що завършилата гимназия Лан също участва в това първо по рода си състезание. И се класира сред избраните. Но отначало нито знае къде ще я изпратят, нито какво точно ще учи. Това се решава в министерството – според държавните потребности и качествата на кандидата. Извикват я на разговор и я известяват, че ще следва радиофизика в непознатата България. Ще е единствена с такава специалност.
Лан е дъщеря на офицери – баща ѝ е загинал през 1955 г., във войната с французите. Майка ѝ също e военнослужеща. В семейството растат три момичета и едно момче – Лан е най-голямата от тях (по-късно сестрите ѝ ще станат учителки, а брат ѝ – военен, като родителите). Свикнала е на дисциплина, отговорност и справяне с трудностите без хленч. Така се заема да изпълнява и повелята на родината – пристига в София почти като на нов „фронт” и отначало заляга сериозно да учи български в Института за чуждестранни студенти в течение на една година, също както и други виетнамски младежи, изпратени на обучение у нас. Оттогава са приятели и с Ву Куанг Ман – едновременно са учили в ИЧС. А от втората година всеки поема определената му специалност из различните висши учебни заведения и факултети.
Като първокурсничка в Софийския университет по „Радиофизика и електроника“ на Лан никак не ѝ е лесно. Познанията ѝ по български не са достатъчни, за да разбира добре лекциите в сложната ѝ специалност. Затова тя винаги се старае да сяда до най-прилежните български студенти и да сверява своите записки с техните, а когато нещо не разбира, да ги моли за разяснения. Така завързва най-добрите си приятелства. „Без приятели нищо не става!” – усмихнато казва Лан на своя отличен и след толкова години български.
После добавя: „А сега ще ви разкажа набързо един неприятен епизод, защото не може без него, но не искам да му отделяме много внимание – България за мен е нещо много по-голямо и красиво от това…”
На 24 декември 1974 г. третокурсничката Лан е сред поканените на рождения ден на българския студент Стефан в общежитието в Студентския град, където живеят. Веселбата е в разгара си, когато внезапно в стаята връхлита младеж с пистолет в ръка. Лан попада на мушката му. Стефан скача да я предпази и я загражда с тялото си. Крещи на нападателя с изцъклен поглед да се маха. Но онзи стреля. Много пъти…
Първият куршум пронизва сърцето на Стефан, излиза през гърба му и се забива досами сърцето на намиращата се точно отзад Лан. Двамата рухват окървавени един до друг.
Стефан загива на място. А убиецът стреля и стреля… Уцелва Лан още пет пъти – в белия дроб, в шията, в рамото… Падат още убити и ранени – общо 19 души. Суматохата е невъобразима. Той хуква и по коридорите на общежитието… Това е онзи страшен епизод, който помнят мнозина софиянци – когато психически неуравновесен младеж след прожекция на филма „Кръстникът” намира пистолета на своя влиятелен баща и тръгва да убива…
Хващат го притекли се на помощ младежи и от други блокове. Идва милиция, арестуват го. Пристигат линейки, започват да пренасят ранените и убитите…
Отначало смятат Лан за мъртва. Откарват я заедно с другите жертви в моргата. Случайно влязъл там санитар обаче забелязва, че тя диша. Веднага я прехвърлят в реанимацията на Института за спешна помощ „Пирогов”, започват да се борят за живота ѝ. Куршумът до сърцето ѝ е заседнал така, че буквално е опрял метала си до сърдечната повърхност. Лекарите не смеят да го пипат. Оставят го с надеждата пулсацията на кръвта с времето да го избута настрани – поне на 1 сантиметър от сърцето, та да се опитат да го извадят. Но извършват няколко други операции. Налага се да отстранят половината от белия ѝ дроб. Шест месеца Лан остава в „Пирогов”, докато я стабилизират.
В първите часове след трагедията, докато още са я смятали за мъртва, злокобната вест стига и до майка ѝ в Ханой. Виетнамското посолството в София информира семейството и изпраща дори куфара на Лан с личните ѝ вещи. Майката изпада в шок, от който след това години наред не може да се съвземе, независимо от по-късното опровержение на страшната вест. Когато ѝ съобщават, че дъщеря ѝ все пак е жива, майката не успява веднага да го осъзнае – в онзи момент тя се намира на лечение в психиатрия и се налага да остане там три месеца, докато се съвземе…. Днес тя е на 87 години и все още продължава отвреме-навреме да получава кризи като следствие на преживяното тогава…
През лятото на 1975 г. Лан се прибира в Ханой. Войната е свършила, но страната е в руини, положението е трудно. Лан смята, че няма да има сили да продължи с ученето – здравето ѝ е увредено тежко, куршумът до сърцето още не е изваден, тя едва диша без половината си бял дроб, всичко я боли, почти не може да движи едното си рамо, цялата е бинтована… Но във виетнамското министерство на образованието ѝ казват, че няма право да се отказва, нито „да се глези” на фона на толкова много други жертви от войната във Виетнам. „Виж колко твои връстници и приятели са паднали на фронта… А твоят фронт сега е да продължиш да учиш” – така е напътствана Лан от свой чичо, който работи в същото министерство. И тя се връща обратно у нас.
Следват още месеци лечение. Най-накрая е проведена и операция по изваждане на куршума до сърцето ѝ, изтласкан от кръвотока на допустимо за интервенция разстояние. Минава цяла година след оцеляването ѝ като по чудо от тежкото раняване, докато тя съумява да се мобилизира дотолкова, че да продължи да учи. Трябва да свикне да живее със здравословни проблеми, които ще я съпътстват цял живот – например, кашлица при всяка промяна на времето или след по-дълго говорене…
В онези трудни месеци получава всеотдайна подкрепа и от приятелите си виетнамци, които се редуват да дежурят при нея в „Пирогов”, а също и от много българи. С особена благодарност си спомня днес своя научен ръководител проф. Тихомир Стойчев, който заедно със съпругата си Радка се грижел за нея като за още една своя дъщеря. С родната им дъщеря Елка Лан става близка приятелка, като и досега двете поддържат тясна връзка и се обичат като сестри.
Лан се дипломира с отличие през 1977 г. и се връща в родния си Ханой – да прилага наученото за напредъка на вече обединен Виетнам. Там ѝ предлагат пред две възможности – или да стане университетска преподавателка по нейната рядка специалност, или да започне научно-изследователска работа пак по специалността си във Виетнамската академия на науките и технологиите. Изборът ѝ пада върху втората възможност – просто, ако избере първата и стане преподавателка, ще трябва дълго да говори пред студенти и да диша тебеширен прах при изписването на формули по черната дъска, а това е невъзможно с нейните белодробни проблеми…
Приемат избора ѝ. Но я насочват да работи не в Ханой, а в новооткрития клон на Академията на науките и технологиите в град Хо Ши Мин, както е преименуван Сайгон. Там трябва да се укрепва новата власт, науката, социалистическото развитие на Юга…
Това назначение бележи нов етап не само в професионалния, но и в личния ѝ живот – предопределя брака ѝ с Нго Куи Жан, неин колега, физик от по-горен курс, също учил в Софийския университет. И той е идвал като другите виетнамци да бди край нея в „Пирогов”, като е показвал ясно и по-специалното си отношение… „Но аз тогава не исках да мисля за момчета и любов. Не само докато се възстановявах от раняването, а и после, докато учех. Задачата ми беше именно да уча, не да се разсейвам по лични отношения,” спомня си с усмивка Лан.
Все пак се намира кой да реабилитира такова „разсейване”. През декември 1977 г., когато тя вече е потвърдила, че приема назначаването си в клона на Академията на науките и технологиите в град Хо Ши Мин, на разговор в централата в Ханой я вика вицепрезидентът на Академията, авторитетният академик Нгуен Ван Хиеу. На същия разговор е поканен и Нго Куи Жан. Академик Нгуен Ван Хиеу заявява на двамата български възпитаници, че им дава два месеца, за да… се оженят. А след това да заминават и двамата за град Хо Ши Мин и да работят заедно в тамошния клон на Академията.
Сватбата е отпразнувана през февруари 1978-ма и скоро след нея младото семейство пристига и „пуска корени” в град Хо Ши Мин. Там Лан и Жан заедно са сред създателите на експериментална геофизична лаборатория, която става и ключово звено в местния клон на Академията.
Лабораторията, в чиято работа са привлечени и учени от други социалистически страни, включително и български, е създадена през 1979-та, същата година, когато се ражда синът на Лан и Жан – Нго Жан Туан. Момченцето е само на 2 годинки, когато през 1981 г. майка му получава възможност за научна работа и аспирантура в тогавашната Централна лаборатория по космически изследвания (днес Институт по космически изследвания) към БАН в любимата ѝ София. Поканата към нея идва по препоръка лично на ръководителя на лабораторията (института) акад. Кирил Серафимов, на когото Лан е дълбоко признателна и до днес. Тя взима малкия Туан със себе си. У нас той тръгва на детска градина – и „след шест месеца говореше идеален български, като истинско българче”, казва майката.
Научната ѝ работа в БАН е свързана със сътрудничеството на Виетнам и България по космическите им проекти в рамките на общата програма „Интеркосмос” на тогавашните социалистически страни. Вече са осъществени полетите на нашия първи космонавт Георги Иванов през 1979-та и на виетнамския му колега Фам Туан през 1980-та. Началото на доктората на Лан у нас през 1981-ва съвпада и с честването на 1300-годишнината на българската държава, за което тя си спомня с възхита и до днес.
Защитава доктората си през 1984-та и се връща заедно с малкия си син обратно в Хо Ши Мин, продължавайки научната си работа там. Няма как, момченцето скоро забравя българския… Година по-късно – през 1985-та – се ражда дъщерята на Лан и Жан, на която те дават името Нго Ланг Хъонг. Хъонг означава „аромат”.
През 1990-та и Жан заминава за чужбина, за да направи своя докторат – отива в обзетата от промени Русия. Връща се през 1993-та, но, уви, почти веднага след пристигането му инфаркт прекъсва живота му…
Лан преодолява и този тежък удар с всеотдайна работа. От 1995-та нататък тя движи и постига осъществяването на мащабен проект за изграждане съвместно с учени от Канада на обсерватория за изследване на атмосферата в Южен Виетнам. Оттогава до 2015 г. основната ѝ научна работа е осъществяване на наблюдения на йоносферата именно от тази уникална обсерватория. Паралелно, след 1997-ма, започва да преподава и в Университета на Хо Ши Мин – тебешири вече не се използват, а и здравето ѝ е станало малко по-стабилно.
Лан и до днес продължава да работи с млади докторанти в Университета, но от 2015-та насам посвещава повечето от времето си на обществени инициативи – от една страна, в Дружеството за научно-техническа дейност, а от друга, в Дружеството за приятелство с България в град Хо Ши Мин, учредено през 2014 г., когато тя е избрана и за негова председателка. В края на 2019-та получава и втори мандат начело на тази организация.
Дружеството за приятелство с България в града има над 300 членове. Повечето са български възпитаници – някои са завършили висше образование или докторантура, други са били практиканти, трети са се трудили у нас като работници. Спойката между всички е обичта към България. Дружеството всяка година организира големи празнични сбирки – за българския национален празник 3 март, за Деня на славянската писменост и българската просвета и култура 24 май, за 20 септември, когато през 2014-та е учредена организацията, и за новогодишните празници. Дружеството има и свой клуб за разучаване на български песни, на хорà и ръченици. Участниците в него сами си шият български национални носии. Включват се в концерти и в други градове, когато се провеждат прояви от общовиетнамската Асоциация на дружествата за приятелство с България, която на свой ред членува в националния Съюз на организациите за приятелство.
На честването на 24 май в град Хо Ши Мин през 2015 г. Лан предизвиква буквално международен фурор с интересния си, емоционален и пълен с важна фактология доклад за делото на Светите братя Кирил и Методий. Изнася го на тържество, организирано по случай празника в руското генерално консулство в града, като там присъстват и официални представители на всички славянски държави плюс виетнамските дружествата за приятелство с тях. „Постарах се за изтъкна уникалната роля на България за цялото славянство и за цялата световна култура, защото именно тя приема учениците на Кирил и Методий и утвърждава славянската азбука. Също така гледах да разкажа фактите интересно и увлекателно, за да привлека вниманието на доста разнообразната аудитория на честването. А и да дам повече достъпна информация на някогашните наши работници в България, които само повърхностно знаеха, че има такъв празник, но никога не им е било обяснявано в дълбочина за какво става дума,” казва Лан.
Друга нейна любима мисия е оглавяваното от нея Дружество да подготвя щанда на България на ежегодно отбелязвания в края на ноември празник на град Хо Ши Мин. Всички представени в града държави с консулства или търговски мисии (а това са повечето страни, поддържащи отношения с Виетнам), оформят свои щандове за празника и това е важна проява на присъствие в този ключов за цяла Югоизточна Азия мегаполис с огромна икономическа и културна тежест. България също има свой търговски представител в Хо Ши Мин, но не му осигурява необходимия бюджет за подобаващо участие на страната ни в празника на града. Ето защо тази задача е поета финансово и организационно от Дружеството за приятелства начело с Лан. Когато разговаряхме с нея в София през октомври 2019-та, тя беше особено щастлива, че при тогавашното си пътуване до Велико Търново и Габрово е купила в Етъра – с лични средства, естествено! – българска гайда и часовник с изписани по него габровски анекдоти. Като нетърпеливо дете разказваше как смята да включи сувенирите в оформлението на българския щанд на наближаващия празник на град Хо Ши Мин…
Както споменах, миналогодишното гостуване на Лан и на Ву у нас имаше за цел и да се договорят конкретни програми за обучение на виетнамски младежи във Великотърновския университет, чието ръководство по покана на Дружеството за приятелство с Виетнам беше вече посетило град Хо Ши Мин в началото на 2019-та и беше сключило там споразумение за сътрудничество.
По онова време на държавно ниво между България и Виетнам беше в сила едно крайно недостойно за традициите на двете страни споразумение за сътрудничество в образованието, което включваше обмен само на по един студент и един докторант годишно между двете страни… След години наред неуморни обяснения от виетнамска страна колко неадекватно е такова ниво в съвременните условия (когато една Унгария, например, предлага по 200 годишни стипендии за виетнамци), а и от страна на много българи в крак с реалността, включително и от българското Дружество за приятелство с Виетнам, най-после в края на 2019-та българо-виетнамското образователно споразумение беше актуализирано и бройката на обмените беше вдигната до 8 годишно. Това е някакъв напредък, разбира се, но продължава да е доста нелепо на фона на традициите, които имаме, и на съвременния облик на бързоразвиващ се Виетнам.
Ето защо Дружеството за приятелство начело с Лан е решило да прояви собствена инициатива и да зареди с ефективност народната дипломация, постигайки пряка договореност с ВТУ. При посещението на Лан и Ву те подписаха с ръководството на ВТУ две програми за платено обучение на виетнамски студенти, но при намалени такси. Дружеството ще подбира кандидатите, които са в състояние да покрият разходите, като ще мотивира у тях интерес към България и българската култура.
Едната програма ще е за обучение от 6 месеца до 1 година, като тя ще се води на английски с перспектива участниците в нея по време на престоя си във ВТУ да усвоят и поне основите на българския. Част от програмата е и туристическа обиколка на страната ни, също с отстъпка.
Другата програма е договорена с активното участие на проф. Ву Куанг Ман, който преподава едновременно в две виетнамски висши учебни заведения – в Националния педагогически университет в Ханой и в Университета по хранителни технологии в град Хо Ши Мин. Постигнатият договор е между ВТУ и хошиминския университет. Двата вуза изготвят координирано съдържание и графици за обучение за виетнамските участници в програмата, които в първите две години от обучението си ще следват в град Хо Ши Мин. А вторите две ще учат вече във ВТУ, плащайки си съответната намалена такса, като накрая ще получават български дипломи. Ще имат и възможност по договорка с ВТУ и с хошиминския вуз да остават на научна работа в България за още 1-2 години. Специалностите, които обхваща тази програма, ще са от областта на туризма, хранителната промишленост или строителството.
„Смятам, че това е най-подходящото пряко сътрудничество между университетите, без да чакаме държавни решения по въпроса. Можем отлично да работим директно едни с други при добро желание,” казва проф. Ву Куанг Ман.
Както се казваше едно време, братството – в действие…
От първата от тези две програми вече се възползва и дъщерята на Лан – Нго Лан Хъонг. Тя бе във ВТУ на обучение през първата половина на 2020-та, насърчена от майка си, но и от собствения си интерес към България. Той се разпалва при едно нейно предходно участие в 3-седмичен летен семинар на английски пак във ВТУ – за славянска култура и български език. Иначе Хъонг е специалистка по Япония. Завършила е там културология и след това около десет години е работила в японски фирми във Виетнам.
А синът на Лан – Нго Жан Туан, е завършил информатика плюс хотелиерство. Днес е собственик на успешна верига от ресторанти в град Хо Ши Мин и радва майка си с две внучета – на 10 и 4 години.
Първото посещение на самата Лан в България след промените отз 1989-та е през 2010-та, когато е поканена у нас за конференция на БАН. През 2014-та отново пристига, пак за участие в научен форум. Как вижда тогава своята любима България? Усмихнатото ѝ лице се помрачава: „Бях натъжена. България е винаги до сърцето ми, обичам я като втора родина. Но не открих щастливата и процъфтяваща страна, която ни възхищаваше, която ме прие като своя дъщеря. Видях регрес… Видях, че обичаните ми приятели, заедно с които завършихме навремето, живеят много трудно… В отчайващо положение беше съпругата на един от моите преподаватели, а също жената от канцеларията на БАН, която ми беше помагала за моите документи – като пенсионерка преживяваше големи лишения… Селата, в които като студенти бяхме работили на бригади, тънеха в разруха, опустошени, обезлюдени, с порутени, изоставени къщи…”
Неизкоренимият виетнамски оптимизъм кара Лан да добави и друго: „При третото си идване все пак виждам известно подобрение и съживяване на някои дейности по селата, в градовете. Искам да вярвам, че когато вървим заедно ръка за ръка, ще напредваме по-добре. България има своята сила, а и Виетнам вече е развита страна. Може пак да си помагаме взаимно, да се развиваме, да растем заедно. Това приемам и като своя отговорност.”
Двамата с Ву са възхитени от обиколката си из Велико Търново, Габрово, Шипка, Казанлък. И особено от Розовата долина. „Когато идваме от България, всички приятели у нас ни питат носим ли розово масло,” смее се Ву. И добавя: „Чувстваме се „свои” с българите – вие продължавате да сте все така дружелюбни, както и някога. Все едно сме си у дома. Това е най-важното. Е, вярно, сега ни липсват вашите прекрасни ябълки и праскови – какво стана с тях, защо ги няма по магазините ви?…”
Когато Ву идва да прави доктората си в България между 1984 и 1986 г., негов рецензент е д-р Петър Берон, с когото и до днес поддържат близки отношения. По време на гостуването си през 2019-та Лан и Ву заедно с виетнамския журналист Нгуен Ву Кан направиха интересна презентация в Съюза на българските журналисти, представяйки Виетнам и проектите за сътрудничество с България на виетнамските дружества за приятелство. Петър Берон също беше там и срещата му с Ву бе един от най-вълнуващите моменти на събитието. При онова гостуване у нас Ву успя да се види и с друг свой научен наставник – акад. Васил Големански, на когото също е много благодарен. Всъщност, топлото им приятелство и научното сътрудничество помежду им не е прекъсвало вече 50 години…
Всички виетнамски дружества за приятелство с България поддържат постоянна и много активна връзка и с българското Дружество за приятелство с Виетнам, учредено през 1991 г. От 2000 г. го оглавява Симеон Димчев, бивш кмет на столичния район „Изгрев”. Той бе всеотдаен домакин и при гостуването на Лан и Ву през 2019-та.
С Лан го свързва по разтърсващ начин и онзи страшен епизод от 24 декември 1974 г., за който тя предпочита да говори все накратко… В същия ден работилият по онова време в Ленинския районен комитет на комсомола Симеон провежда събрание в блок, съседен на онзи, в който вилнее убиецът. И е сред първите, притекли се на помощ, за да пренасят пострадалите към линейките… Срещат се с Лан 40 години по-късно, покрай работата им в дружествата за приятелство. И Симеон разбира, че може би е носил тогава и нея… Днес тя не го нарича другояче, освен „братко”…
About The Author
