Коронавирусът тази година съсипа какво ли не по света. А в Куба провали и подготвяното юбилейно 70-то издание на легендарния международен риболовен турнир, основан навремето от американския нобелист за литература Ърнест Хемингуей и носещ неговото име. Турнирът, тръгнал през през май 1950 г., е за улов в открито море на специфичен вид риба меч, характерен за топлите води на Мексиканския залив – син марлин. Това всъщност е най-старото и престижно състезание в света от този род. Но сега трябваше да бъде отложено заради пандемията…
Хемингуей се влюбва в Куба и започва да прекарва много време там още от края на 20-те години на миналия век, а от 1939-та „пуска корени”, купувайки имот с къща – Финка Вихия – до рибарското селце Кохимар край Хавана. Карибският остров е рай за неговата риболовна страст. Там е пълно и със сродни души.
През май 1950-та Хемингуей е инициаторът на първата надпревара за улов на марлини в Хаванския залив, в която участват 36 риболовни яхти и лодки. Правилата са строги – след регистриране на постижението на всеки участник, рибите се пускат обратно в морските вълни.
Преживяването е толкова вълнуващо за всички, че веднага е решено турнирът да стане ежегоден. Другите участници не се колебаят и за името, което избират да носи – Ърнест Хемингуей. Само писателят отначало се противи. Убеден е, че нищо не трябва да се назовава на жив човек. Но накрая отстъпва пред аргументите на останалите, че личната му слава ще помага и за популяризирането на турнира.
Така и става – особено след като неговата написана точно в Куба, във Финка Вихия, повест „Старецът и морето” през 1953 г. печели наградата „Пулицър”, а през 1954 г. авторът е удостоен и с Нобел за литература. Турнирът „Ърнест Хемингуей” се превръща в най-престижният за времето си. Традиционно той се провежда всяка година през май. Самият писател излиза победител в три поредни издания на надпреварата с уловени рекордни марлини – през 1953, 1954 и 1955 г. По-нататък обаче вече не му върви толкова.
В историята влиза и турнирът от 1960-та, състоял се от 12 до 15 май. Не само защото е първият юбилеен – 10-ти поред от старта на инициативата, или защото участват рекордните за онзи период 76 риболовни екипи. Но и защото в него е поканен да се включи и команданте Фидел Кастро – 33-годишният по онова време лидер на победилата на 1 януари 1959 г. Кубинска революция. Той се отзовава – и струпалите се фотографи заснемат как Хемингуей го посреща и дружески разговаря с него. Хващат на лицето на фокусиращия световния медиен интерес Фидел израза на смущение и благоговение пред големия писател. Спонтанната им взаимна симпатия прави впечатление на всички. Накрая за своя собствена изненада дилетантът в риболова Кастро вади неочакван късмет, улавяйки два рекордни марлина – и става победител в турнира. Получава купата си от радващия се за него Хемингуей на 15 май, точно преди 60 години. Но преди да продължим с още подробности от състезанието, нека напомним обстановката в Куба в онзи момент.
Фидел тогава e министър-председател – формално един изпълнителен пост във все още президентската по конституция Република Куба. Президент е авторитетният юрист и философ Освалдо Дортикос. Но оглавилият и извелият до победа революцията Фидел вече е легенда и е най-големият авторитет в страната, щастлива от събарянето година и половина по-рано на кървавата и продажна диктатура на Фулхенсио Батиста.
В същото време набира сила и все по-откритата конфронтация на САЩ с революционната власт в Хавана. Първите извършени от нея още през 1959 г. национализации на земеделска земя, с които тръгва радикалната аграрна реформа, естествено засягат и американска собственост. Това веднага тласка Вашингтон към официални протести и към тайни подривни операции срещу новото кубинско управление – финансиране и въоръжаване на контрареволюционни банди, саботажи, терористични актове.
Най-драстичната акция от тази серия е организираното от ЦРУ взривяване в пристанището на Хавана на 4 март 1960 г. на френския кораб La Coubre, докарал партида белгийско оръжие за кубинската отбрана. Два последователни взрива, причинени от заложени в трюмовете експлозиви, унищожават кораба и убиват над 130 кубинци, много от тях – пристанищни работници, разтоварвали пратката, както и шестима французи от екипажа. Ранените са над 200.
В отговор на бруталния атентат и в памет на жертвите на следващия ден в центъра на Хавана се провежда масов митинг. На него Фидел отправя пламенен призив за защита на революцията и за първи път издига станалия след това емблематичен лозунг: „Родината или смърт!” На същия митинг фотографът Алберто Карда прави и най-прочутата снимка на другата революционна легенда – Ернесто Че Гевара. След митинга цялото множество начело с революционните водачи преминава като шествие из целия град – в знак на решимост да се отстои революцията. Вече е ясно, че атаките срещу нея ще са жестоки. И че зад тях е откритата враждебна политика на САЩ.
Напрежението постоянно се нагнетява. До май, когато се провежда риболовният турнир „Ърнест Хемингуей”, писателят патрон на събитието вече е научил от тогавашния американски посланик в Хавана Филип Бонсал, че нещата вървят към все по-безкомпромисна двустранна конфронтация, че във Вашингтон залагат на силовия натиск за смяна на кубинската власт, че най-вероятно предстои и скъсване на дипломатическите отношения (това става през 1961 г.). Бонсал директно предупреждава Хемингуей да внимава и да се въздържа от контакти с революционните лидери, защото иначе американските власти ще го обявят за предател и ще си има неприятности с ФБР. И въобще – най-добре да се маха от Куба и да се прибира в САЩ.
Хемингуей обаче никога не е бил от хората, които се стряскат от заплахи. Освен това вече открито е приветствал революцията – заявил е в интервю пред „Ню Йорк Таймс”, че много се радва на свалянето на диктатора Батиста.
Нещо повече – той си е записал още „по-черна точка” пред американските служби, борещи се срещу революционни и комунистически заплахи в „задния двор” на САЩ. През февруари 1960 г. писателят посреща в дома си във Финка Вихия не кого да е, а вицепремиерът на СССР Анастас Микоян, пристигнал, за да открие в Музея на изящните изкуства в Хавана представителна изложба за съветските постижения в науката и културата. Всеизвестно е, че изложбата е само повод Микоян да отиде на проучване „на терен”, да разбере що за революция се извършва в Куба и да се опита да привлече лидерите ѝ в съветска орбита. Мисия, която опитният дипломат успешно изпълнява, като сключва и договор за преференциално изкупуване на кубинска захар от СССР.
Впрочем, по време на онова посещение Микоян се оказва и във Финка Вихия не толкова заради собствения си ранг, колкото заради участието в съветската делегация на друг световноизвестен съветски арменец – композитора Арам Хачатурян, от чиято музика Хемингуей се възхищава. И именно заради него кани цялата съветска компания в дома си.
Писателят няма предразсъдъци към СССР. Общувал е със съветски интербригадисти още през Испанската гражданска война. Без да споделя идеологията им, високо цени мъжеството на мнозина от тях. Също както и впечатляващата победа на Червената армия над нацистка Германия във Втората световна война, в която САЩ и СССР са били съюзници.
Хемингуей води най-приятелски разговори с всичките си съветски гости във Финка Вихия през февруари 1960-та, вдига с тях тостове с водка, а пред Микоян споделя следната си оценка за новата кубинска власт: „Никога не съм виждал толкова честно и некорумпирано правителство.”
След такива „компрометиращи” контакти писателят изобщо не смята, че провеждането на любимия му риболовен турнир през май 1960-та може да създаде някакъв допълнителен проблем и се впуска в реализацията му. Съорганизатор на състезанието е кубинският Национален институт по туризъм. Хемингуей не се колебае да демонстрира най-приятелско отношение към включилия се в надпреварата Фидел Кастро. Най-популярните снимки от срещата им прави все същият талантлив фотограф Алберто Корда – и на тях ясно личи и вълнението на Фидел, и топлотата, с която му говори Хемингуей.
Има много описания на тази тяхна среща, която често се смята за единствена. Но самият Кастро твърди в книгата на френския социолог и журналист Игнасио Рамоне „Сто часа с Фидел”, че се е срещал с Хемингуей два пъти – без да влиза в подробности.
При пристигането си за участие в турнира през 1960-та Фидел е пресрещнат от армия репортери, пред които обяснява, че е дошъл, защото иска да подкрепи така развитието на туризма в страната. И продължава: „Не се смятам за кой знае какъв риболовец, но бях поканен и ми казаха, че и Хемингуей ще участва… Както знаете, той винаги е защитавал Куба и революцията. Той е писател, чието присъствие тук ни носи голямо задоволство.“
Фидел се включва в надпреварата с наета за случая яхта и в екип заедно с приятеля и съратника си Че Гевара, който обаче още по-малко и от него е наясно с риболова. За Че явно цялото начинание е било само политически жест, колкото да се изрази уважението на властите към организаторите на събитието.
Липсата му на интерес към самия риболов проличава и от факта, че през повечето време, докато са на яхтата и Фидел се вълнува от разположението на въдиците, самият Че предпочита с увлечение да чете романа на Стендал „Червено и черно”.
Късметът, който често е най-благосклонен към дилетантите, сработва доста щедро към Фидел. Той успява да хване два забележителни марлина.
Хемингуей и четвъртата му съпруга – журналистката Мери Уелш, които от прочутата яхта на писателя „Пилар” наблюдават с бинокли всички участници в турнира, с изумление виждат как Фидел лично измъква внушителните риби от водата, спазвайки строго правилата на турнира и спирайки порива на Че да му помогне като предварително ги омаломощи с харпун.
Връчвайки после на Фидел купата, Хемингуей изглежда по-радостен и от победителя. Революционният вожд мърмори, смутен: „Аз съм начинаещ в риболова…” Писателят отговаря: „Вие сте щастлив начинаещ. Аз рядко имам такъв късмет. Общо взето, съм голям карък. Поздравления, команданте!”
След церемонията двамата се оттеглят за разговор насаме, който продължава около половин час. Никой от двамата никога не разказва какво са си говорили. Хемингуей споделя пред жена си Мери само, че Фидел бил чел неговата книга „За кого бие камбаната”, докато водел партизанската война срещу диктатурата на Батиста в планината Сиера Маестра.
В следващите два месеца обаче подмятането на посланик Бонсал, че ФБР може да вземе на мушка писателя заради симпатиите му към Кубинската революция, постепенно започва да се материализира. Емоционалната му натура става обект на многобройни негативни въздействия по най-различни линии – и това продължава с различна интензивност още почти година, хвърляйки го в тежко психологическо състояние, отежнено, разбира се, и от пословичната му слабост към алкохола. Официални американски източници винаги са лансирали тезата за депресия и мания за преследване, обзели Хемингуей вследствие на болести и алкохолизъм и довели го до самоубийството му на 2 юли 1961 г. в градчето Кечъм, Айдахо. Всъщност разсекретеното в началото на 80-те години на миналия век лично досие на писателя от архивите на ФБР доказва, че той действително е бил обект на силен психологически натиск, заплахи, постоянно следене, подслушване, пробиви в банковите му сметки и в личната му кореспонденция от страна на това ведомство. И че най-вероятно именно тези действия довеждат до трагичния край на живота му.
А действията са започнали още в Куба. Доста изследователи твърдят, че сред многобройните посетители, за които Финка Вихия винаги е била отворена, са зачестили хора, натякващи на писателя за контактите му с революционните власти. Така че броени дни след отпразнуването на 61-ия си рожден ден на 21 юли 1960-та Хемингуей пришпорва Мери да заминат от Куба за известно време и да се прехвърлят в купената година по-рано къща в Кечъм. Казва ѝ, че са му писнали обсаждащите го досадници, че иска да смени обстановката, да избяга от политическото настървение.
Популярна е версията, че писателят и жена му напускат Финка Вихия заради засилили се слухове, че правителството в Хавана ще национализира собствеността на всички американци в страната. Такава национализация наистина се провежда след приемането на съответен закон през октомври 1960-та . Според кубински източници обаче Финка Вихия е била дарена от Мери Уелш на кубинската държава след самоубийството на Хемингуей през 1961 г. Американски публикации твърдят, че вдовицата е водила дълги преговори с Хавана как точно да бъде съхранена паметта за съпруга ѝ в Куба и кои техни общи лични вещи и произведения на изкуството тя би могла да си вземе оттам. От 1962 г. къщата и имението стават музей.
Отношенията САЩ-Куба се влошават рязко още в края на 1960-та, когато Вашингтон започва да налага драстични санкционни мерки срещу островната държава. През април 1961-ва, както е известно, ЦРУ праща десант от наемници срещу Куба, които дебаркират в Залива на свинете и 72 часа по-късно са напълно разбити на Плая Хирон. Резултатът е, че Кастро официално обявява социалистическия характер на Кубинската революция и завива към съюз със СССР. Американското ембарго става още по-сурово. А след ракетната Карибска криза от октомври 1962 г., в която свръхсилите САЩ и СССР едва не стигат до ядрена война заради Куба, е въведена и пълна финансово-икономическа и търговска американска блокада на Острова на свободата.
Тази блокада, многократно ожесточавана през десетилетията и нанасяща тежки поражения върху икономиката и живота на кубинците, така и не е отменена и до днес, въпреки че всяка година Общото събрание на ООН категорично гласува за вдигането ѝ, като против са само гласовете на САЩ и Израел, най-много с още някой конюнктурен клакьор (през 2019-та такъв стана Бразилия).
Единствено в периода 2014-2016 г., по време на мандата на американския президент Барак Обама, настъпи известно „размразяване” между Хавана и Вашингтон, като през 2015-та бяха възстановени и дипломатическите отношения между двете страни. Бяха предприети и важни стъпки за активизиране на двустранните контакти, макар все пак цялостната блокада така и да не бе отменена.
С идването на власт в Белия дом на президента Доналд Тръмп през 2017 г. нещата се върнаха рязко назад и целият напредък от времето на Обама беше ликвидиран. Нещо повече – наказателните мерки срещу Куба бяха отежнени с активирането на крайно репресивния включително срещу трети страни, сътрудничещи си с Хавана, член трети на американския закон „Хелмс-Бъртън” от 1996 г., държан досега замразен от всички предходни правителства на САЩ. Бяха въведени и още свирепи рестрикции, възпрепятстващи Куба в получаването на кредити и в извършването на международни разплащания, бяха отново орязани до крайност възможностите за пътувания на американци до острова, бяха направени опити дори за блокиране на морските му връзки и т.н.
Последните засега епизоди от офанзивата на Тръмп включват дори такива ексцесии като обстрел на кубинското посолство във Вашингтон от екстремист на 30 април т.г. или включването на карибската страна в американския списък на държавите, които „не сътрудничат в борбата с тероризма” на 13 май. Ходове, срещу които Хавана реагира с възмутени официални становища.
След толкова години конфронтация кубинците обаче не са развили някаква обща фобия към всички американци. Напротив – и на официално, и на лично ниво винаги подчертават, че уважават и ценят американския народ с неговото чувство за справедливост и с приноса на неговите интелектуалци към критичната мисъл на човечеството. Хемингуей за тях си остава част именно от този хуманен облик на Америка и те продължават с обич да го наричат Папа Ернесто. А рибарите от Кохимар, дори родените много след революцията, не спират с историите си за него – сякаш още е сред тях…
Впрочем, когато за откриването на американското посолство в Хавана през 2015-та на посещение там бе тогавашният държавен секретар Джон Кери, домакините специално го заведоха във Финка Вихия – за да види на живо с какъв трепет са запазили непокътнат дома, съхранил духа на великия Хемингуей…
Била съм в този дом няколко пъти при седемте ми пътувания до Куба през годините. И съм имала щастието из него да ме развежда работилата там над 30 години като директор на музея Ада Роса Алфонсо Росалес – дотолкова сраснала се с историята и атмосферата на Финка Вихия, че дори физически заприличала на Мери Уелш, както сама се шегуваше заради изрусената си коса. Днес тя вече е пенсионирана и музеят има друга директорка, но атмосферата продължава да е същата.
Къщата и изобщо цялото имение с уникалния парк наистина са способни да си играят по неповторим начин с времето, с преливанията между въображение и реалност, с тропическата магнетичност, с емоциите и мислите на несекващия поток от посетители…
Натежалите от влага полъхвания откъм синеещите на петнайсетина километра вълни на Мексиканския залив мързеливо полюшват горещия въздух между отворените прозорци и врати и извикват сянката на едър мъж – може да е по бермуди, може да е в гуаябера (тпична кубинска риза), може да е изобщо без риза…
Самият въздух там сякаш ти го рисува – как излиза от отрупаната с разпилени книги и листа работна стая, как си налива питие от нагъсто строените на бар-масичката в хола бутилки, как преминава покрай надничащите от всички стени африкански ловни трофеи, как се заиграва на верандата с някой от десетките си джафкащи или мъркащи любимци, как се изкачва до панорамната стаичка на бялата кула по съседство и стъпалата скърцат ли скърцат… Там поканената да гостува в имението млада венецианска графиня Адриана рисува картините си, докато преданата Мери се прави, че не забелязва трепетите към новата муза, залисвайки се да аранжира трапезарията за посрещане на поредната шумна компания, която ще дойде довечера…
Имението Финка Вихия с построената още през 1886 г. от каталунския архитект Мигел Паскуал и Багер едноетажна светла къща, кацнала на обгърнат от буйна тропическа зеленина хълм, се намира в селцето Сан Франсиско де Паула, на 20 км югоизточно от кубинската столица Хавана.
Тук мачото на литературния модернизъм Ърнест Хемингуей прекарва последните двайсетина години от живота си – от 1939 до 1960 г. – и написва четири книги. Това са „За кого удря камбаната” (на лявата колона от входната арка на къщата и до днес стои закована от него камбана), „Отвъд реката, сред дърветата” (вдъхновена от платоничната му любов към 18-годишната венецианска благородничка от далматински произход Адриана Иванчич), „Старецът и морето” (новела за борбата на стария кубински моряк Сантяго с гигантска риба меч и за силата на човешкия дух), „Острови на течението” (до голяма степен автобиографичен ръкопис, издаден от Мери Уелш чак след смъртта на писателя и пресъздаващ мисиите му за американската армия през Втората световна война – проследяването с яхтата му на германски подводници в Мексиканския залив).
Във Финка Вихия и до днес са запазени непокътнати не само вещите на писателя и на Мери Уелш, но и усещането, че двамата още са тук някъде, наоколо, излезли са само за малко – до басейна или до гаража, по алеите на парка, сред избуялите карибски дървета и храсти, а може би са отскочили на риболов (Мери е споделяла и ловната, и риболовната страст на мъжа си), отплавали са с яхтата от проблясващото с морския си прибой в далечината рибарско селце Кохимар… А Финка Вихия просто ги чака да се върнат.
Но вместо тях идват туристите. И се тълпят край зеещите врати и прозорци, за да надникнат в застиналия преди 60 г. живот и да се опитат да хванат някоя сянка от въображението. Вътре в помещенията никой не се допуска, гледа се само отвън – за да се запази всичко максимално автентично, а и за да не пострадат уникалните предмети и обстановка.
За обзавеждането и аранжировката основна заслуга има третата жена на Хемингуей – огнената журналистка Марта Гелхорн, която всъщност и убеждава писателя през 1939 г. първо да наемат къщата с имението, а после и да ги купят.
След като се разделят с Марта през 1945-та, той довежда тук последната, четвъртата си съпруга Мери. Двамата с нея обожавали кучетата и котките. Отглеждали много свои, премали и скитащи. Позволено им било да се разхождат навсякъде. Доста техни потомци и днес не спират да обикалят из парка към музея – никой не ги гони, напротив, музейните работници старателно ги хранят и милват в памет на огромната любов към тези животни на някогашните стопани на Финка Вихия.
Има и една „кучешка история”, която дава представа за личната мотивация на лютата омраза на Хемингуей към сатрапа Батиста. Веднъж по време на диктатурата полицейски агенти нахлули в дома на писателя, претърсвайки за избягали нелегални борци. В суматохата застреляли едно от любимите кучета на Папа. Той побеснял и ги изгонил.
Общо пет кучешки гробчета, откроени с надгробни плочи, приютяват днес в имението най-свидните любимци на писателя, отишли си по различни причини, докато той е живеел тук.
Що се отнася до котките, на които било разрешено да се изтягат дори върху разпилените листа от ръкописите му, двамата с Мери са отглеждали общо около 50 писани. Техен бил целият първи етаж на бялата кула до къщата.
Мери подела строежа на тази кула, за да може мъжът ѝ да се уединява на последния етаж и да твори. Инсталирала там и далекоглед, с който да си приближава гледката към морето край Кохимар и да се вдъхновява от нея. Но Ърнест никога не се възползвал от мястото – освен когато посещавал рисуващата там Адриана при гостуванията ѝ във Финка Вихия. Младата венецианска хубавица илюстрирала и някои от книгите му.
Необичайната им връзка, поддържана предимно с писма в продължение на 7 години, започнала през 1948 г., когато Хемингуей е в дълбока творческа криза. За да потърси вдъхновение, заминава заедно с Мери за Венеция. Там той често ходи с компании на птичи лов в околностите на прочутия романтичен град с каналите и гондолите. Именно след един такъв дъждовен излет, а не сред венецианската романтика той се запознава и с младата Адриана, случайно оказала се от семейния кръг на един от ловните му приятели. Млада, красива, жизнена, остроумна, а и талантлива като художничка, тя отново възпламенява както вкуса към живота, така и импулса за писане у Хемингуей.
Привличането им е силно и взаимно, но във физически смисъл никога не стига до нещо повече от бегли целувки, които те наричат в писмата си „грешки“. Общуването им е предимно пред очите на големите им общи компании, включително в присъствието на майката на Адриана и на Мери, която от своя страна всичко вижда, но предпочита да преглъща ревността си, за да не прекършва вдъхновението на мъжа си.
Накрая венецианката решава да сложи край на неосъществимата любов с писателя, който по възраст би могъл да ѝ бъде баща. Тя сключва брак с богат грък и ражда две деца. Но така никога и не намира щастието. Самоубива се като незабравимия Папа Ернесто, когато е 53-годишна, през 1983 г. А за неговото фатално натискане на спусъка на 2 юли 1961 г. недостижимостта на Адриана вероятно също има принос…
Но мракът идва по-късно. Периодът им във Финка Вихия е вълнуващ и зареждащ. И кулата, замислена от Мери да вдъхновява мъжа ѝ, точно това и прави с присъствието на Адриана там. Нищо, че той никога не сяда да пише на подготвената за него маса в стаичката на върха, с панорамната гледка.
Не го е правил и на ефектно отрупаните с какви ли не екзотични предмети и трофеи писалищни маси в къщата. Работел в своята лична стая, където има и легло. По него разхвърлял книги и листа, а пишел прав, подпрян на стелажа за книги край стената. Там и днес стои пишещата му машина. Ползвал я понякога, но предпочитал да пише на ръка, с молив, а после Мери и секретарките да преписват всичко на машина.
Първо с Марта, а после и с Мери споделял и обща спалня, макар че двете легла там стоят отделно. Любовта и страстта винаги са били на почит за него, но удобството е било още по-свещено.
Книги в къщата има навсякъде – не само в спалнята, но дори и в тоалетната, подредени на етажерка до тоалетната чиния. Общо в дома са над 9000 тома, на различни езици. Освен английски и испански, Хемингуей знаел още италиански и френски.
Сред запазените вещи са и негови военни и ловни униформи, както и многобройните му спортни обувки и ботуши 48-ми размер.
Ловният трофей, с който Папа Ернесто се гордеел най-много, е окаченото в трапезарията голямо куду – вид африканска антилопа. Италианският фашистки диктатор Бенито Мусолини, с когото пътищата му също са се пресичали, толкова много харесвал кудуто, че през 1943 г. изпратил до писателя свой специален емисар с празен чек. Ърнест само трябвало да впише сумата и да изпрати трофея в Рим. Той написал на чека две големи нули и добавил: „Това куду е в дома ми, защото съм бил в Африка и съм го хванал. Да ходи и Мусолини да си хване”.
Финка Вихия и изобщо Куба е била рай, убежище и вдъхновение за Хемингуей. Той се е чувствал на острова напълно в свои води, де факто кубинец. „Аз съм първият кубинец, спечелил Нобел,” обявил публично той след вестта за голямото отличие, присъдено му през 1954 г. Познавал много отвътре местния живот и хората.
Прототип на негова героиня от издадения след смъртта му „Острови на течението” е била и известната хаванска проститутка – красивата мулатка Леополдина Родригес, чиито услуги ползвал и Папа Ернесто. Тя била иронична и интелигентна, коментарите ѝ имали силно въздействие върху писателя, който ѝ четял ръкописите си и високо ценял мнението ѝ. Мнозина съвременници уверяват, че писателят истински я обичал. Когато Леополдина се разболява от рак и умира, той е единственият от заможните ѝ клиенти, който плаща за лечението ѝ, а накрая и за погребението.
Личният живот на писателя е низ от драми и неразбории около многобройните му жени и любовници, прекомерното пиене, избухливия му характер. Голям вътрешен тормоз за него е била и нетрадиционната сексуална ориентация на най-малкия от родените през първите му два брака общо трима негови синове – Грегъри. Той от малък обичал да пробва женски дрехи, а по-късно, след четири брака и осем деца, Грегъри дори си прави операция по смяна на пола и умира през 2001 г. на 69 г. в женски затвор като… Глория.
„Най-големият роман на Хемингуей е животът му,” пише за него колумбийският баща на „магическия реализъм” и също нобелист Габриел Гарсия Маркес. А най-светлата глава от този роман продължава да се пише през отворените прозорци на Финка Вихия, през които днешните гости на писателя единствено могат да надничат и да снимат откъслеци от следите му…
Разходките за посетителите на музейния комплекс са разрешени само из парка около къщата, пълен с уникални местни дървета, храсти, цветя… Впрочем, както разказваше бившата директорка Ада Роса, Мери Уелш искала непосредствено край прозорците на спалнята да цъфтят и ухаят розови храсти. И била поръчала… български рози. Но те не се хванали…
Басейнът в имението сега е празен, но някога в него се е плискала голата холивудска прелест Ава Гарднър. Тя често гостувала тук и не признавала бански при къпане. Известна е бурната ѝ любов с прочутия испански тореадор Луис Мигел Домингин, който също имал старо лично приятелство с Хемингуей и участвал в много техни общи фиести. Идвали са и Марлене Дитрих, и Гари Купър, и Ерол Флин, и Ингрид Бергман, и кой ли още не. А веднъж една весела среднощна компания начело с домакина напълнила басейна с цял фургон лед и организирала игра на водно поло с ледени кубчета.
На специален подиум край басейна под обширен навес е застинала любимата яхта на писателя „Пилар” („Стълб”). С нея Хемингуей, който още от 1928 г. редовно идва в Куба, не само риболовства, а и преследва из Мексиканския залив и Карибието нацистки подводници през 1942-1943 г. Субмарините навлизали тук и си набавяли провизии, отнемайки улова на самотни рибари. Армията на САЩ оборудвала „Пилар” с картечница и радиостанция, за да улесни антифашисткия порив на писателя.
По онова време капитан на яхтата е мъжественият Карлос Гутиерес. По-късно функцията се поема от легендарния Грегорио Фуентес, който става и много близък приятел на Папа Ернесто. Литературната иконография отдавна е обявила Грегорио за прототип на непобедимия Сантяго от „Старецът и морето”, въпреки че и самият капитан, а и Хемингуей винаги са повтаряли, че това е събирателен образ.
Всъщност, ако изобщо може да се говори за конкретен прототип, това би трябвало да е дребничкият рибар Анселмо Ернандес. Той преживява буквално същото като описаното в книгата – хваща грамадна риба меч, но акулите я изяждат, докато я докара до пристанището, а Хемингуей става свидетел на драмата.
Несъмнено е обаче, че и Грегорио, който умира на 104 г. чак през 2002 г., е повлиял много върху литературния герой с изключително виталния си дух и с житейската си мъдрост. Именно нему Хемингуей оставя „Пилар”, когато през 1960 г. се чувства притиснат да се махне от революционна Куба и да се прибере в САЩ, за да не бъде жигосан от ФБР като „предател”.
По-късно Грегорио подарява яхтата на музея. Той става и инициатор на първия паметник на Хемингуей – метален бюст, издигнат на постамент сред колонада точно на кея в Кохимар, от който някога писателят потеглял към вълните с „Пилар”. Металът за бюста е от претопени стари котви, за които рибарите дни наред се гмуркали в залива. Днес паметникът е любимо място за туристическо поклонение. И за игри на децата от Кохимар.
Разбира се, туристите традиционно се тълпят и в ресторантчето „Лас Терасас” наблизо, където Папа Ернесто често засядал с приятелите рибари, за да полеят улова с повечко ром. Заведението днес радва гостите си и с отлична морска кухня, и с музикален състав, чиито изпълнения бързо вдигат всички за пламенни кубински танци.
В близката Хавана писателят също е имал любими заведения. Прочута е приписваната му фраза: Mi mojito – en La Bodeguita, mi daiquiri – en La Floridita („Мохитото ми – в „Ла Бодегита”, дайкирито ми – в „Ла Флоридита”).
Мохитото – коктейл с ром, лимон, мента, захарен сироп и газирана вода – е специалитетът на „Ла Бодегита дел Медио”, близо до Хаванската катедрала. Всъщност, истината е, че писателят се е отбил там само веднъж-дваж, но собственикът го помолил за реклама да се разпише на стената. И оттам тръгнала традицията посетителите, особено ако са известни личности, но и не само, да оставят свои снимки с автографи или да пишат по стените пожелания и афоризми. Така свои следи тук след Хемингуей са оставили и Николас Гилен, Ерол Флин, Пабло Неруда, Габриел Гарсия Маркес, Салвадор Алиенде и т.н. Днес почти не е останало място из стените на „Ла Бодегита” и туристите се „увековечават” вече на фасадата ѝ отвън.
Пак в Старата Хавана, на ул. „Обиспо” („Епископ”), е вай-любимо заведение на Папа Ернесто – ресторантът „Ла Флоридита” („Малката Флорида”), където сервират дайкири, тоест разбит на сняг лед с ром, лимон, захар и няколко капки мараскино. Това е бил наистина предпочитаният му коктейл. Хемингуей винаги го пиел в края на бара.
На „неговото” място днес се е подпряла бронзова скулптура на писателя в естествения му ръст и всеки турист гледа да се щракне до Папа. На стената има копие от бюста му в Кохимар. Закачена е и най-популярната от неговите снимки с Фидел Кастро, направени на онова риболовно състезание през 1960 г. от Алберто Корда.
Турнирът „Ърнест Хемингуей” прескача само две години в провеждането си – турбулентните 1961-ва и 1962-ре. След това е възстановен на кубинско национално ниво, а от 1978-ма отново става и международен, привличайки все повече и повече състезатели от цял свят. От години ключов негов център е модерния яхтен комплекс „Марина Хемингуей” в Хавана, като турнирът винаги включва и церемонии в Кохимар, както и посещения във Финка Вихия. Правилата не са променени за всичките тези десетилетия – марлините се връщат в морето след регистриране на постиженията на риболовците.
През 2019 г. турнирът „Ърнест Хемингуей“ за първи път бе спечелен от български екипаж, съставен от нашенци от Чикаго, Ню Йорк, София и Велинград.
60 години след срещата между Папа Ернесто и също вече отишлия си Фидел магията от онова време на силни характери, силни вдъхновения, силни предизвикателства вероятно на мнозина започва да изглежда като нереална приказка. Докато не отидат в Куба, за да усетят живия му и днес пулс…
About The Author
