В края на октомври в Полша избухнаха едни от най-масовите демонстрации в цялата модерна история на страната. По улиците на Варшава, Вроцлав, Краков и други големи и малки градове излязоха стотици хиляди хора с искане десните екстремисти от “Право и справедливост” и църквата да си ходят. Младите хора, най-вече гимназистки и студентки, не издържаха на все по-налудничавия консерватизъм насаждан от управляващите, и след поредното фундаменталистко изхвърляне, този път под формата на фактическа забрана на абортите, масовият гняв изригна.
Две седмици по-късно демонстрациите не са вече толкова масови, а много леви активисти сметнаха, че новороденото социално движение ще сложи край на всички патологии на полския преход, натрупали се през изминалите три десетилетия. Това тълкуване на събитията обаче е погрешно. Никой здравомислещ не бива да предполага, че хората, излезли по улиците и площадите в цяла Полша – предимно много млади без никакъв политически опит, огромното мнозинство от които за пръв път вземат участие в демонстрации и митинги – изведнъж ще променят цялата политическа и социокултурна реалност в държавата.
Демонстрациите продължават, макар и вече да не са ежедневни и толкова грандиозни. Продължава и революцията. За пръв път полякините и поляците си позволиха нещо невероятно радикално за полските стандарти – да протестират агресивно, масово и безпардонно против културния тероризъм не само на католическите свещеници, а и на “дядовците”. Под този термин се разбират всички онези мъже на възраст, самоназначили се за морални и политически авторитети по времето на прехода, свикнали презрително да поучават всички останали и да отреждат какво е редно да се мисли, кой е добър гражданин и кой – „хулиган“. Фактът, че улиците се напълниха не само с „хулигани“, а и с „хулиганки“, подейства на този тип морални стожери като трън в задника.
В един момент се стигна до единство между експертите и „авторитетите“, свързани с правителството, и тези от опозиционните медии. В един глас те започнаха да заливат социалните мрежи с коментари как “млади болшвики” се надигат с цел “да разрушат всичко”, разбирай – архитектурата на полския режим, където малка групичка “дядовци” могат да упражняват морален и политически терор благодарение на назаслужената си с нищо позиция на гурута. Оспорването на тази йерархия обаче бе интерпретирано като атака срещу “демокрацията и свободата” (от кликата на Туск и “Газета Виборча”), или срещу “патриотизма и националната гордост” (кликата на Качински и “Газета Полска”).
Изтъкнатият полски консервативно-либертариански инфлуенсър и фентъзи писател Рафал Жиемкиевич определи в един от постовете си в Туитър участничките в протестите като “ментално разрушени, вулгарни курвета” и се почувства длъжен да създаде нов канал в Ютюб, където от няколко седмици се вайка “как е възможно левицата да е докарала нашите жени до такъв морален упадък”. Друг “герой на прехода”, коментаторът, публицист и един от архетипите на полските “дядовци”, Валдемар Кучински, всеки ден предупреждава в Туитър и Фейсбук “никога да не се дава власт на разбойническата, феминистка и проаборционна левица”. Ако това се случи, “късният комунизъм ще ни се види като рай в сравнение с тоталитаризма, който тези хора ще построят”, убеден е той. След като социалните мрежи в Полша се изпълниха с подобни истерични „дядовски“ брътвежи, на уличните демонстрации започнаха да се виждат нови лозунги като “Долу Дядостан” и “Край на епохата на дядоцена”.
Истинските мащаби на преломните процеси в полското общество обаче се виждат от последните социологически проучвания в страната. Едно от тях, изготвено от авторитетния институт ИБРИС, ясно показва, че усилията на “дядовците” всъщност са довели до израстването на най-антиклерикално настроеното поколение. Младите поляци не искат да имат нищо общо с църквата. Едва 9% от хората на възраст между 18 и 29 години оценяват католическата църква положително, 47 процента я оценяват отрицателно, а останалите определят отношението си като неутрално. Църквата в Полша никога не е имала толкова ниско одобрение.
Това е резултатът от три десетилетия морализаторство и забрани, оправдаване на насилие над жени и деца, насаждане на расизъм и ксенофобия, прикриване на педофилски престъпления, бълване на обиди и заплахи срещу ЛГБТ хората и откровена война с човешката сексуалност.
Освен това лицата на църквата в Полша са едни тъжни възрастни мъже, истински “дядовци” без никаква харизма, алчни за власт и за пари. Откритият съюз с управляващите също допринесе за този срив в доверието.
В Пошла наблюдаваме диалектиката на историческия процес – дясното крило, защитаващо църквата и “традиционните ценности”, направи повече за ускоряването на секуларизацията на Полша, отколкото който и да било друг. Успехите на Ярослав Качински и екипът му в това отношение са безспорни!
About The Author
