Андреас Томас, transform-network.net
В светлината на коронавирусната криза и очакваните икономически последствия, редица страни от ЕС (включително най-тежко засегнатите към момента), отново призовават за въвеждане на евробондове. Разбира се този път те биват наричани „коронабондове“, но идеята и търсеният ефект са същите като по време на предишните кризи, когато бяха предлагани. Целта е чрез емитиране на общи европейски държавни ценни книжа да се набере капитал, с който да се помогне на ударените от кризата държави да си стъпят на краката.
В добавка към това, за разлика от дълговите облигации на отделните държави, тези ценни книжа са по-достъпни и не оказват неблагоприятно влияние върху кредитните рейтинги на отделните държави. Те щяха да са изключително полезен инструмент по време на банковата/евро криза и използването им би трябвало да получава широка подкрепа в сегашната криза. Прилагането им обаче среща препятствия заради отношението на някои държави, вкопчени в отдавна провалилите се доктрини на неолиберализма, и най-вече привързаността на Германия към догмите на остеритета и балансираните бюджети („черна нула„). Освен Германия, Нидерландия и Австрия също директно отхвърлиха предложенията на страните, намиращи се на Юг и Запад от тях. Това бе фатална грешка по две причини.
Макар отказът на тези правителства да одобрят общи облигации да не е изненадващ, бързината и рязкостта, с който дойде този отказ, повдига въпроси. Идеята за емитиране на такива облигации бе повдигната от девет държави, начело с Франция, Испания и най-вече Италия. След отхвърлянето на искането и произтеклите от това бурни протести на Рим, Париж и Мадрид, се заговори за някакъв компромис. Вместо еврооблигации или коронабондове, помощта ще бъде предоставяна на нуждаещите се членки под формата за заеми от Европейския механизъм за стабилност (ESM). Това обаче не е дори приблизително еквивалентно и изобщо не представлява подходящ компромис. Докато предложението за коронабондове представляваше опит за общ отговор на кризата от страна на Европейския съюз, то заемите ще доведат до още по-голямо акумулиране на дълг, особено в държави, които все още не са се възстановили напълно от финансовата криза. Ние дори не знаем дали еврото ще преживее глобалната икономическа криза, произтичаща от текущата здравна криза. Кредитите от ESM само ще изострят рисковете пред оцеляването на единната валута.
Отхвърлянето на евробондовете е сериозна грешка и защото накърнява интересите на същите тези държави, които им се противопоставят.
Има голяма вероятност някои членки на ЕС скоро да се окажат в ситуация, подобна на тази на Гърция по време на дълговата криза. Дори преди пандемията, Италия бе считана за рискова в това отношение. Така че съществува съвсем реална опасност коронавирусът да унищожи еврото. В Германия, икономическата „базука“ за противодействие на кризата, използвана от финансовия министър Олаф Шолц, захвърли цялата конвенционална ортодоксия. Кризата с коронавируса доведе до изоставяне на „черната нула“, до обмисляне на национализации и до изливане на огромни суми пари в икономиката. Този отговор е напълно оправдан и подходящ, тъй като ще послужи за поддържане на икономиката и омекотяване на идващата рецесия, доколкото е възможно.
Това неизбежно повдига въпроса: ако подобни мерки се считат за подходящи и жизненоважни за самата Германия, защо не са считани за такива и на ниво ЕС? Националните мерки няма да са достатъчни да се противодейства на глобалната икономическа криза, чийто епицентър ще е Европа. Германският канцлер Ангела Меркел изглежда получава много лоши съвети по този въпрос. Ситуацията създава възможност за развитие на много различни сценарии, включително перспективата голям брой страни от ЕС да започнат да издават общи облигации без предварителното одобрение на Германия и Австрия. Не само е възможно, но е и много вероятно страните, пострадали особено тежко от кризата, да нямат нито желание, нито способност да се завърнат към ограниченията на Пакта за стабилност и растеж в обозримо бъдеще. Всичко това повдига сериозни въпроси за способността на валутния съюз да преживее глобалната икономическа криза.
Отхвърлянето на коронабондовете е грешка по още един начин – то компрометира европейската солидарност. Това повдига истинския въпрос дали страните от ЕС ще се борят с кризата заедно или като конкуриращи се национални държави. Повечето граници в ЕС вече са затворени. Досега повечето стратегии за управление на кризата идват от страните членки, докато Европейската комисия остава почти безмълвна. Едно бързо и обвързващо ангажиране с евробондове, конкретно предвидени като помощ на страните, ударени най-тежко от кризата, и като основа за общи усилия за възстановяване, щеше да е голяма стъпка в правилната посока.
Не по-малко важен е въпросът с избирането на точния момент. Макар да е възможно с времето да бъде постигнато споразумение за емитиране на коронабондове под една или друга форма, точният момент беше безвъзвратно пропуснат. Едва ли това ще бъде забравено лесно във Франция, Испания или Италия. В резултат на това асоциациите, предизвиквани от „базуката на Шолц“ в Берлин и Кьолн ще бъдат съвсем различни от тези в Милано или Мадрид. Когато наистина имаше значение, германският канцлер Меркел, австрийският ѝ колега Курц и нидерландският министър-председател Марк Рюте нанесоха сериозни щети на Европейския съюз и възприемането му в страните, където заразата бушува особено яростно. Действията в подобни моменти оставят много по-дълбоки белези, отколкото биха при нормални обстоятелства.
В Германия партия „Зелените“ и Die Linke изразиха подкрепа за коронабондовете, като изпълнителният комитет на Die Linke прие резолюция по въпроса на 4 април. Представителите на партията в Бундестага и Европейския парламент също се обявиха в подкрепа на евробондове. Председателят на германската социалдемократическа партия Норберт Валтер-Борянс също обяви подкрепата си за предложението на 1 април, като по думите му става въпрос за „спасяването на „Европа“. Само ден по-рано обаче неговият съпартиец Шолц и лидерът на Християнсоциалния съюз Маркус Сьодер бяха отхвърлили бондовете като „погрешен път“ на събитие в Мюнхен.
В началото на април Северна Италия, региона на Мадрид и Елзас са бедствени зони. Вътрешните европейски граници са затворени. Европейската комисия изглежда безсилна и объркана кой е най-добрия начин на действие. Страните членки на ЕС се конкурират за доставките на основни предпазни средства. И отгоре на всичко това, една инициатива на най-тежко засегнатите страни за подсигуряване на истинска помощ и осигуряване на ясен сигнал за солидарност, бе директно отхвърлена от други, които са по-малко засегнати – поне засега – въпреки неограничената подкрепа, която Берлин осигурява за собствената си икономика. Ако Европейският съюз успее да преживее това, той със сигурност няма да продължи да съществува под същата форма като досега.
*Андреас Томас е ръководител на офиса на фондация „Роза Люксембург“ в Брюксел
About The Author
