„Eлитите остават на власт и прехвърлят привилегиите си на следващото поколение като оформят начина, по който мислим“.
Може би сте виждали безброй пъти подобни твърдения из социалните мрежи. Но те звучат някак различно, когато идват от устата на Джилиан Тет в началото на новия документален филм „Капиталът на 21 век“. Тет оглавява редакционния съвет на Financial Times, международният бизнес ежедневник в цвят сьомга, който се чете от банкери и богаташи от Берлин и Лондон до Дубай и Сингапур. (Всеки месец FT издава специално списание, наречено „Как да ги похарчим“)
„Капиталът на 21 век“ е направен по едноименният бестселър на френския икономист Тома Пикети от 2013 г. Филмът, режисиран от Джъстин Пембертън, успява да изобличи и подкопае основната сила на елитите – оформянето на мисленето ни – по особено умен и хитър начин.
Има много други документални филми на същата тема – а именно възхода на онзи 0.1% и падението на всички останали. В голямата си част те заливат зрителя с бараж от графики и числа, от които ти се завива свят и ти се доспива. „Капиталът“ не прави тата и вместо това просто разказва история – няколковековната история на капитализма.
Тази история не е разказана чрез суха, монотонна експозиция, а чрез клипове от филми, което прави „Капиталът“ уникален. Историята на капитализма заема централно място в живота на всички ни. Въпреки това обаче, тя не се преподава в гимназията. Не я дават по телевизията. Това е наистина странно, ако се замисли човек – но както Тет обяснява на друго място, човек е много малко вероятно да се замисли за това. Всички общества спазват нещо, наричано от антрополозите „социално мълчание“ по отношение на онези теми, които иначе имат централно място в нашата реалност. Както отбелязват Тет, нещата, които имат най-голямо значение „не се обсъждат, защото тези теми се считат за скучни, ирелевантни, за табу, или просто за невъобразими“.
„Капиталът на 21 век“ разбира, че ежедневните факти за капитализма изглеждат скучни, ирелевантни и т.н. на повечето хора, тъй като те не са част от историята. Те са като резултатите от бейзболни мачове, когато не знаеш нищо за правилата, отборите или историята на бейзбола. Да разбираш историята на капитализма е като да разбираш всичко за бейзбола, да има отбор, който да подкрепяш, и да осъзнаваш, че ако твоят отбор загуби, ти ще умреш. Това прави бизнес раздела във вестниците доста по-вълнуващ.
Филмът започва с поглед назад към периода преди 250 години, когато капитализмът за пръв път започва да набира инерция чрез индустриалната революция. Дотогава Европа е феодална, с купища крале, херцози, графове и маркизи, държащи огромната част от богатството и земята.
Но фабриките генерират ново, въстаническо богатство. Както американската, така и френската революции са отчасти битки между феодалните елити и зараждащите се нови бизнес елити. И макар старите и нови елити да имат разногласия кой трябва да ръководи, то те са единодушни, че това не трябва да са обикновените хора.
Макар днес никой да не си спомня това, дори комунистическият манифест от 1848 г. признава постиженията на бизнес класата. „Буржоазията“, пишат Карл Маркс и Фридрих Енгелс, „бе първата, която демонстрира какво може да постигне човешката дейност. Тя сътвори чудеса, далеч надминаващи египетските пирамиди, римските акведукти и готическите катедрали“.
Проблемът идва от това, че в преследването на печалба, капитализмът също така генерира нови, грандиозни форми на експлоатация. „Капиталът на 21 век“ отделя време за примери като мащабното разрастване на робството, смъртоносните набези на европейския колониализъм и въведените в Обединеното кралство закони „господар и слуга“, които правят незаконно за работника да напусне. Основният аргумент на филма за онези времена е това, че необузданият капитализъм наистина е направил държавите по-богати като цяло, но в него е нямало нищо присъщо, което да подобрява живота на обикновените хора. Всъщност в много отношения техният живот е станал по-лош, отколкото когато са били управлявани от феодални господари.
Пикети обяснява, че към 1914 г. в Париж най-богатият 1% от населението е притежавал 70% от цялото богатство, а две трети от населението живели и умирали без нищо. В лицето на тази груба реалност, всякакви алтернативи – от комунизъм, през социализъм до джорджизъм – започват да набират последователи в Европа. Капиталистите са ужасени. Какво да направят, за да не се налага да споделят част от богатството и властта си?
„Трябва да подклаждаш национализма и съперничеството между европейските държави. Национализмът често е използван от елитите, за да накарат хората да забравят за класовия конфликт и вместо това да се фокусират върху националната идентичност“, казва Пикети.
Би могло да се спори до каква степен бесният национализъм е бил съзнателно подклаждан от европейските властници, за да разсеят вниманието от провалите си. Ако днешната политика може да служи за ориентир, то те вероятно са знаели точно какво правят. Наскоро излязла наяве вътрешна бележка на Републиканската партия в САЩ инструктира официалните лица да отговарят на критиките за коронавирусния им провал не като защитават Тръмп – тъй като той е незащитим – а като вместо това „нападат Китай“.
При всички случаи, когато започва Първата световна война, европейските лидери я приемат като точно това, от което имат нужда. Един британски политик декларира, че Англия „се намира във война, която изобщо не се съобразява партии или класи“. Германският кайзер също толкова доволно декларира, че „вече не виждам партии, само германци“.
Войната е такава катастрофа, че води точно до това, от което европейските елити се страхуват най-много: комунистическа революция. Хитрият план на Германия да прати Владимир Ленин обратно в Русия през 1917 г. се оказва най-големия автогол в историята и води директно до окупирането на Берлин от съветската армия 28 години по-късно.
Както се обяснява в „Капитала на 21 век“, едва след касапницата на Втората световна война капитализмът става склонен да направи някои промени. На първо място това се дължи на факта, че огромна част от капитала на горните класи буквално е взривен във въздуха, поради което властта им е значително отслабнала. Освен това, както изтъква политолога Франсис Фукуяма, те изпитват истински страх, че могат да изгубят всичко: „Съществуването на комунистическа алтернатива подплашва капиталистическия свят до такава степен, че той започва да смята, че ако не реши поне основните проблеми с неравенството, ще изгуби битката на идеи… Освен ако държавата не се опита да направи нещо за работните места, ако не започне да преразпределя достатъчно, за да не гладуват хората, няма да има основна социална стабилност“.
Това проработва. За период от около 30 години обществата съзнават, че „капитализмът трябва да бъде обуздаван като някакъв див кон“, се казва във филма. През тези десетилетия се наблюдава огромно увеличение на богатството на обикновените работници, както и раждането на първата широкоразпространена средна класа в историята.
Това продължава толкова дълго, че мнозина започват да вярват, че това е естественото състояние на капитализма, и че по-ранните времена са представлявали отклонение. Но с отдалечаването на световната война, капитализмът предприема контраатака в лицето на Роналд Рейгън в САЩ и Маргарет Тачър във Великобритания. Тяхното послание бе че проблемът на 20 век не е свързан с отказа на капитализма да прави компромиси с човешките същества, а се корени в малкото компромиси, които капитализмът е приел.
Цялостният колапс на комунизма окуражи капитализма още повече. От днешна гледна точка бихме могли да кажем, че десетилетията на капитализъм на средната класа след Втората световна война са представлявали отклонението, а поне от 90-те години насам има завръщане към истинската норма на капитализма.
Това е и което плаши Пикети: че сме се запътили обратно към 20 век в някаква ужасно мутирала форма. „Винаги има политици, изкушени да експлоатират растящото неравенство. Това се вижда изключително ясно в света преди 1914 г. Опасявам се, че се вижда и в началото на 21 век – заради усещането, че не можем да регулираме международния капитализъм, че не можем да облагаме както трябва милиардерите и мултинационалните корпорации, ние насочваме гнева си към други цели“, казва той.
Опасността от грешно насочен гняв е още по-ясна сега, отколкото когато е сниман филма – един от примерите за това е как администрацията на Тръмп и Конгреса на САЩ използваха пандемията като оправдание за „нариване на пари в джобовете на богатите“ чрез нови сложни схеми за данъчни облекчения.
Тук свършва историята, разказвана в „Капитализмът на 21 век“. „Хората по улиците започват да казват: стига вече! Стига толкова неравенство, стига с липсата на перспектива за подобрение“, казва журналистът Пол Мейсън. Филмът и Пикети имат някои предложения как би могла да се изгради такава перспектива в бъдеще, но те са ограничени. Те обаче правят голяма услуга на всички ни, като ни помагат да видим как сме стигнали до ситуацията, в която се намираме днес – което е първата необходима стъпка към намирането на път към такова бъдеще, каквото искаме.
About The Author
