„Война е!!! Война с враг, който те дебне от засада. Няма правила за него. Той е безмилостен”.
Така започва коментарът във Фейсбук на журналиста Иван Янев от Ковид-отделението на МБАЛ „Д-р Христо Стамболски” в Казанлък, препечатан от много медии. Кореспондентът на БНТ и БГНЕС в Стара Загора влезе в това отделение като санитар доброволец, за да помага в битката срещу страшния вирус, на който толкова дълго и масово у нас се гледаше с шеметна фолклорна ербапщина. Именно заради този токсичен фон е особено важно и признанието, което Иван Янев прави в интервюто си за Радио Стара Загора, дадено от отделението: „Не е тайна за никого – аз съм един от противниците на носенето на маски на открито и на всичко това. Исках да вляза вътре в самото отделение, за да видя с очите си и да се убедя страшно ли е наистина или не е страшно. Мнението си го промених още след първите 15 минути…”
Във Фейсбук-коментарите под написаното от журналиста доминират поздравленията за неговата самоотверженост и помощ на нуждаещите се пациенти и за изнемогващия медицински персонал. И това, разбира се, е достоен негов човешки жест. Но още по-важното според мен е именно това публично отправено признание и свидетелство, че сме наистина в драматична ситуация, в жестока война с вируса и всякакви заигравания на тази тема са по-убийствени и от самия него.
За размитата обществена отговорност, за обезсиленото от многогодишни безумни „реформи” и „оптимизации” българско здравеопазване, изоставено да посреща сегашния пълномащабен сблъсък с Covid-19 в това си разядено състояние, за престъпното бездействие на правителството, което нищо не направи по въпроса през изминалите от пролетта насам месеци – ето за всичко това и журналисти, и водачи на гражданското недоволство трябваше неспирно да бият камбаните през всичкото това време…
Добре, че поне сега започват да се чуват такива гласове. Както винаги, лично преживените истории и свидетелства въздействат най-силно и пробуждащо. Като разтърсващия опит с невъзможността да се получи адекватна реакция на здравната система при болни от Covid-19 деца, който не се поколеба публично да сподели и главната редакторка на списание Elle Мария Георгиева. Но тревожното е, направо плашещото е, че всички тези алармени сигнали идват вече, когато пукнатините на тази наша нещастна здравна система са станали необратимо дълбоки…
Къде отиваме? Да се спасяваме сами, понеже държавата не действа? Журналистите да зарязват професията си и да стават санитари? В много случаи точно за тази наша иначе хубава професия може би наистина това е по-полезният и смислен избор… Но всички ли така да действат? И хлебарите? И електротехниците? А кой ще ни храни и държи на светло? А с учителите какво да правим? Колко и от тях вече отнесе вирусът… И на тяхно място ли доброволци ще се търсят?
Междувременно ни бе сервирано и иновативно решение от конвулсивно реагиращата на ситуацията власт – здравният министър Костадин Ангелов прати фамозния отрицател на Covid-19 доц. Атанас Мангъров, пряко отговорен за ширналия се обществен умствен имунодефицит спрямо пандемията, да оглави клиниката в Инфекциозна болница, лекуваща пациенти с коронавирус… Сигурно е възпитателно за Мангъров. Но на чий гръб? На болните? На медиците „на фронта“, които понасят цялата тежест от неравната битка? Какво въобще е това? Още една серия от шоуто да управляваш в България, което вече директно ни убива?
При това положение очевидно наистина само доброволчеството и взаимопомощта ни остава като шанс да оцелеем. Да зарязваме всичко ненужно и да започваме да се държим като сплотена общност в беда, в много голяма беда…
Ето какво написа пак във Фейсбук още една достойна за дълбоко уважение доброволка в Ковид-отделение – фотографката Тихомира Методиева-Тихич, публкувайки две собствени снимки – с екипировката си от болницата и след свалянето ѝ, с всички следи от нея и от изтощението по лицето си:
„След 12 часа с маска и очила.
Дали боли? Боли. Дали е тежко? Тежко е.
Да си доброволец не е лесно занимание или поне моите доброволчески инициативи са все едни такива, нелеки. Психоаналитиците да кажат дали това е синдром на мазохизъм в обществена полза.
Според мен удовлетворението че си помогнал някому си заслужава целия гърч. Обезводняването се преодолява. Болката минава. Обезобразяването не е трайно.
Обезчовечаването, обаче, ме притеснява. Липсата на солидарност с лекарите и сестрите. Липсата на съчувствие към другия на опашката за живот. Толкова ли се страхуваме за своето съществуване, че не помагаме за спасяването на чуждия живот!?!
Доскоро виждах есента. От началото на месеца гледам как хора падат като листа…”
About The Author
