Организаторите на протестите срещу кабинета на Бойко Борисов и главния прокурор Иван Гешев призовават за национална стачка и ескалиране на протеста. Приветствам исканията за радикализиране на протестите – това нагло правителство няма да падне само с разходки след работа в центъра на София.
Щеше да бъде прекрасно, ако правото на организиране на национална стачка беше дефинирано в законодателството ни, касаещо стачките. Но за мое най-огромно съжаление – не е.
В България работничките и работниците са буквално законово ограбени от възможността за организиране на масови и широки стачни действия. Стачка в България законово е предвидена само на ниво предприятие – няма браншова стачка, няма национална. Стачката в България не е позволено да се отнася до национални политики в областта на трудовото, осигурително или друго право.
Казано с други думи, ако утре правителството реши, че ще намали минималната работна заплата наполовина, то ни трудещи се, ни синдикати ще имат законово основание да вдигнат национална стачка по този повод – такава може да има само при недоволство или злоупотреби в конкретна фирма от служителите именно на тази конкретна фирма.
На второ място, за да има легална стачка, в дадено предприятие, трябва да се съберат подписи от поне 50% от работещите там, да се уведоми работодателят 7 дни предварително за датата и продължителността на стачката, а работничките и работниците имат право да стачкуват не на площада, както би било логично, а да бъдат на място в предприятието и да стоят там в работно време, но просто да не работят.
Отделно, работодателят няма задължение да изплаща заплатите за стачното време, а дори да са синдикализирани, работничките и работниците трудно могат да получат дори частична финансова компенсация за стачното време от синдикатите, поради липсата на достатъчно фондове за целта.
Несиндикализираните работещи са съвсем уязвими в такива ситуации. Единствените възможности за по-масови стачни действия са ако даден бранш е добре синдикализиран и успее да координира повече предприятия да започнат стачни действия едновременно (като учителите 2007 г.) или ако работничките и работниците от дадено предприятие се солидаризират със случващите се стачни действия в друго предприятие и така да обявят стачка, но тогава пак трябва да събират подписи, да предупреждават 7 дни по-рано и т.н.
Защо казвам всичко това? Не защото искам да изпадам в правни анализи, след като така или иначе не съм юрист. Казвам го, защото за мен е много важно да се разбере едно нещо:
Работещите в България са чисто законово с изключително ограничени възможности за вдигане на легална стачка. Законът, уреждащ стачните действия към момента, не дава легална възможност на работещите да се възползват действително ефективно от едно от най-силните си оръжия в икономически и исторически мащаб – стачката, която прекратява производтсвения цикъл на капитализма, спира дейността и директно бърка в джоба на капитала.
Работничките и работниците в България, чрез хитри легалистки похвати, са обезсилени като класа в този аспект. Има редица примери за европейски (и отвъд) държави, където стачката е така дефинирана, че позволява на работничките и работниците, особено синдикализираните такива, далеч повече маневри и поле за реакции. Не е случайно, че законодателството, уреждащо тези въпроси (Закон за уреждане на колективните трудови спорове или ЗУКТС), е прието още през 1990 г. – в началото на Прехода, когато сме поемали безкритично и без съпротива всякакви неолиберални мантри.
Затова, поне на първо време, трябват много спешни промени в законодателството, които да позволяват по-широки и обхващащи стачни действия.
Разбира се, погрешно би било да се смята, че стачки не се случват у нас единствено и само заради законовите ограничения – причините са много по-дълбоки и многообразни. Сегашните протести, макар и действително канализиращи натрупалия се гняв от престъпното управление на ГЕРБ и останалите им коалиционни пратньори, сякаш не носят подчертания социално-икономически заряд и недоволство, които могат да подтикнат хората към истински радикални действия.
Но когато този момент назреее, трябва да помним следното: исторически, стачката е била мощно оръжие за всякакви искания – трудови, социални, дори чисто институционално-правови – хората са се борили например за право на глас чрез стачка. Стачката е революционен механизъм, насочен към системни промени – вижте жените в Исландия, които стачкуват през 1975 г., за да покажат, че без техния труд – у дома (!) или на работното място – светът спира.
В един капиталистически свят, където капиталът диктува не само случващото се на работното място, но и случващото се в институционално-политически план, а и в някои аспекти случващото се на ниво дом (все пак капитализмът не може да съществува без безплатния домакински и грижовен труд, извършван у дома най-вече от жени), да откажеш да извършваш труд, а с това и да откажеш да захранваш многоликите форми на капитала, е една от малкото действително силни хватки, които притежаваме, за да се противопоставяме на социални, политически и икономически динамики в наш ущърб.
Когато действително настъпи моментът и радикалният заряд разцепи въздуха, никакви хитроумни легалистки похвати няма да спасят управляващата икономическа и политическа класа от народния гняв.
About The Author
