На Деня на будителите „Отровното трио“, считано до онзи момент за основен инициатор и организатор на антиправителствените протести през 2020 г., постави официален край на всекидневните митинги и обяви, че общественото недоволство ще приеме нова, непозната форма. Оттогава Триото в лицето на Арман Бабикян, адвокат Николай Хаджигенов и професор Велислав Минеков предприе няколко протестни акции – символично поставяне на обувки пред Министерски съвет, инициатива „Леглата не лекуват сами“ и автошествие до резиденция Бояна. Нито една от акциите не постигна особена популярност в общественото съзнание. Числеността на участниците също спадна рязко.
Междувременно от отломките на „оригиналния“ протест се зароди ново движение, претендиращо за по-голяма автентичност и хоризонтална организация – без явно изявени лидери, без истинско идеологическо ядро, без външен натиск или финансиране. Този протест, под надслов „Единни сме силни“, продължава вече трета седмица и остава практически незабелязан от големите медии в страната – до степен, че участниците в него често прибягват до крайни действия, за да събудят медийно внимание и да провокират реакция у управляващите, за които навярно е по-удобно да поддържат илюзията, че общественото недоволство е стихнало.
Но нека разгледаме какво конкретно се случва през изминалия месец. Главните действащи лица в протестите пост-Отровното трио са доста – гражданска инициатива „Правосъдие за всеки“, гражданско сдружение БОЕЦ, майките от „Системата ни убива“, организиращи се в социалните мрежи групи като „Протестна блокада „Орлов град““ „Орлово гнездо“, „Обществен контрол“, „Граждански мегдан“ и „Зелена Младост“. Някои от тези организации са по-малки и имат по-малък принос в настоящите протестни действия, други пък са основни играчи и диктуват дневния ред на зараждащото се (или гаснещо, в зависимост от гледната точка) обществено недоволство.
Някои от най-познатите лица на протестите остават независими и непроменени от времето на „Отровното трио“ – това са хора като отец Дионисий и ген. Шивиков, които не заявяват конкретни пристрастия и принадлежност, но остават активна част от протестната общност. Освен тях, разбира се, има и партийни лица. Румен Петков и АБВ продължават да се появяват на площада и да подкрепят протестните действия. Мая Манолова е виден поддръжник на „Системата ни убива“ и участва спорадично, въпреки топлата си връзка с Триото (за това ще стане дума по-долу). Бившият премиер Ренета Инджова е чест гост-оратор. Присъства и лидерът на прохождащата партия „Свобода“ на Владимир Симеонов.
Станалият явен през последните седмици разрив се зароди дълго преди края на протестите на Триото. На 16-ти юли ГД БОЕЦ обяви национален протест. В същия ден „Отровното трио“ за първи път изкара камиона си с колони за стадион. Резултатът бе неизбежен – членовете на БОЕЦ се оказаха надвикани до степен на пълно заглушаване. Впоследствие от видео на Иво Дошев от „Обществен контрол“ стана ясно, че адвокат Николай Хаджигенов от Триото е изявил готовност да представлява про боно лидера на ГД БОЕЦ Георги Георгиев в дело. Въпреки това Хаджигенов не се е явил на съдебно заседание и без предупреждение е блокирал Георгиев в социалните мрежи, оставяйки го без защита. Месеци по-късно Хаджигенов отговори на гражданин във Фейсбук, че открай време действа по този начин с клиентите си и запазва правото си да подбира кого да защитава. Това бе началото на дистанцирането на практически всички граждански организации от Отровното трио.
„Демократична България“, партията на Христо Иванов, още от самото начало организира отделни протести на стълбите на БНБ, изхождайки от логиката, че истинската искра на антиправителствените демонстрации бе акцията при сараите на Ахмед Доган на плажа „Росенец“, а не нахлуването на прокуратурата в Президентството. Същевременно ИПВ („Правосъдие за всеки“) се обяви против избирателното ораторство от трибуната на Триото, провокирайки гнева на Велислав Минеков, който на свой ред нападна инициативата и ефективно я отблъсна от големите протести. Майките от „Системата ни убива“, които се присъединиха към протестите с гръм и трясък, когато бусът им бе блокиран от полицията, постепенно също се отдръпнаха от Бабикян, Хаджигенов и Минеков, вероятно поради серията от безплодни шествия, съчетани с шумна музика и подбрани ораторски изяви .
Така се стигна до етап, в който единствено няколко малки партии, както и новосформираните палаткови лагери на СУ и Орлов мост, подкрепяха Отровното трио и протестите им в Триъгълника на властта. „Орлов град“ бе най-голямата от тези организации, което е логично – блокадата на Орлов мост бе най-сериозната откъм организация и присъствие до момента, в който не бе смазана от органите на реда на 2-ри септември.
Това също не продължи дълго. Конфликтите в лагерите бяха много – като се тръгне от изгонването на Манолова от Орлов мост, забраната да присъстват леви активисти в лагера, желанието на неколцината лагеруващи пред Ректората да се слеят с лагера пред Министерски съвет, и се стигне до склонността на адвокат Хаджигенов да се изживява като лидер на лагерите поради предполагаемата му инвестиция в палатките и тентите. Всичко това остави лош привкус у всички, които прекарваха дните и нощите си по блокадите, и допринесе за по-нататъшните конфликти с организаторите на основните протестни действия.
Основното идеологическо разминаване излезе на преден план след събитията от 2-ри септември – деня, който остана в модерната протестна история като „кървавата сряда“. Тогава членовете на Отровното трио направиха всичко по силите си да възпрат насилието, формирайки кордон пред полицаите и приканвайки огромната човешка маса към спокойствие. Резултатът бе минимален, особено предвид факта, че самото Трио бе замеряно с бутилки и бомбички веднага, щом се опита да застане между протестиращите и полицията. Някои от обособяващите се фракции вътре в протеста обаче бяха на друго мнение. Появи се версията, че с действията си Триото е предотвратило решителния финален удар срещу правителството на Борисов. И до днес хвърчат и обвинения, че Хаджигенов и сие всъщност са контролирана опозиция и насилието на 2-ри септември е било непредвиден и изключително опасен проблем за тях.
Дали има резон в подобни твърдения, едва ли някой някога ще разбере със сигурност. Факт е, че Хаджигенов се е проявявал като опонент на Борисов дълго преди протестите това лято. В периода 2013-2019 г. е участвал в множество прояви на ГД БОЕЦ, а още преди това има ранни негови телевизионни интервюта, в които говори против настоящия премиер. Факт е и че Бабикян дълги години е член на партията на Мария Капон. Като пиар е работил в няколко политически кампании на опоненти на ГЕРБ. Проф. Минеков пък е бивш говорител на „Движение България на гражданите“ и се оттегли от Реформаторския блок, след като стана ясно, че блокът ще участва в коалиция с ГЕРБ. Нищо от това не е обективно доказателство за липсата на сложни задкулисни игри. Но пък няма и много доказателства за противното, които да не са анекдотични или изцяло косвени.
Превъртаме лентата напред във времето до днешния ден. Триото отсъства от протестите, организирани съвместно от „Системата ни убива“ и „Орлов град“, ИПВ се събира пред Съдебната палата всяка сряда с подкрепата на новия основен протест, а ГД БОЕЦ прави своята Гражданска панорама пред БНТ всеки петък, със или без присъствието на останалите.
Новите акции са под надслов „Единни сме силни“ и се водят от обединен фронт – основно лица, отритнати от Триото в процеса им на сближаване с партийните проекти на Манолова и Трифонов. Архимандрит Дионисий, бивш председател на църковното настоятелство на храм-паметника „Св. Александър Невски“, Петър Недевски и Николай Зехирев, софийски предприемачи без партийно минало, известният ген. Шивиков, бивш национален командир на българския контингент в Афганистан, чиято кандидатура за кмет на Карлово бе издигната преди време от ВМРО. Към тях често се присъединяват и адвокатите Велизар Величков и Росен Рашков от Инициатива „Правосъдие за всеки“. Всеки един от тях в един или друг момент се отдръпва от протестите на Отровното трио, след като е бил сред близкото му обкръжение.
И в този формат се наблюдават постоянни вътрешни конфликти. Когато президентът Румен Радев участва в предаването „Панорама“ по БНТ, БОЕЦ и „Орлов град“ влязоха в словесно пререкание и стигнаха дори до кратко сдърпване и обвинения в русофилство, американофилство и т.н. Орловци искаха да подкрепят президента, докато БОЕЦ традиционно се противопоставя на статуквото във всички негови проявления и изрази желание да зададе въпроси на Радев по отношение на т.нар. „Турски поток“ вместо да го приветства. На същото събитие се стигна и до размяна на думи между един от основните съюзници на Триото – Тихомир Василев от Изправи се.БГ, и приятелската група на Недевски. Василев не е единственият партиен функционер на Манолова, който успя да се доближи до Хаджигенов и сие – Павел Динев и Светослав Трайков (който на свой ред пък е бивш член на ГЕРБ и кандидат за депутат от Варна) също бяха неотлъчно до организаторите до последния ден. И те като тях изчезнаха, когато протестът се преструктурира.
Триото пък се отдаде на революционна дейност. По собствени думи Хаджигенов, Бабикян и Минеков обикалят страната и откриват „комитети“, макар да не са пояснявали какво се има предвид под думата и да не са показали нито една местна органзиация. След проведената работна среща с Мая Манолова и Слави Трифонов стана ясно, че ще бъдат набирани наблюдатели (или пък застъпници; и двата термина бяха употребени и така и не стана ясно за кое от двете понятия става дума), за да се подсигури честното и прозрачно протичане на редовните избори. Впоследствие в множество интервюта стана ясно и че Триото ще опита да се превърне в брокер и да събере всички партии, включително БСП и ДПС, в широка коалиция против ГЕРБ. За мнозина това бе последното от множество предателства.
Всичко това, макар и в сбит вариант, е присъщо на повечето протести в модерната българска история: фрагментирането, обвиненията в преследване на политически амбиции, свирепите вътрешни битки за надмощие. Това е не просто историята на протеста, това е историята на провала. При липса на широкоспектърни граждански инициативи и сдружения, при отсъствието на истинска хоризонтална организация и „grassroots“ движения, резултатът е вечна битка не за промяна, а за място на трапезата на постсоциалистическото статукво.
