Страх, срам, смущение: тези възпиращи фактори вече не важат. Правителството откри, че може да се изблъска с лакти през всеки скандал. Нито един министър не е нужно да подава оставка. Никой не е нужно да се извинява. Никой няма нужда да дава обяснения.
Докато във Великобритания расте общественото негодувание от коронавирусните обществени поръчки за милиарди, раздадени от правителството без конкурс, то изглежда решено да раздаде още такива договори. Няма значение, че консултантската компания „Делойт“, чийто персонал постоянно циркулира из различни позиции в държавната власт, получава остри критики заради катастрофалните недостатъци на системата, която създаде за снабдяване на болниците със защитно облекло. Въпреки това фирмата получи сочен нов държавен договор за тестване на населението за Covid-19.
Няма значение, че някои от доставяните от „Делойт“ защитни костюми са стрували на британските данъкоплатци по 800 паунда. Няма значение, че поне два договора за милиони са били дадени на нефункциониращи фирми. Раздаване на обществени поръчки на необичайни фирми-изпълнители, без реклама, прозрачност или конкуренция вече изглежда като приетата норма. Някои от компаниите, облагодетелствани от тази щедрост, имат близки връзки с високопоставени фигури в държавното управление.
Всяка седмица министър-председателят Борис Джонсън заприличва все повече на крал Джордж I, под чието управление неговите политически фаворити натрупват огромни богатства чрез монополни договори и военни поръчки. Всякакви претенции за фискална отговорност или демократична отчетност са изоставени. С още четири години мандат и подкрепата на милиардерската преса, защо трябва да им пука?
Начинът, по който правителството се разпорежда с обществените средства, ми изглежда като отворена покана за корупция. Макар да е трудно да се докаже, че отделните сделки са корумпирани, рамката, чрез която се разпределят тези пари, подтиква към това възприятие.
Когато повдигнеш въпроса за корупцията в контекста на Обединеното кралство, хората обичайно реагират шокирано и гневно. Ние живеем с вярата, че корупцията е нещо, което се случва в чужбина. И наистина, ако погледнеш класациите на Транспарънси Интернешънъл или Базелския институт, Обединеното кралство изглежда като една от най-неопетнените от корупция страни в света. Но това е продукт на тесните критерии, които се използват.
Както изтъква Джейсън Хикел в книгата си „Разделението“, кражбите от страна на официални лица в по-бедните държави възлизат между 20 и 40 млрд. долара годишно. Това са много пари, и присвояването им накърнява благосъстоянието и демокрацията в тези държави. Но тези цифри са като дребни стотинки в сравнение с незаконното изтичане на капитали от бедни и развиващи се държави, организирано от мултинационални корпорации и банки. Изследователската група Global Financial Integrity изчислява, че ежегодно 1.1 трлн. долара изтичат незаконно от по-бедните страни – откраднати от тях чрез схеми за избягване на данъци и чрез вътрешни парични трансфери на корпорациите. Тези практики костват на страните от Субсахарска Африка около 6% от БВП.
Грабителите разчитат на съществуващите режими на секретност, за да обработват и укриват плячкосаните пари. Индексът на данъчните убежища, изготвян от Мрежата за данъчна справедливост, показва, че трите юрисдикции, които са направили най-много за улесняване на тази кражба са Британските Вирджински острови, Бермудските и Каймановите острови. И трите са британски територии. Остров Джърси, който също е под шапката на Лондон, се нарежда на седмо място в списъка. Тези места фактически са сателити на Лондонското Сити. Но тъй като се водят външни територии, Ситито “може да се възползва от престъпни дейности… като същевременно британското правителство може да поддържа дистанция, когато избухне скандал”, изтъкват от Мрежата. Осигуреното за Лондонското Сити изумително изключение от британските закони за свобода на информацията създава допълнителен обръч от секретност.
Обединеното кралство също така изглежда е световният център на прането на пари. В публикувано през миналата година разследване Оливър Бълоу разкри колко е лесно е станало да укриеш открадната плячка и мошеническите си схеми, като използваш вратичките в британското корпоративно законодателство: никой не проверява данните за собственост, които въвеждаш при създаване на компания. Можеш буквално да се кръстиш “Мики Маус” с адресна регистрация на Марс и да ти се размине. Бълоу е открил в регистрите собственици на компании, вписани като “Ххх Сталин” и “Господин Мммммм Xxxxxxxxxxx”, който е посочил като адрес: ““Mmmmmmm, Mmmmmm, Mmm, MMM”. Едно разследване открива, че над 4000 собственици на компании са под двегодишни според вписаните от тях данни.
Чрез регистрирането с фалшиви данни, собствениците на компании в Обединеното кралство могат да участват в пране на пари в индустриални мащаби, без да се страхуват, че ще ги хванат. Дори след като тази продупчена система за регистрация на фирми бе посочена като ключова за най-голямата разкрита досега операция за пране на пари – скандалът с Danske Bank – правителството в Лондон продължи да се прави на разсеяно.
Една нова и плашеща книга от журналиста от Financial Times Бърджис – “Клептопия”, проследява глобалния поток от мръсни пари, както и убийствата и отвличанията, нужни за поддържането му. Бърджис открива, че отново и отново, тези пари, макар и да идват оригинално от Русия, Африка или Близкия Изток, са минавали през Лондон.
Убийствата и отвличанията не се случват там, разбира се: нашите банкери са с чисти маншети и поддържани нокти. Националната криминална служба изчислява, че прането на пари коства на Обединеното кралство по 100 млрд. паунда годишно. Но същевременно генерира много повече пари. Хората с дълбоки джобове, бягащи от последиците от престъпленията си, са посрещани с отворени обятия в Лондон чрез схемата “златна виза”: червен килим, опънат за изключително богатите.
Нищо от това не присъства в официалните определения за корупция. Корупция е това, с което се занимават малките хора. Но клептократите от други държави са просто клиенти за по-големите крадци в Лондон. Обработването на корупцията на всички останали е основа за голяма част от богатството в тази страна. Когато започнеш да схващаш това, твърдението на автора на “Гомор” Роберто Савиано, че Великобритания е най-корумпираната държава в света, започва да придобива смисъл.
Тези дейности са продължение на колониалното плячкосване: средства, чрез които огромни богатства биват изсмуквани от бедните страни в ръцете на супербогатите. Огромното и неравномерно разпределено богатство на Обединеното кралство е изградено от колониален грабеж: земята и труда, откраднати от Ирландия, Америка и Африка, човешките същества, продадени в робство, богатствата на стойност 45 трлн. долара, изсмукани от Индия.
Точно както се дистанцирахме от британските робски плантации в Карибите, някак си вярвайки, че те нямат нищо общо с нас, сега се дистанцираме от британската организирана престъпност, голяма част от която също се случва в Карибите. Колкото повече научаваш, толкова повече осъзнаваш, че всичко се върти около това: огромните кражби са полюсът, около който се върти британската политика.
Излизането от ЕС без сделка, което изглежда е предпочитаният от Борис Джонсън вариант, вероятно ще циментира позицията на Обединеното кралство като главен пристан за организираната престъпност. След като хлабавите ограничения на ЕС бъдат премахнати и с правителство, което изглежда незаитересувано дори от базова отчетност, то посланието, което Лондон праща към света, ще стане по-ясно от всякога: елате тук, за да изперете каквото сте плячкосали.
