В категории:Интервюта / Култура / Общество

Марина Влади за Владимир Висоцки: Беше добър, щедър, с оголена душа

40 години, след като сърцето на легендарния руски поет, актьор и бард спря на 25 юли 1980 г., неговата вдовица и известна френска актриса разказва за живота си с него, за стиховете и песните му, за обичта му към родината и за отношението към смъртта

 

Владимир Висоцки и Марина Влади. Снимка: Валентин Мастюков, ТАСС

Юрий Коваленко, „Известия”

На 25 юли се навършват 40 години от смъртта на Владимир Висоцки. Вдовицата на поета Марина Влади споделя пред „Известия”, че смята стиховете му за енциклопедия на съветския живот. Разказва също защо той не се е боял от смъртта и е могъл да живее само в Русия.

Какво от вашия живот с Висоцки си спомняте най-често и по какви поводи?

Обикновено си го спомням без никакъв повод. И не само си го спомням. Често сънувам Володя. Лошо спя и нощем слушам радио, по което понякога звучи гласът на Володя. Това винаги ме разтърсва и вълнува. Спомням си не отделни кадри, като на кино, а всичките 12 години съвместен живот – неговата гениалност, нашата среща. И най-важното – нашата любов.

Живеехте с Висоцки в два съвършено различни свята. Но въпреки това не смятате срещата ви за случайна?

Тя трябваше непременно да се случи. И двамата бяхме знаменити. Володя беше гледал мои филми. Аз често пътувах до Русия, където постоянно ми разказваха за него. Ние се запознахме в ресторанта на ВТО (Всесъюзно театрално общество – съветска организация на театралните дейци, която днес се казва Съюз на театралните дейци на Руската федерация – б. пр.). Там обикновено се събираха актьорите. Отидохме във ВТО с приятели след неговия спектакъл „Пугачов” в Театъра на Таганка. Всички бяха във възторг. Володя веднага се приближи до мен и каза: „Най-после ви срещнах. Вие ще ми станете жена”.

Това не ви ли учуди?

Той произнесе тази фраза не като пламенна тирада, а с шеговит тон. Казваше, че отдавна е влюбен в мен, няколко пъти бил гледал моя филм „Вещица”. След думите му се разсмях. Такива признания са ми правили не стотици, а хиляди мъже и даже жени, все в духа „Влюбен съм във вас, вие сте моята героиня”. Подобни неща говорят на мнозина актриси и актьори. Приятно е, но понякога може да омръзне, особено когато екзалтирани хора искат да награбят ръката ви, да ви разцелуват…

Като срещнах Володя, веднага разбрах, че виждам гениален актьор, поет и певец. После той цяла нощ ми пя песните си. Ние дълго си останахме само приятели, а заживяхме заедно значително по-късно. И двамата бяхме артисти, които най-много от всичко обичахме изкуството. Беше ни ужасно интересно заедно.  Освен това Володя много приличаше на баща ми. Всичко това заедно превръщаше нашето общуване в нещо чудесно.

Веднъж казахте: „В Русия ме обичат повече, отколкото във Франция”. Защо?

Преди всичко заради Висоцки. В Русия ние преживяхме удивителна любовна история – може би една от най-забележителните през отминалия век. Както и преди, във Франция ме познават и обичат, там аз играя в театъра, участвам в телевизионни предавания. Но такива чувства, каквито изпитват към мен в Русия, разбира се, там няма.

„Висоцки е като вулкан – за да го разбереш, трябва да влезеш в кратера.” Това ми е казвал неговият френски биограф Ив Готие. А вие не само сте влезли в кратера, но и дълго сте живели там. Не ви ли беше страх в този огнедишaщ Везувий, в който можеше и жива да изгорите?

Ние с Володя като отвързани се хвърлихме в неговия огън и лава… В дългия си живот съм имала няколко любовни увлечения, четирима съпрузи. Но нашата история и за Володя, и за мен беше най-важната. В творчески план той беше уникален. Освен актьорското, той остави и огромно поетично наследство – около 800 стихотворения, от които близо половината станаха песни. Поезията, изпълнявана под акомпанимента на китара, за него ставаше прекалено тясна. Той започна да преминава към проза, съчиняваше разкази и сценарии.

„Жив съм, 12 години закрилян от теб и от Господ”, написа ви в последното си стихотворение Висоцки. Кои са най-щастливите моменти в живота ви с него?

Ние направихме чудесно сватбено пътешествие с кораба „Грузия”, но това бе банална сладост. Най-интересните ни моменти са свързани с изкуството – когато Володя ми четеше свои стихове. Понякога ме будеше и нощем, за да ми прочете нещо ново. Свързваше ни не само любовта между мъж и жена, но и съпреживяването на творчески хора. Именно то стана една от най-прекрасните черти в нашия живот. За него беше много важно, че аз пеех песните му. Записахме във Франция плоча, която не бе допусната в Съветския съюз.

Марина Влади и Владимир Висоцки по време на сватбеното си пътешествие с кораба „Грузия“. Между тях е капитанът. Снимка: fishki.net

Налагало ви се е да се разкъсвате между Париж и Москва. Кое беше най-трудното за вас?

Границите и държавите за нас нямаха значение. Той можеше да е в Съветския съюз, а аз във Франция. В Москва живеех по осем месеца в годината, изцяло посвещавайки се на Володя. Рядко се случва актьор, поет или музикант да има жена, която да се занимава с него от сутрин до вечер. Заради това се наложи отчасти да пренебрегна кариерата си. Володя постоянно се нуждаеше от помощ. Няколко пъти го спасявах от смърт. Животът ни беше сложен. Далеч не беше небесен рай, в какъвто аз изобщо не вярвам. Вярвам в живота, но не и във възможността за среща след смъртта. Би било прекалено красиво.

„Да, френска жена си имам,/но произходът ѝ е руски…” Вие приличахте ли си или бяхте абсолютно различни?

Аз съм с руски произход не само по кръв, но и заради онова, което са ми вдъхнали моите родители. Те ме научиха преди всичко на любов към изкуството. Аз съм човек на руската култура. Ако не я притежавах, ние с Володя никога нямаше да се срещнем. Една французойка навярно нямаше толкова дълго да се занимава с него и да жертва кариерата си, даже децата си, които аз понякога дълго не можех да виждам. Те ходеха на училище и аз можех да ги взимам с мен в Москва само през лятото. През цялото останало време синовете ми оставаха в Париж с майка ми или в интернат. За щастие, не спирах да се снимам. Трябваше да печеля много, за да бъда независима материално.

Какви бяха главните черти на неговия характер?

Той беше прекрасен мъж – добър, щедър, всеотдаен, с оголена душа. Беше много повече руснак от мнозина други. Широтата му се проявяваше в това, че той никога не се щадеше, буквално изгаряше живота си, като луд, и умря на 42 години.

Всеки един ден на Володя беше много напрегнат. Не му оставаше време за сън. Сутрин отиваше в театъра на репетиция, през деня се снимаше, вечерта играеше в театъра, нощем пишеше стихове. Или пееше за приятели. Можете да си представите каква енергия имаше, каква отговорност пред своето изкуство. Прекрасно разбираше кой е, знаеше си цената. Въпреки всичките си пиянства, когато той всичко около себе си чупеше и трошеше, Володя никога не посягаше на ръкописите си. Това е поразителен детайл.

Поемата „Евгений Онегин” (на Александър Пушкин – б. пр.) е наричана енциклопедия на руския живот. Същото според Ив Готие можело да се каже за песните на Висоцки. Съгласна ли сте?

Разбира се, песните му бяха енциклопедия на съветския живот, имаха своя подтекст. Такъв подтекст няма при Пушкин, който е можел да говори за всичко направо.

Защо не му вървяха отношенията с неговите колеги „шестдесетници” (така наричат поколението поети от „размразяването” в СССР през 60-те години на 20 век, като Евгений Евтушенско, Андрей Вознесенски, Роберт Рождественски и др. – б.пр.)? Завиждаха му за успеха ли? „И давали са ми добри съвети,/ с потупване по рамо, без шега,/ моите приятели – известните поети:/ „Негодни рими са: крещя-стърча”!

Никой от от тях не му помогна нито да издаде книга, нито да влезе в Съюза на писателите, където можеше да получи някои привилегии – такива той никога не е имал. Пръв от големите поети го оцени Бродски, с когото се срещнахме в Ню Йорк. Володя му чете свои стихове, а Йосиф му написа посвещение в поетичната книга, която му подари. По-късно Володя често я разлистваше.

Владимир Висоцки и Марина Влади заедно с Милош Форман и Джесика Ланг в Лос Анжелис. Фотографирал ги е Михаил Баришников. Снимка: onetwotrip.com

„Поетите стъпват по острието на ножа и порязват до кръв босите си души” – може ли тези редове да се смятат за негово творческо кредо, за символ на вярата?

Те изразяват трудния му начин на живот, на творчество, на страдания, на болка, защото творбите му не бяха печатани, изрязваха кадри от филмите му, спираха спектаклите му. Театърът на Таганка можеше да репетира една пиеса цяла година, а после се появяваше Фурцева (Екатерина Фурцева е дългогодишен министър на културата в СССР и е била известна с твърдите си хватки – б. пр.), махваше с ръчичка и изричаше: „Не, не ми харесва”. И цялата работа отиваше на боклука. Володя си даваше сметка за мащаба на своя талант, а него го лишава от възможността свободно да пише и да изразява своите мисли.

Как Висоцки се отнасяше към изключителната си популярност в Съветския съюз?

Много се гордееше с това. Помня, когато лете се разхождахме с него по улиците, от всяка къща се носеше гласът му. Володя ме гледаше и се радваше като дете: „Е, чуваш ли?!” Той обичаше хората, иначе нямаше като луд да дава концерти по пет пъти на ден, понякога и нелегално. Не му даваха даже нормално да концертира.

Довеждаше го до ярост това, че беше обичан от цялата страна, а го лишаваха от възможността да отиде до Париж с жена си. Цели шест години чакахме да му дадат разрешение за излизане от страната. През цялото това време аз постоянно ходех в ОВИР (Отдел за визи и регистрации към МВР на СССР – б. пр.), висях пред кабинетите на разни министри. В края на краищата Володя получи разрешение, само защото ситуацията стана действително скандална.

Владимир Висоцки и Марина Влади в Париж през 1977 г. Снимка: Corbis

Във Франция ми се е случвало да чувам, че Депардийо и Висоцки си приличат по възприемането на света – и при двамата всичко върви с оголени нерви. Според легендата Депардийо бил казвал, че Володя му е повлиял повече от Станиславски (Костантин Станиславски – 1863-1938 г. – е руски актьор и режисьор, създател на водещата школа, върху която е изграден съвременният театър – б.пр.). Така ли е наистина?

Снимала съм се с Депардийо, добре го познавам. Но, извинете ме, не може да се сравнява един добър актьор с гениален поет. Не искам да обиждам Володя, като го слагам на едно ниво с Депардийо.

Дали му се е случвало да изпитва съмнения?

Като поет Володя никога не е имал съмнения. Може би те се появяваха при него като при актьор, в частност, когато той репетираше ролята на Хамлет в забележителната постановка на Юрий Любимов, една от най-добрите, които съм виждала през живота си. Наскоро умря моят близък приятел Марсел Марешал (известен френски режисьор – б. а.). В неговия театър в Марсилия Володя също игра Хамлет…

Владимир Висоцки в ролята на Хамлет. Снимка: РИА

Дали той беше заобиколен от истински приятели или повече от случайни хора, които са искали да се възползват от славата му?

Имаше и от едните, и от другите. Някои поклонници се грижеха за него като безумни. Но имаше и такива, които се опитваха да го използват. Истински близки му бяха трима-четирима души, такива като Всеволод Абдулов (известен актьор – б. пр.), приятелят му от последните години Вадим Туманов (бивш затворник от сталиновите лагери, предприемач, създател на златодобивни кооперативи още по съветско време, комуто Висоцки посвещава няколко песни – б.пр.). Или Миша Шемякин, който беше влюбен във Володя (Михаил Шемякин е известен руско-американски художник и скулптор – б. пр.).

Обсъждали ли сте с него възможното ви изнасяне във Франция? Щеше ли да му е интересно?

През изживените ни заедно години Володя, разбира се, би могъл да се пренесе в моя дом. Нищо не му пречеше. Но той никога не е мислил за това. Неговият език, душа, поклонници бяха руски. Нужни му бяха неговите корени. Нима можеше такъв поет да живее в страна, в която не разбират песните му? Володя знаеше, че го обожаваха в Русия и не би могъл да живее без своята публика.

Владимир Висоцки и Марина Влади в нейния дом в Париж. Снимка: dubikvit.livejornal.com

Вие прекрасно готвите. Сред написаните от вас десет книги една е посветена на храната: „От сърцето към стомаха”. Андрей Тарковски, вече неизлечимо болен, се възхищаваше от вашите бухтички. Володя беше ли в някаква степен чревоугодник?

Като всеки добър човек, той обичаше да похапне, но никога не е бил чревоугодник. На Володя му беше все едно какво му поднасяха. Често даже не знаеше какво има в чинията си, защото никога не мислеше за храна.

„Който живота си свършил е трагично, той поет е истински!”, „Имам какво да изпея, явя ли се пред Всевишния”, „Жив съм! Махнете черните ленти!”. Тези редове заявка за безсмъртие ли са?

Така ще бъде. Ще го слушат в продължение на векове. Като Моцарт. Володя има много песни, в които говори за смъртта. Той не се боеше от нея. Защото знаеше, че ще остане завинаги.

……………………………………………………….

Марина Влади е най-малката сред четирите сестри в семейството на оперния певец Владимир Поляков-Байдаров и балерината Милица Енвалд, дъщеря на руски генерал. На 11 години Марина се снима в своя първи филм „Лятна буря”, а на 18 – във „Вещицата”, екранизация на повестта на Куприн „Олеся”, която носи на актрисата невероятна популярност в Русия.

Тя получава наградата на кинофестивала в Кан през 1963 г. за най-добра роля във филма „Кралицата на пчелите” на италианеца Марко Ферери. През 1969 г. се снима във филма на съветския режисьор Сергей Юткевич „Сюжет за малък разказ” (във Франция е прожектиран под заглавието „Любовта на Чехов”). Играла е и в пиесите на Чехов „Три сестри” и „Вишнева градина”. През 1970 г. сключва брак с Владимир Висоцки.

Интересен за нас, българите, и слабо известен детайл е, че през същата 1970 г. Марина Влади се снима в останалия слабо известен филм „Българска нощ” на родения през 1930 г. във Варна френски режисьор Мишел Митрани.

Влади и Висоцки се снимат заедно в един-единствен филм – режисирания през 1977 г. от унгарката Марта Месарош „Те двамата”. Ролята на Висоцки там е епизодична, но многозначителна – неговият герой зашеметява героинята на Влади с дълга и страстна целувка. Марина Влади е носителка на руския медал „Пушкин” за принос в руско-френските културни връзки.

Владимир Висоцки и Марина Влади в единствения филм, в който се снимат заедно – „Те двамата“ на Марта Месарош.
"Барикада" е независимо издание, което се издържа от своите читатели. Стани един от тях! Ако този материал ти е харесал, подкрепи съществуването на "Барикада". Нуждаем се от теб! Виж как можеш да помогнеш–тук!

Оставете коментар