На 16 май четвъртият инфаркт, връхлетял легендата на испанската левица Хулио Ангита, се оказа фатален и го отнесе във вечността. Той бе една от емблематичните политически и интелектуални фигури в Испания и още приживе остави неизтриваема следа в 45-те години следфранкистко развитие на страната. Беше дълбоко уважаван и възприеман като морален стожер и от съидейниците си, и от опонентите си.
Мнозина основателно смятат Хулио Ангита и за гуру на една от двете политически сили в управляващата в момента в Мадрид коалиция. В нея влизат социалистите и съюзът „Унидас Подемос”, съставен от „Подемос” и „Обединена левица” – формация, чийто „баща” бе тъкмо Ангита. За негови политически „синове” открито се признават и настоящият лидер на „Обединена левица” Алберто Гарсон, в момента министър на потреблението, и водачът на „Подемос” Пабло Иглесиас, вицепремиер по социалните въпроси в правителството начело със социалиста Педро Санчес.
Роден на 21 ноември 1941 г. в курортния Фуенхирола на Коста дел Сол, Андалусия, в семейство на военен, от 5-годишен Хулио Ангита живее с фамилията си в Кордоба – прочутия андалуски град, смесил наследството на мюсюлманската, юдейската и християнската религия и култура.
Завършва история на другия край на Испания – в Университета на Барселона. Именно по време на следването си там избира марксистките и републиканските идеи за свои, влизайки през 1972 г. в нелегалната по онова време Испанска комунистическа партия. Ври и кипи в политическите страсти на инфарктния испански преход от франкизъм към демокрация, чийто решаващ вододел става легализацията на ИКП през 1977 г. Същата година Хулио Ангита е избран в нейния Централен комитет от Андалусия.
Името му нашумява в национален мащаб, когато през 1979 г. като кандидат на ИКП печели местните избори в Кордоба – и така става първият „червен” кмет на голям испански град, който е столица на провинция (Кордоба е център на едноименната провинция, съставна част от автономната област Андалусия). Изключително популярен и обичан е по време на почти двата си кметски мандата. Оттогава е и прякорът му Червения халиф – като препратка към историческото мюсюлманско влияние в града.
Но кметуването на Ангита никак не е лесно. През първия мандат зависи от постигането на баланси с другите две ключови партии на испанския преход – Испанската социалистическа работническа партия (ИСРП) и Съюза на демократичния център, които често му „правят сечено”. А през втория мандат, който през 1983 г. печели с абсолютно мнозинство, влиза в остри конфликти с вече управляващото в Мадрид социалистическо правителство на Фелипе Гонсалес заради принципни разминавания около финансирането на важни инфраструктурни обекти. И през 1986-та подава оставка като кмет – година преди да изтече вторият му мандат.
През същата 1986 г. е основана „Обединена левица”, чийто гръбнак става ИКП, като се включват и още няколко по-малки леви формации. Ангита е един от основните мотори в създаването на тази формация, която олицетворява неговото разбиране, че разпокъсаните сили на левицата трябва да се обединят, за да лансират своята реална алтернатива на партиите на статуквото – а към тях той причислява и вписалата се в неолибералната система ИСРП. Конкретният мотив за създаването на „Обединена левица” е да се мобилизират колкото се може повече избиратели за проведения през същата 1986 г. референдум „за” или „против” оставането на Испания в НАТО (членството ѝ е подписано през 1982 г. от правителството на Леополдо Калво-Сотело). С 57% печели „да”-то, открито подкрепено от правителството на Фелипе Гонсалес, макар ИСРП да се е обявявала против членството в Алианса преди да дойда на власт.
Това още повече убеждава Ангита в правотата на неговата концепция за „двата бряга” в испанската политика, според която на единия бряг е цялата десница заедно с ИСРП, а на другия е „Обединена левица” и всички търсещи реална алтернатива леви хора.
По онова време лидер и на ИКП, и на „Обединена левица” е Херардо Иглесиас, от съвсем млад активно борил се с франкизма като миньор и синдикалист. Той поема ИКП след оставката на „еврокомуниста” Сантяго Карильо от ръководния пост в нея през 1982 г. Карильо е сред гарантите на мирния испански „преход”, но компромисите, направени от него, де факто лишават партията му от онази тежест в политическия живот, която да съответства на ролята ѝ и жертвите ѝ в антифранкистката борба. Иглесиас замества Карильо като представител на силите в ИКП, които държат на връщането ѝ към нейните идейни принципи и към засилване на категоричната лява алтернатива на статуквото. Със същите убеждения е и Ангита, който става много близък съратник на Иглесиас. В този тандем бившият миньор Иглесиас може да разчита на интелектуалната и визионерска сила на историка Ангита.
От 1988 г. Ангита поема и фактическото лидерство на ИКП, а през следващата година оглавява и „Обединена левица”. Под негово ръководство на изборите през 1993-а и 1996-та „Обединена левица” печели най-добрите си дотогава резултати, надхвърляйки 10% от гласовете.
Убеден републиканец, Ангита не пропуска да изтъква при публичните си изяви, че ИКП е приела записаната в конституцията от 1978-ма монархия само като временна форма на управление за периода на прехода. При вътрешнопартийните дискусии непрекъснато настоява да се следва антикапиталистическа линия и да се води борба за социално равенство в обществото. Също така става известен с постоянното повтаряне: „Програмата, програмата, програмата!” В смисъл – ИКП и „Обединена левица” да се придържат категорично към своята програма и да са принципни, дори когато на ниво местна или автономна власт се налага да сключват коалиционни споразумения с други политически сили.
И в ИКП, и в „Обединена левица” обаче има разнопосочни течения – едни дърпат към прословутия „Трети път” (буквално така се нарича и едно от теченията), други ги тегли към радикално революционни решения. На този фон на партийния конгрес през 1998 г. Ангита се отказва от лидерския пост в ИКП, а на следващата година се оттегля и от ръководството на „Обединена левица”. Конкретният повод, който посочва, е разклатеното му здраве. През 1993 г. той вече е прекарал един инфаркт в разгара на тогавашната предизборна кампания. Вторият го застига през 1998-ма.
Оставайки в колективните ръководни органи на ИКП и „Обединена левица” до 2003 г., от 2000 г. Хулио Ангита се връща да преподава като учител по история в училището „Блас Инфанте” в Кордоба след 20-годишно прекъсване в упражняването на учителската професия. И преподава с вдъхновение, а учениците му го обожават. В „Блас Инфанте” среща и втората си съпруга Мария Агустина Марин Каньо, която също е учителка там. Сключват граждански брак през 2007 г.
Припомняйки живота му в публикациите си от последната седмица испанските медии не пропускат да изтъкнат, че когато му идва време да се пенсионира, Ангита избира да получава учителска пенсия. И се отказва от полагаща му се многократно по-високата за периода от 8 години, в които е бил депутат…
Окончателното излизане на Ангита от органите на ИКП и „Обединена левица” през 2003 г. идва след сполетяла го тогава голяма лична трагедия. На 7 април 2003 г. неговият син Хулио Ангита Парадо, военен кореспондент на в. „Ел Мундо”, отразяващ войната в Ирак и придвижващ се с американските войски, е убит заедно с германски кореспондент от попадение на иракска ракета.
Бащата получава новината точно преди да се качи да говори от сцената на републикански митинг в мадридското предградие Хетафе. Видимо разстроен, Ангита-старши все пак излиза пред събралото се множество и казва: „Големият ми син, 32-годишен, току-що е умрял, изпълнявайки задълженията си като военен кореспондент. Преди 20 дни беше с мен и ми каза, че иска да отиде на първа линия. Онези, които са чели репортажите му, знаят, че той беше много отворен човек и добър журналист. Той изпълни дълга си и аз също ще изпълня моя с това изказване… Била е иракска ракета, но това няма значение. Единственото, което мога да кажа, е, че ще дойда при вас отново друг път и ще продължа да се боря за трета република. Проклети да са всички войни и мръсниците, които ги водят.”
Последното изречение става нарицателно в Испания, превърнала се в онзи период в арена на едни от най-масовите демонстрации срещу войната в Ирак.
Загиналият Хулио Ангита Парадо е едно от трите деца, родени от първия брак на баща му с Антония Парадо Рохас – също активистка на ИКП от Кордоба, избирана там за общинска съветничка.
Години след развода им Ангита-старши има връзка и с Хуана Молина, с която не сключва брак. През 1991 г. тя ражда дъщеря им Кармен – най-малкото от децата на Ангита.
Въпреки обявеното му през 2003 г. оттегляне от активна роля в двете организации, с които е кръвно свързан – ИКП и „Обединена левица”, Хулио Ангита все пак продължава да е много активен фактор в испанската политика, като за и „свои”, и „чужди” е истински морален стожер. До мнението му постоянно се допитват, красноречието и острата му политическа мисъл го правят търсен участник в обществени дискусии и телевизионни предавания.
През 2005 г. представя пред тогавашния конгрес на ИКП свой документ с предложения за обновяване на партията, в който прави дълбок анализ на международното комунистическо движение след разпадането на СССР, критикувайки примирението на левицата и на синдикатите с наложения като единствен капиталистически обществен ред. В същия дух са и предложенията му за обновяване на „Обединена левица”, отправени три години по-късно.
През 2009-та преживява и трети инфаркт, но въпреки това не се отказва от политиката. Последвалите години на социално-политически турбуленции в Испания и кипналите от „движението на възмутените” площади го тласкат през 2012-та да оглави създаването на Граждански фронт „Ние сме мнозинството”. Това е опит за канализиране на същото онова гражданско недоволство, което през 2014-та ще роди и партията „Подемос”, съумяла да въплъти непрестанно отправяните през годините призиви на Ангита за обединение на всички истински леви, алтернативни сили .
Основателите на „Подемос” начело с лидера Пабло Иглесиас, гравитирал дълго време около ИКП и „Обединена левица”, са политически „синове” тъкмо на Хулио Ангита. Показателно е, че силно лично приятелство отдавна свързва Иглесиас с откроилия се пак в същия период млад деец на „Обединена левица” Алберто Гарсон – и той от „синовете” на Ангита. През 2016-та Гарсон е избран начело на „Обединена левица” – и тогава, точно за извънредните парламентарни избори през юни същата година, се ражда съюзът между „Подемос” и „Обединена левица”, активно насърчаван от Ангита.
Има интересен епизод от кампанията преди онези избори – от митинг на „Подемос” в Кордоба. Иглесиас специално кани Ангита да се включи в митинга, но ветеранът отначало отказва. А после очевидно размисля и се появява, след като митингът вече е започнал в една местна спортна зала. Всички присъстващи възторжено го посрещат, а Иглесиас дори се разплаква от вълнение.
Ангита взима думата и отправя свои ключови за онзи период напътствия с оглед на очертавалата се още тогава възможност за коалиционно правителство между социалистите и „Унидас Подемос”. Както винаги, Ангита развива тезата, че при такива преговори автентичната левица трябва твърдо да отстоява позициите си и да да търси съюзи само на принципна и достойна основа. Той казва: „Основното е не да се молим, а да изискваме да бъдем в правителството. Няма да е лесно. Но трябва да устоим. И след 2,3, 4 или 5 години ще се изправим пред титаничната задача заедно с други другарки и другари от Европа, търсейки съюзи, да променим не само Испания, но и европейската конструкция. Много е красив моментът, който изживяваме, но пътят е труден. И все пак, докато сме решени да сме обединени с народа си, ще сме непобедими. Моля ви само да устоите. И да сте наясно, че задвижваме един стратегически проект.”
Ангита развива своите стратегически виждания и в много други свои прояви с „Подемос”, „Обединена левица” и различни социални движения. Прави го в същия дух и още преди появата на „Подемос”. Интересно е едно негово изказване от началото на януари 2014-та – преди „Подемос” да учредена. Той говори тогава в Мерида, столицата на автономна област Естремадура, пред участници (сред тях е и Иглесиас), събрали се за поредния лъч на „Походите на достойнството” – заливащи по онова време цяла Испания протестни шествия срещу социалните орязвания на дясното правителство начело с Мариано Рахой.
Ангита разказва пред събралите се в Мерида за свой приятел от антифранкистката съпротива, който бил жестоко изтезаван в затвора. И устоял, никого не издал, защото си казал, че няма да позволи на мъчителите си да смажат човешкото му достойнство. Нататък Ангита разсъждава за същността на това достойнство и заявява, че тя много ясно е формулирана в един документ, признат от всички членуващи в ООН държави – Всеобщата декларация за правата на човека.
Ангита изтъква: „Без хората на улицата нищо няма да направим, но и без основен документ – също. Ето, че го имаме тук. Достойната Декларация за правата на човека е един универсален закон. И какво пише в нея? Нещо просто: „Свободата, справедливостта и мирът в света се основават върху признаването на достойнството и на равните права на всички хора…” Тоест – достойнството, това са правата. Правото на труд, на покрив, на образование – всичко това е достойнството. Вижте още какво пише тук: „От най-важно значение е човешките права да са защитени по демократичен начин – така, че човекът да не е принуден да прибягва до бунт срещу тиранията и потисничеството”. Този текст оправдава бунта срещу онези власти, които не защитават човешките права. Ето го знамето, което може да ни обедини всички. Аз съм от комунистическата партия. Но оставям за известно време моето знаме настрана и се обединявам с другите ето под това знаме. Хайде, дайте вече да направим нещо!…”
Усилията на Ангита през всичките тези години очевидно не са отишли напразно. С много трудности, с грешки, понякога на зиг-заг, но левицата в Испания все пак наистина успя да направи „нещо” – има първото коалиционно правителство между социалисти и наследници на комунистите от края на Гражданската война насам. Водещи фигури в него са тъкмо политически „синове” на Ангита.
Това правителство тръгна с амбициозна социална програма, но още преди да навърши 100 дни се сблъска с ужасяващата криза, причинена от коронавирусната пандемия. Тепърва ще видим как Испания ще излиза от жестокото изпитание.
Ангита успя да сподели свои виждания и за тази безпрецедентна ситуация в свое интервю, дадено за радио Cadena SER в началото на май т.г., броени дни преди на 9 май да го сполети четвъртият му инфаркт. Приет по спешност в болница в Кордоба и лекуван там в продължение на седмица, този път той не можа да се пребори и си отиде на 16 май на 78-годишна възраст. Още същия ден Cadena SER почете паметта му, като отново пусна интервюто. Ето какво казва Ангита в него:
„От много отдавна учените предупреждават, че заради климатичните промени иде криза на цивилизацията. Първо съобщаваха, че това ни чака към 2100-та, после – към 2080-та, към 2050-та, а последните данни от ООН, които прочетох, сочеха 2030-та. И ето, сега дойде тази пандемия като криза на цивилизацията. Според научните доклади това ще зачестява, ще се появяват постоянно такива пандемии, защото погребваме равновесието в природата.
Това се случва на цивилизация като нашата, която си въобразяваше, че живее в най-добрия от световете, че лошите неща като епидемии, глад, кризи са само за „третия” свят. Ами не – ето ги тук, в „първия”.
Отговорът не може да идва единствено от правителствата. Той трябва да е и от гражданското ни осъзнаване, че вече няма да се върнем към отминалите времена. Че трябва на първо място веднага да се подпомогнат онези, които нямат собствени ресурси. Съгласно изискванията на ООН, конституцията и справедливостта, всеки човек трябва да разполага с покрив, работа, прехрана, образование и здравеопазване.
Сега сме в условията на пандемия и на една икономика, която страда от факта, че единствената крепяща я индустрия е туризмът. Всичко това – сред една обща икономическа криза в Европа и света. Иде дефицит, който ще е не по-малко от 9%. Отгоре на всичко испанаците имаме да изплащаме лихвите по дълга от 2011-та приоритетно, преди другите разходи.
Ситуацията е тежка. Какво трябва да направи правителството – това или което и да е друго? Да разбере, че онези, които са най-ощетени, не бива да жертват нищо повече, а онези, които имат най-много приходи, да, трябва да пожертват нещо. Необходима е и гражданска съвест, за да намерим друг начин за съществуване, да ревизираме досегашния ни жизнен модел.
А когато се търси отговорност добре или зле е управлявана сегашната криза, да не забравяме отговорността на онези, които приватизираха здравеопазването в Мадрид и на други места и започнаха да уволняват медицински персонал, да орязват медикаменти и инфраструктура.
Трябва да излизаме от кризата единни, но не униформени. И да мислим първо за онези, които нямат нищо. Разбира се, че всеки от нас трябва да даде нещо. Но онези, които имат повече, да дадат повече.
Да погледнем историята. При кризата през 1929-та в капиталистическия флагман САЩ самите капиталисти, виждайки, че кризата е грамадна, се съгласяват да плащат данъци от 95% върху приходите си. А я да видим тук и сега какво става? С хедж фондовете? С офшорките? Или с куфарчетата с пари, които „патриотите” изнасят от страната? Това трябва да се спре.
Здравеопазването, общественият транспорт, инфраструктурата на една държава – от електроенергията до националната банка, не могат да бъдат обект на частния бизнес. Това е противоестествено. Публичната власт трябва да държи в ръцете си тези инструменти.
Домовете за възрастни, както видяхме в Мадрид, не можаха да се справят със сегашната криза, защото са създадени по принципа на частния бизнес, за печалба. Разбирам нуждата на хората да печелят, но въпросът е в коя сфера и на каква цена. Нека да печелят от необходими производства и да инвестират в здравеопазването. Вместо това видяхме скандални приватизации точно в мадридското здравеопазване.
Всички трябва да поемем отговорност и да не допуснем повече това да се повтаря. Не само да гледаме как се администрира сега борбата с Covid-19, а да видим причините, които ни доведоха до тук, да премахнем тях. Защото ако не го направим, нищо няма да решим.
Трябва да мислим и за кризата с климатичните промени. Вижте как в този период, когато индустриалното производство се сви, климатът се подобри до известна степен. Въздухът е по-чист. Животните се върнаха по местата, откъдето бяха избягали. Природата ни благодари за този малък жест, който направихме, принудени от обстоятелствата. Икономическото развитие трябва да бъде преразгледано, поставено под въпрос. Ако продължим да увреждаме природата, следващата подобна криза, която неминуемо ще ни връхлети, ще бъде много по-тежка…”
След кончината на Хулио Ангита представители на целия политически спектър в Испания отдадоха почитта и уважението си към паметта му.
А жителите на Кордоба го изпратиха в последния му път, изразявайки обичта си към него с непрестанни аплодисменти, които съпровождаха и изнасянето на ковчега от градската община на изпълнения с хора площад (където мнозина пяха „Интернационала“), и маршрута на траурния кортеж до гробищата, след който също крачеше човешко множество. Имаше постоянни скандирания „Хулио, Хулио!“.
Трябва да се има предвид, че сбогуването с Ангита премина в условията на все още действащи в Испания заради пандемията извънредни мерки, които засега са отпуснати съвсем слабо. Затова нямаше масово поклонение, а погребението беше в най-тесен семеен кръг. Що се отнася до хората, които се бяха струпали на площада и поеха след кортежа, те трябваше да спазват разстояние помежду си – нещо, което не се изпълняваше съвсем стриктно. И съответно стана повод за нападки от десницата към властите, че не са приложили същата строгост, както спрямо други частни траурни церемонии, на които не се допускат повече от 10 души. Факт е обаче, че аплодиращите Хулио Ангита все пак бяха само на открито, всичките с маски и в много по-рехави редици, отколкото обичайно са такива прояви на левицата.
„Червеното сърце” (както той бе нарекъл една от книгите си) на Червения халиф остава да бие още в много сърца в Испания. Но остава и в строя на политическия сблъсък…
About The Author
