Джереми Корбин: защо създавам Проект за мир и справедливост

Интервю с Джереми Корбин, Jacobin

Миналата неделя Джереми Корбин обяви създаването на нов глобален Проект за мир и справедливост. Чрез него ще работи за развитие и насърчаване на каузите, които е защитавал през целия си живот като активист и политик. Проектът, чието начало ще бъде официално поставено с международна конференция на 17 януари, обещава да осигури платформа за провеждане на кампании срещу войната и за съгласувани международни действия за климата и нарастващите неравенства.

В специално интервю за списание Jacobin Корбин коментира кризите, пред които бе изправено човечеството през 2020 г., сигналите за политическа надежда и как проектът му ще поддържа антивоенното послание, което твърдо отстояваше като лидер на Лейбъристката партия.

Когато пандемията започна, мнозина се надяваха, че това ще доведе до широкообхватна политическа промяна и международно сътрудничество. Но в доклад от тази седмица се казва, че се е случило нещо съвсем различно: най-богатите страни трупат ваксини, докато в голяма част от света по-малко от един на всеки десет души ще получи ваксина през 2021 г. Какво може да се направи, за да се наложи ефективен отговор на пандемията?

Начинът, по който се организира разпространението на ваксини, е разочароващ. Когато Световната здравна организация обяви пандемията, тя поиска от държавите да вземат подходящи мерки. Някои го направиха, други не. Много хора загубиха живота си, защото в много страни не беше въведен режима за тестване, за който настояваше СЗО – включително Великобритания и САЩ.

Декларацията на ООН за правата на човека включва достъп до здравни грижи. Търсенето на ваксина трябваше да е възможност за международно сътрудничество и споделяне на научни ресурси. Вместо това се превърна в конкуренция между големите фармацевтични компании и подозирам, че компании като Pfizer ще направят състояние от това.

Джо Байдън обещава да бъдат осигурени ваксини за около една трета от населението на САЩ в рамките на 100 дни – във Великобритания се планират подобни резултати за малко по-дълъг период. Но например Пакистан, Нигерия и други страни в Африка и Южна Азия изобщо няма да се доближат до такова ниво на ваксинация.

Тази криза изложи на показ всички неравенства по света. А в бъдеще ще има повече такива непознати вируси. Така че е необходимо да приемем сериозно нуждата от Световна здравна програма.

СЗО говори от години за нуждата от достъп до универсална здравна грижа. Ако светът е способен да се обедини в усилията за справяне с ебола, същото може да бъде направено с коронавируса. Мнозина обаче изглеждат по-заинтересовани от това, как да защитят себе си, отколкото да се постигне глобална защита. Но в крайна сметка няма как да се скриеш от такова масово заразяване.

След избирането на Байдън той говори за възстановяване на “лидерството” на САЩ в света. Заявява, че ще се върне в Парижкото климатично споразумение, но същевременно критикува Тръмп заради дистанцирането на НАТО и предполагаемата му мекота към Китай. Виждате ли президентството на Байдън като по-податливо на натиск за действия по отношение на климата и кризата с COVID-19, или всичко се свежда до препотвърждаване на хегемонията на САЩ?

Всичко това е доста противоречиво. След като вече бе спечелил номинацията, Байдън се отдалечи още повече от дневния ред, предлаган от Бърни Сандърс. Добре е, че ще се присъедини отново към Парижкото споразумение и ще бъде по-въвлечен в международните усилия за климата – трудно е да се доближим до нулеви емисии без САЩ, Китай и Индия да са въвлечени.

Но ме притеснява, когато той заговори за потвърждаване на американското лидерство в Азиатско-тихоокеанския регион и НАТО. Той предлага поддържане или увеличение на разходите за отбрана. Същевременно британското правителство вече оповести доста значително повишение  на военния бюджет, като същевременно орязва бюджета за помощи под това, което се изисква по закон.

Кризата с COVID-19 демонстрира, че онова, което носи истинска сигурност, е уважението към здравните нужди на целия свят. Вместо това имаме засилване на реторика в стила на Студената война и от двете страни на Атлантика, а подозирам и затвърждаване на конфликта между НАТО и Русия. Имам много критики към руските власти – аз гледам реалистично на ситуацията там. Но няма да има сигурно бъдеще за никого, ако задълбаваме във военната реторика между САЩ и Русия или Китай.

Трябва да има процес, фокусиращ вниманието върху реалните проблеми, пред които е изправен света: огромната криза на околната среда, глобалната бедност и неравенство, систематичните нарушения на човешките права, войните, водени за изкопаеми ресурси или като прокси войни между големи сили. Когато генералният секретар на ООН Антонио Гутериш призова за глобално спиране на огъня през януари, Общото събрание и Съветът за сигурност  казаха: “Каква прекрасна идея!” След което направиха точно обратното. Това е особено видно по отношение на Йемен: продажбите на оръжие за Саудитска Арабия нараснаха, а договорките между САЩ, Израел и Обединените арабски емирства доведоха до ръст на продажбите на оръжия за ОАЕ и Бахрейн.

Така че ние се нуждаем от много силно движение за мир и справедливост в САЩ и Европа. През последното десетилетие съм окуражен от това, как левицата в САЩ започна да се утвърждава чрез кампанията на Сандърс, чрез социалистическите групи в рамките на Демократическата партия и много профсъюзи. Очевидно е, че има огромни проблеми, които се нуждаят от решение. Но движението “Животът на чернокожите има значение” е фантастично и доведе до преоценка, както на историята на САЩ, така и на европейския колониализъм. Ако следващото поколение има по-добро разбиране за миналото от сегашното, то аз съм обнадежден за света.

Като лидер на лейбъристите вие променихте дискусията за външната политика, особено с речта си след ужасната терористична атака в Манчестър по време на изборите през 2017 г. В медиите имаше възмущение, че сте свързал външната политика с тероризма – макар че това, което всъщност казахте, беше доста умерено и в съзвучие с това, което много хора мислят. Но след като се оттеглихте от поста през април 2020 г., Лейбъристката партия залитна към приемане на милитаризма на Борис Джонсън и перспективата на “велика сила”. Как би могъл този критичен подход да бъде поддържан жив без институционалната платформа, която имахте като лидер?

Атентатът в Манчестър беше ужасяващ – животът на млади хора бе отнет по ужасен и брутален начин. Ударът дойде по време на изборите и имаше споразумение кампаниите да бъдат прекратени за няколко дни, което, мисля, бе правилно решение.

Когато възстановихме кампанията, исках да направя изявление за външната политика и за ефекта, който миналите войни имат върху собствената ни сигурност. Много хора настояваха да не го правя: те твърдяа, че това ще съсипе кампанията и шансовете ни за успех. Аз казах: не, трябва да се изправим пред реалността на външната политика, която водим всички тези години. Това не е опрощение за бомбения атентат, за тероризма, за убийствата – очевидно не е. Но трябва да погледнем реално на това, до какво е довела западната стратегия.

Така че направих изявлението. В първите минути след това срещу него възразиха много видни хора – но не толкова масово, колкото очаквах. Много хора заявиха, че това е премерен и разумен начин за представяне на нещата. Няколко часа по-късно YouGov публикува проучване, показващо 60% одобрение за това, което бях казал. Смятам, че това бе повратна точка в изборите, защото изкара наяве, че сред обществото има интерес да се гледа по различен начин на външната политика.

Към онзи момент аз вече бях показал ясно, че променяме посоката. Праз 2016-та изпълних обещанието си и се извиних за ролята на Лейбъристката партия в Иракската война пред семействата на загинали военни. Това стана в същия ден, в който бе публикуван докладът “Чилкот” за войната в Ирак. Това бе и денят, в който бях подложен на най-силен натиск от страна на парламентарната група на партията да подам оставка.

Те вече бяха гласували вот на недоверие – цял ден поток от хора настояваха за незабавната ми оставка, защото не искаха да поднеса извинението си по време на изслушването. Те бяха наясно, че моето лидерство представлява антивоенното движение, особено по отношение на Ирак. Поднасянето на това извинение на фона на пълното мълчание в залата бе един от най-затрогващите моменти в живота ми. Усетих болката на стоящите пред мен, които бяха изгубили любими хора в Ирак.

Надявам се, че това, което изведохме на преден план през 2017-та и 2019-та, ще остане партийна политика – важно е да остане. Но посоката, в която ни води британското правителство, с увеличаването на военните разходи и намаляването на помощите за чужбина – и парламентарно лидерство на лейбъристите, което приема това – не изглежда твърде обнадеждаващо.

Проектът за мир и справедливост ще цели да подсигури, че отношението към международните въпроси е част от публичния дебат, от научните изследвания, от активизма. Тези въпроси са пряко свързани и с икономиката и живота на хората в страната. Ако увеличаваме все повече харчовете за оръжия, не повишаваме данъчното облагане на най-богатите и следваме икономическа стратегия на изплащане на дълговете, възникнали по време на коронавирусната криза, то тогава единствената възможност за правителството е да замрази заплатите, да ореже парите за здравеопазване, образование, жилища и други ключови пера от бюджета, и да наложи дори по-жесток остеритет, отколкото след 2010 г.

Този проект няма да е нова политическа партия, а място, където хората ще могат да се съберат и да работят заедно. На 17 януари ще проведен виртуален глобален семинар. Ще има говорители от САЩ, Латинска Америка, Южна Азия, както и от общности във Великобритания, които са пострадали тежко от загубата на работни места и деиндустриализацията. Разбира се, ще има и млади хора, решени да се борят за Зелена индустриална революция.

Някои от коментарите за вашето лидерство имат подигравателно отношение към международните въпроси – “Джереми се вълнува повече какво става в Западна Папуа” вместо за предполагаемите “притеснения на обикновените хора”. Но за много хора от моето поколение войната в Ирак се превърна в политическо пробуждане. Как бихме могли да обвържем тези различни нива на проблемите? 

Някои от написаните за мандата неща са интересни, но някои са изключително снизходителни и не изглеждат като основани на реалността за живота на хората в тази страна. Мащабът на съществуващата бедност и деградация е огромен, броят на хората, принудени да използват хранителни банки, нараства, както и броят на хората, които нямат сигурен покрив над главите си.

Всичко, заложено в нашите манифести, бе предназначено за преразпределяне на власт и богатство, за демократизиране на нашата икономика, за признаване на нуждата от Зелена индустриална революция, за осигуряване на работните места и устойчивостта на околната среда, от което всички имаме нужда. Така че нашите програми бяха предназначени да отговорят на нуждите на обикновените хора.

Но както казах още по време на кампанията през 2017 г., сигурността в живота ни зависи и от външната политика. Дали ядрените оръжия и огромния ръст на военните разходи наистина ни правят по-сигурни, или по-уязвими? Не са ли глобалните ефекти от пандемията, деградацията на околната среда, огромните потоци от финансов капитал и глобална корпоративна власт по-ощетяващи за нас?

Идеята, че можем да се имунизираме от случващото се по света е пълна безсмислица, както дори Борис Джонсън започна да открива. Той трябва да сключи някаква търговска сделка с ЕС до 31 декември, или да се надява на изгодна сделка със САЩ дори без неговия приятел Доналд Тръмп да е в Белия дом – нещо, което не мисля, че ще успее да постигне.

Но във всичко това има и важен морален момент. Иракската война коства живота на стотици хиляди хора. Тя се основаваше на тотална лъжа. Хората във Великобритания и по целия свят можеха да видят точно за какво става въпрос. На протеста в Хайд Парк през 2003 г. аз казах, че ако войната в Ирак се осъществи, в бъдеще това ще се превърне в нови войни, в тероризъм и бежански потоци. Грешах ли?

Сега има повече бежанци по света, отколкото когато и да е през записаната история – над 70 милиона души, и броят им се увеличава. Към какво трябва да вървим – към полицейска държава, която праща военна флота срещу бежанци, или трябва да направим нещо по отношение на политиката, икономиката и околната среда – така, че да се справим с основния проблем на глобалното неравенство и несправедливост?

Готов съм да отстоявам това навсякъде. Смятам, че младото поколение, младежите от работническата класа във Великобритания и Америка, напълно осъзнават това. “Животът на чернокожите има значение” се разпространи по света толкова бързо, защото хората видяха нещо от собственото си положение в начина, по който полицията се отнася към чернокожите в САЩ.

Латиноамериканската политика има особено важно значение за оформянето на вашите виждания. Наскоро вие разказахте пред Jacobin за пътуване до Чили и Боливия през 1969 г., малко преди избирането на Салвадор Алиенде. Тази година насред всички мрачни обстоятелства и загуби една светлина в тунела бе изборната победа на Движението за социализъм (MAS) в Боливия. Смятате ли, че в сегашните в процеси в Латинска Америка има някакви уроци за това, как да правим политика и тук?

Да, защото устойчивостта на посланието за социална справедливост е много силна.

Бях в Чили през 1969 г., когато “Народно единство” бе току-що сформирано. Аз бях на 19 години, наблюдавах какво се случва, слушах прекрасна фолклорна музика, видях хора от различни политически позиции и етнически произход да се обединяват с левицата.

Това доведе до победата на “Народно единство” през 1970 г., макар и с под 40% от вота. Алиенде сформира администрация, която направи толкова много за подобряване условията на живот, образованието, жилищата и културните възможности на бедните. Той бе свален от ЦРУ в сътрудничество с чилийските военни чрез брутален преврат. Но неговият дух продължава да е жив.

Кой помни Пиночет с обич и кой помни Алиенде с обич? Мисля, че всички знаем отговора. Неговият завет е огромен: по време на протестите в Чили през миналата година, които доведоха до референдум и обществено обсъждане на нова конституция, чии имена се чуваха постоянно? На Алиенде, Виктор Хора, Пабло Неруда…

Подобна е ситуацията и в Бразилия: Лула положи основата на Работническата партия. Тя се превърна в мощна политическа сила, печелеше избори, но Лула и Дилма Русеф бяха отстранени чрез нещо, което може да бъде наречено само съдебен преврат. Въпреки това днес силата на Работническата партия се възстановява заради мерките, които въведоха за намаляване на бедността, докато бяха на власт. Устойчивостта на посланието е огромна.

Същото е и в Боливия – партия MAS бе създадена на основата на отколешната традиция на радикалната политика, имаща десетилетна история. В Боливия също така има много по-силно усещане за не-испанска хегемония в сравнение с други латиноамерикански държави и много голямо езиково разнообразие. Съпротивата срещу приватизацията на водата подхрани разрастването на движението, което в крайна сметка направи Ево Моралес президент. Той бе насилствено премахнат и трябваше да отиде в Мексико, после и Аржентина, преди да може да се върне в Боливия. Но неговото място в историята е абсолютно безспорно. Пожелавам всичко най-добро на новото правителство в Боливия – и се надявам то да продължи преразпределението на власт и богатство, което правителството на Ево постигна.

Вие сте посветил пет десетилетия на работа за интернационална солидарност, най-често в директна опозиция на британското правителство към съответния момент. Без да задълбаваме в подробностите около вашето временно отстраняване от партията, последните няколко месеца изглеждат особено маккартистки. Има ли нещо ново във всичко това – различно ли е от атаките срещу лявото през 80-те, по времето на Маргарет Тачър?

Винаги има индивидуален натиск срещу хората, които си позволяват да говорят. Преди няколко дни проведохме дискусия за Тони Бен. Неговата дъщеря Мелиса говори за това как семейството им е било тормозено от десните медии. Враждебността към левицата от страна на изключително мощните, изключително десните медийни източници не е нещо ново.

През 1907 г. Киър Харди прави световна обиколка. Той отива в САЩ, Австралия, Индия, Южна Африка, а след прибирането си организира огромно събрание в Албърт Хол. Неговото турне е внимателно следено от  Daily Mail, където го критикуват за това, че подкрепя индийския народ, а не британския Радж и задето се противопоставя на расизма в Южна Африка. Тормозът над него е повсеместен. През 30-те години, когато лидер на лейбъристите е Джордж Лансбъри, левите са атакувани постоянно; Анерин Беван също бе постоянно хулен.

Но истината е, че ако отстояващ послание, което отправя предизвикателство към недемократичната власт на някои медийни източници, както и към несправедливостите и неравенствата в нашето общество, то те ще отвърнат на удара. Аз знам това. От много време търпя всички тези глупости и несъмнено ще трябва да продължавам да го правя.

Но това е цена, която си струва да бъде платена, ако успяваш да отправяш послание за социална справедливост, което да дава на хората надежда и оптимизъм. На срещите, които провеждам, винаги казвам: властта съществува на много места, само частично тя се свежда до това, да заемаш избираеми длъжности. Става въпрос и за силата на общностите да променят нещата, да предотвратяват затварянето на фабрики, да отварят училища, детски градини, паркове и културни центрове, да извоюват чист въздух и вода, където те са замърсени. Всички тези неща овластяват хората, и това трябва да е целта на нашата политическа мисия – овластяване на хората напук на елитите, които не искат те да бъдат овластявани.

По отношение на отстраняването ми аз очевидно дълбоко съжалявам за това развитие и съм много благодарен за цялата подкрепа, която получих в рамките на партията и общността. Призовавам хората да се съпротивляват срещу тези действия, защото лейбъристкото движение принадлежи на всички ни.

За да завършим с въпроса за Проекта за мир и справедливост – как хората биха могли да се включат?

Това е нов и вълнуващ проект – и непозната територия за всички ни.

Ние ще се стремим да анализираме проблемите, да организираме, свързваме и подсилваме вече съществуващи групи и да подкрепяме големи кампании за промяна. Ние искаме да си сътрудничим, а не да се конкурираме с другите. Вече сме получили послания за подкрепа от организации като Кампанията за истина и справедливост в Йоркшир и синдикати в Боливия и САЩ. Свързването на тези кампании, виждането едновременно на малките и големите картини е изключително важно.

Ще работим съвместно с профсъюзи и социални движения за изграждането на мрежа от организатори, местни активисти, мислители и лидери, за споделянето на опит и генериране на идеи за решения на общите ни проблеми. Независимо дали става въпрос за  работниците в завода на Rolls-Royce, защитаващи работните си места, или огромните протести в Индия, за гладуващите деца в една от най-богатите страни в света или за отчаяните бежанци, бягащи от война и кризи.

Ще комбинираме изследователския и анализаторски капацитет с организационната дейност и воденето на конкретни кампании. Ще можем и да надграждаме над популярните социалистически политики, разработени в Лейбъристката партия през изминалите пет години.

Надявам се, че ще изградим нещо важно заедно. През тази година много от нас се чувстваха безсилни пред лицето на сили, които са извън нашия контрол. Не е нужно да е така.

Ще поставим началото на 17 януари, надявам се, пред много голяма световна публика. Ще участват фигури от целия свят и от различни поколения. Аз съм много развълнуван и ентусиазиран за това. И се надявам да се присъедините към нас.