Днес се навършват 150 години от рождението на Владимир Илич Улянов или както всички по света са чували за него – Ленин. Но въпросът е какво знаят?
Най-често срещаната версия през последните години е тази на яростния анти-комунизъм – Ленин е създател на СССР, а това е „тюрмата“ на народите. Ленин е богоборец, унищожил църквата в Русия. Ленин е безродник, който разпродава държавата си, защото служи на немците. Ленин е създател на концлагерите, в които са хвърляни съветските хора. Ленин иска да подпали братоубийствена, революционна война по целия свят, като започва първо със своята държава…
За малкото останали комунисти нещата изглеждат точно наопаки. Владимир Илич формира първата държава в името на народа, той се бори, за да спаси Русия, той създава държава, която ще стане Велика сила и ще управлява половината свят след Втората световна война, той е учителят на всички комунисти, той пръв успява да постави основите на новото общество…
За всички, които не могат да влязат в тези две клишета, остава да търсят истината. И ако някой ви каже, че истината е само една, не му вярвайте. Във всичко, написано по-горе, има доза истина, но зависи как ще погледнете на събитията.
Много малко хора разбират защо младежът Улянов става революционер, борил се до последния си дъх срещу устоите на държавата и света, в които е роден.
Владимир Илич Улянов се появява на бял свят на 22 април 1870 г. в град Симбирск (преименуван в съветско време в Уляновск) в Руската империя. Семейството му е обезпечено и е част от руското дворянство. Баща му с авторитета си като училищен инспектор и статски съветник създава възможност за осигурен живот на цялата фамилия, в която растат шест деца – три момчета и три момичета.
Младият Владимир учи в гимназията в родния си град. Това училище е с много високо ниво за времето си. Известен е сред съучениците си със своята любознателност и трудолюбие. Неговият съученик и бъдещ министър в царското правителство Александър Наумов го нарича в спомените си „ходеща енциклопедия“.
На 8 май 1887 г. по-големият брат на 17-годишния тогава Володя Улянов – студентът Александър Улянов, е обесен заради участието си в подготовката на атентат срещу императора Александър Трети. До изпълнението на присъдата се стига независимо от опитите на семейството да ходатайства и да спаси младежа, който де факто не е приел пряко участие в предотвратеното от полицията покушение.
Гибелта на брат му разтърсва младия Владимир и той започва да търси какво е накарало Александър да поеме по пътя на терора. Така, още като ученик, стига до една от групите на революционната организация „Народна воля“ в Казанския университет, където следва тогава. Участието му в студентски протести три месеца по-късно го води и до изключване. Цялата негова енергия е насочена към изучаването на революционните идеи и философия в Русия.
В съветския период е много популярен и разказът за фразата, произнесена навремето от Володя след обесването на брат му: „Ние ще тръгнем по друг път”. За тези думи свидетелства най-малката сестра в семейството – Маня (Мария). Те дават заглавието и на известната картина на художника Пьотр Белоусов, нарисувана през 1951 г. На нея бъдещият революционен вожд утешава майка си след известието за обесването на Александър Улянов – и гледа в далечината, към различния път…
Независимо от това сътресение, младият Улянов все още спазва общестевните норми и през 1890 г. получава възможност да завърши юридическия факултет на Санкт-Петербургския университет като частен студент. След това започва работа в адвокатска кантора на Михаил Волкенщейн. Тогава често поема дела, в които защитава работници при трудови спорове. В този период се очертава и като един от известните публицисти, които се занимават с политическа икономия и марксизъм в Русия.
Участието му в революционните социал-демократически кръжоци в крайна сметка го довеждат до сблъсък с властите. През 1897 г. е хвърлен за една година в затвора, а после е изпратен на заточение в Сибир. За да могат да бъдат заедно в своята изолация, се налага да се оженят със съмишленичката и съратничка Надежда Крупская, с която съжителстват вече няколко години. Това време е използвано от тях, за да четат и пишат. Още в този период започва да личи огромната работоспособност на Владимир Улянов. Заточението завършва с публикувана книга – „Развитието на капитализма в Русия“.
През 1898 г. се провежда и първият конгрес на Руската социал-демократическа работническа партия (РСДРП). Ленин не присъства на него, но след това заедно с други водачи на социалистите се опитва с обиколка из страната да обедини всички леви движения.
Полицията тръгва след него и той е принуден да емигрира. На 29 юли 1900 г. заминава за Швейцария откъдето започва дългият му емигрантски живот. Още тогава той губи своята родина. Ленин и повечето социалисти живеят в емиграция, просто защото животът им в Руската империя е невъзможен. Там те са преследвани, затваряни и убивани.
През 1903 г. е свикан Вторият конгрес на РСДРП, на който за първи път Владимир Улянов се оказва лидер на една от вътрешните групи. Тъй като това са повечето делегати и имат „болшинство“, те стават известни като „болшевики“. Другата група е наречена „меншевики“. Основната разлика между тях е идеята за построяване на социалистическо общество. Ленин убеждава поддръжниците си, че единственият начин да се стигне до истинска промяна на системата е революция, която ще разруши устоите на капиталистическото общество. Той критикува „меншевиките“, които смятат, че с участие в изборите и легално включване в управлението биха могли да реформират социалните отношения.
За съжаление, наблюденията на болшевишкия лидер за възможностите за мирна промяна в обществото ни явно са валидни и до днес. Още доказателства за трудната смяна на системата той вижда по време на Първата руска революция през 1905 – 1907 г., потушена с много жестокост.
Въпреки силния импулс, идващ от обществото, очевидно наложителните промени са удавени в половинчатите реформи на императора и правителството. Болшевиките натрупват огромен организационен опит и участват в създаването на съветите, които по-късно ще се превърнат в основен инструмент на тяхното управление.
Независимо от това репресиите на правителството на Пьотр Столипин унищожават основата на революционните групи. Ленин е принуден отново да замине в емиграция, а болшевиките остават само група в една маргинализираща се партия. Техните поддръжници в страната са изключително малко в сравнение с тези на меншевиките и есерите (от СР) – социалистите-революционери. Практически цялото болшевишко ръководство е извън страната.
Първата световна война изцяло променя мястото на Ленин в световната история и политика. Тогава той се оказва лице на радикалната левица в Европа и света. Социалистическите партии на Франция и Германия подкрепят военните заеми и практически поставят началото на глобалния конфликт.
Между 5 и 8 септември 1915 г. в селцето Цимервалд в Швейцария се провежда първата международна социалистическа конференция. Там Ленин поставя началото на новото ляво мислене в света. Формираната група се обявява срещу войната, защото я смята за империалистическа и апелира работниците да не участват в нея. Улянов призовава за превръщането на бушуващата война в гражданска в цяла Европа. Според него радикализацията на хората ще доведе до социални сблъсъци и отстраняването на управляващите класи.
До този момент той не очаква, че ще доживее да види революция в Русия и дори пише за това в писма към по-младите си последователи. Само че едва година и половина по-късно революцията започва в Санкт-Петербург. Ръководителите на болшевиките трябва да се върнат в страната.
Тук се завързва едни от големите въпроси в развитието на революцията. Германският генерален щаб дава възможност на цялата група да мине през германска територия в пътя си към Русия. От гледна точка на националната история Ленин и неговите приятели са предатели. Това, което повечето от нас не осъзнават, е, че тези хора мислят извън рамките на национализма.
Ленин, често е обвиняван в това, че мрази родината си. Тук трябва да се направят две уточнения. Той не мрази Русия, а Руската империя и властта, която поробва и убива хората в страната му. Освен това за него бъдещето е в свят, който не е разчертан и разделян от граници. Начинът за постигането на това ново устройство е световната революция. В този исторически момент интересите на болшевиките и германското командване съвпадат.
Въпреки че нямаме документални доказателства, е много вероятно революционерите да са получили и пари освен помощ за прибирането си в Русия. Всъщност революцията на болшевиките е финансирана от няколко източника. Това са от една техните средства, идващи от членски внос и различни бойни акции и обири. Пари идват и през фирмата на Александър Парвус, който вероятно прикрива средствата, пристигащи от Германия.
Другото направление е свързано с втория много важен водач на революцията – Лев Троцки. За разлика от останалите ръководители на партията, той се прибира в Русия от САЩ и дори носи в себе си много пари в брой. Икономическите връзки на съветското правителство с много от американските предприемачи след успеха в Гражданската война говори и за наличието на тези контакти.
Още една много разпространена теория е свързана със стремежа за централизиране на властта в Съветска Русия. Ленин през цялото си управление търси възможността за вземане на колективни решения. По време на обсъжданията в партията за подписване на договор с Германия за излизане от Първата световна война той на два пъти не успява да прокара своето виждане. Стига се до там, че обявява на съпартийците си, че напуска поста председател. Само пред тази заплаха е решено да се подпише Брест-Летовския мир, който унищожава Руската империя, но спасява Съветска Русия.
Хората, които гледат на този договор от национална гледна точка, го виждат като предателство, а водачът на болшевиките – като възможност, която ще доведе до световна революция и до изчезването на националните държави. До свят, в който границите нямат значение.
Друг „смъртен грях“, в който е обвиняван Ленин, е смачкването на зачатъците на демокрация в Русия, които се появяват след Февруарската революция от 1917 г. Освен във вътрешнопартийната демокрация, водачът на болшевиките вярва и в надпартийната. Не е случайно, че през ноември 1917 г. се провеждат изборите за Учредително събрание. Комунистите ги губят за сметка на есерите (социалистите-революционери), но въпреки това в началото на януари 1918 г. събранието започва своите заседания. В момента, когато то иска да замени новото правителство – Съвета на народните комисари, със свое правителство, което да спре революционния процес, Ленин изпраща Червената гвардия срещу делегатите.
Времената на революция се оказват сложни за демокрацията. Концепцията за демократичния централизъм става изключително полезна, защото единствено благодарение на нея комунистите в Русия успяват да се справят със ситуацията по време на Гражданската война.
В книгата си „Държава и революция“ от 1917 г. Ленин ясно пише, че за него най-справедливата система на организиране на обществото е пряката демокрация. Тя може да бъде приложена, едва когато народът е толкова съзнателен, че няма нужда от държава и власт, която да се упражнява от някакъв елит. За достигането на този етап обаче трябва да се премине през всички стадии на развитие на обществото.
Хората, които критикуват вожда на революцията за създаването на авторитарен режим в Съветска Русия, явно не знаят, че след свръхцентрализираната система на Военния комунизъм точно Ленин предлага икономическата и обществена свобода, идваща с Новата икономическа политика – НЕП. За съжаление, този период от съветската история е много слабо познат, а съществуването му доказва, че СССР не е винаги и само тоталитарна държава. По онова време процъфтява авангардното изкуство, различните виждания, съществуването на различни политически линии вътре в партията.
Уви, извънпартийният плурализъм е загубен при сблъсъка с левите есери през пролетта на 1918 г. и е напълно погребан в периода на Гражданската война. Това не означава, че в Съветска Русия няма политически живот и различни мнения. Напротив има, но са вътре в партията. Заличаването на опозицията става в процеса на чистките, водени от партийната група, оглавявана от Йосиф Сталин, едва във времето от 1934 до 1939 г.
Много се пише и говори и за кръвожадната натура на Ленин. В подкрепа на тази теза се сочи Червеният терор, обявен от правителството през септември 1918 г. За съжаление, не се подчертава фактът, че до тази политика се стига след поредица от политически убийства на болшевишки лидери през предишните месеци. Унищожаването на симпатизантите на болшевиките от страна на Бялата гвардия в граничните райони на сблъсъците на Гражданската война е поголовно още през лятото на същата 1918 г. От януари до лятото на 1918 г. срещу Ленин са направени три опита за убийство, като този от 30 август оставя в тялото му дори неизваден куршум.
Гражданската война и жестокостите на участниците от всички групи в нея обясняват наличието на Червения терор. Той не е изключение във воденето на този конфликт, а по-скоро правило, което важи за всички участници. Днес е почти неизвестно, но в някогашния Музей на Съветската армия в Москва от времената на социализма беше изложен зловещ експонат – одраната кожа от горната част на дланта и изстръгнатите нокти на червеноармеец, пленен и изтезаван от бели офицери през 1919 година… Сега за това не се говори, сега е модерно всички онези офицери да се възприемат само през романтичната призма на песни като „Порудчик Голицын”…
Един от големите проблеми на историята е, че имаме навика да я изваждаме от контекста на времето. Заради това често не може да си обясним действията на хората, които разглеждаме. Всеотдайността на Ленин в опита му да запази революцията е пределно ясна. Когато говорим за времето на Гражданската война, пред болшевиките има само две възможности – или да победят в нея, или да бъдат убити. Интервенцията на държавите от Антантата, намесели се на страната на белогвардейците, изключва възможността лидерите на новата революция да избягат отново в емиграция. Те просто нямат път назад и нямат какво да губят.
Безкрайното предъвкване на „марксизма и ленинизма“ през периода на социалистическото управление в СССР и държавите от Източния блок води до отказ на хората, живели тогава, да вникнат в идеите на Владимир Улянов. Дори погледнати днес, те са впечатляващи. В своите трудове Карл Маркс не дава „рецепта“, по която да бъде построена социалистическата държава. Той само поставя принципите, на които тя трябва да се изгради.
В Русия от 1917 г. дори няма достатъчно работници, за да създадат „работническа класа“, която да се бори за правата си. Тук е мястото на Ленин, който прилага на практика идеята си за обединение на масата от селяните и работниците като водещо звено в промяната на обществото. Социалните отношения, икономиката, културата, изкуството, външната политика – всичко се строи на празно поле. Всичко стъпва на напълно нова основа.
Не е случайно, че събраните съчинения на Ленин са над 50 тома. Основната част от тях са документи, натрупани по време на ръководството му в съветското правителството и комунистическата партия. Странно е, че много малко от историците си задават въпроса – как е възможно да се създаде толкова огромен документален архив? Авторството в този случай не е оспорено, то е ясно. След Октомврийската революция Владимир Ленин работи непрекъснато, за да успее да помогне за създаването на новата държава на народа, работниците и селяните.
Това, което постига, е наистина впечатляващо. Когато умира през 1924 г., СССР е призната от почти всички държави по света. Страната се развива ускорено. В нея за първи път в целия свят е въведен със закон 8-часов работен ден. Въведен е праг за минималната заплата на работниците, под който не може да се пада, както и таван за заплащането на специалистите и политическите функционери, който не може да се надскача. Правото на отпуск е гарантирано от държавата. За първи път е създадена пенсия по старост. По време на НЕП напълно разрушената икономика успява да се възстанови до предвоенните нива за по-малко от 5 години.
За съжаление, много от заложените от Валдимир Ленин идеи впоследствие са изкривени, а лидерите след него за дълги години превръщат СССР в тоталитарна държава.
Колкото и да е странно, дори 150 години след раждането му, съветският водач остава непознат за повечето хора. Това не е заради незначителното му влияние в историята и развитието на света, а напротив, поради опасността, че неговият пример, идеи и заряд, могат да доведат до нови опити за реформи и революция. Днес Ленин е непознат, защото може да бъде опасен. Ленин е непознат, защото може да ни накара да питаме. И още по-страшно – да се учим от грешките, които тогава са допуснати. И отново да започнем търсенето на справедливо общество.
