Роланд Кулке, Сюзън Уиксфорт, Transform-network.net
Пандемията от Covid-19 остави дълбока следа върху реалната икономика, застрашавайки все още неизчислим брой работни места. Страните-членки на ЕС, на първо място Германия, харчат огромни суми за субсидии за големи компании. Берлин отдели 13.8 млрд. евро за компании като Adidas, TUI и Lufthansa. Холандското правителство осигури между 2 и 4 млрд. евро субсидии на KLM Airlines, а френското даде 7 млрд. евро на Air France. Испания създаде спасителен пакет от около 1 млрд. евро за Vueling и IAG, а в Рим се обсъжда субсидия в размер на 3 млрд. евро за Alitalia като част от планираната ренационализация. Индустриалните сектори също губят почва под краката си – френският министър на финансите предупреди, че Renault няма да преживее кризата без държавна помощ, като обсъжданата сума е 5 млрд. евро.
Призивите за държавна помощ за справяне с кризата се чуват отвсякъде. Милиони работни места във всички сектори, от производството до услугите, туризма и културата са поставени под риск. Само в Германия има 7 милиона наети на временни и краткосрочни договори.
Тази ситуация представлява дежавю: преди, а и след финансовата криза от 2008 г., държавата бе дефинирана като препъни камък за предприемаческите действия; същевременно обаче се очаква тя изведнъж да се задейства като спасител на предприемачеството и да поеме бремето на загубите.
Разхлабване на правилата за държавна помощ
Избухването на епидемията през март 2020 г. накара Европейската комисия временно да отмени забраната за държавна помощ, записана в член 107 от Договора за функционирането на Европейския съюз. Това бе нужно, за да се позволят бързи действия в помощ на реалната икономика.
В своята Временна рамка за подпомагане на икономиката ЕК разрешава различни инструменти и въвежда ускорени процедури – временни безвъзмездни помощи до 800 000 евро, намалени държавни гаранции за банкови заеми, публични и частни кредити с понижени лихви, отложено плащане на данъци, поемане на осигуровки и субсидии за заплащането на служители, както и държавни мерки за рекапитализация за компании.
В раздела, озаглавен „Необходимост от тясна координация на мерките за национална помощ на европейско равнище“, Комисията предвижда, че държавите-членки трябва да докладват до каква степен получената помощ подкрепя дейности, които са в съответствие с целите на ЕС по отношение на околната среда и цифровизацията. Това обаче не е повече от доброволен ангажимент. В раздела „Управление“ се заявява ясно, че акционерите не могат да получават дивиденти, докато държавата държи дял от компанията. Бонусовите плащания за мениджмънта обаче са забранени само над определено ниво на държавна подкрепа.
Въпреки тези милосърдни отстъпки на Брюксел, австрийският финансов министър призова за цялостна отмяна на режима за държавна помощ в ЕС: „Не успявам да разбера защо подкрепяме други страни с парите на австрийските данъкоплатци, а в отплата ни е забранено да подкрепяме собствените си компании със същите пари“.
Вече става все по-видно, че разхлабването на режима за държавна помощ ще доведе до допълнително увеличаване на икономическите неравенства на вътрешния пазар в дългосрочен план. Страните-членки, изправени пред бюджетен недостиг, ще изостават от другите в тази надпревара на държавни помощи. Те ще излязат от кризата още по-отслабени, а техните компании ще са избутани от пазара или погълнати. На европейско ниво липсва адекватен механизъм за компенсация, който да омекоти тези икономически неравенства. Дори либералният президент Макрон призна, че този вид конкуренция за субсидии подкопава условията за честна конкуренция на вътрешния пазар.
Вместо братоубийствена икономическа война….
Междувременно държавните помощи за бизнеса, раздадени с разрешение от ЕК от началото на кризата, вече надминават 1.5 трлн. евро. От законова гледна точка всички членки са свободни да използват новите, облекчени регулации на ЕС, за да осигуряват помощни пакети за сектори или определени компании, получаващи ускорено одобрение от ЕК. Страните в съюза също така могат да осигуряват помощи по линия на общи национални мерки, които могат да бъдат достъпни за всички компании – този тип субсидии не се нуждаят от конкретно одобрение от Брюксел. Икономическите мерки в отделните държави обаче се различават значително.
Ако разглеждаме секторната бизнес подкрепа, се вижда, че големите икономики имат силно конкурентни предимство пред малките: Италия, Германия и Франция заедно отговарят за 1.2 трлн. евро, или 78 от помощите, получили одобрение от ЕК. Доста след тях, на четвърто и пето място, се нареждат Обединеното Кралство и Белгия със съответно 60 млрд. и 54 млрд. евро.
Дори това да е приемливо като временна ситуация, особено с цел да се избегне загубата на милиони работни места (както се случи в САЩ), загубата на равноправни конкурентни условия е вредно и неприемливо. Функциониращ вътрешен пазар изисква „равно игрално поле“ за компаниите и служителите, които зависят от тях.
…колективно възстановяване на ЕС
поради това, вместо просто да отваря широко крана на субсидиите, ЕС се нуждае от всеобхватна индустриална стратегия, която също така да преразглежда проблемите около държавните помощи: кризата с Covid-19 демонстрира, че стратегическата собственост не е достатъчно защитена от „враждебно изкупуване“; че стратегически важни производствени линии, като например производство на жизненоважни за здравето стоки, трябва да бъдат върнати в ЕС или да се предотврати напускането им; както и че мерките за рекапитализация могат да бъдат важен инструмент за засилване на конкурентноспособността на ЕС.
Изготвяне на Бяла книга на чуждестранните субсидии може би е добра първа стъпка в тази насока. Освен това законодателството на ЕС в бъдеще трябва да насочва националните икономически помощи в посоки, подкрещи споделените европейски стратегии, като постигане на климатична неутралност или създаване на обща авиационна стратегия.
Необходими са и големи промени в условията за помощните мерки: те трябва да подкрепят целите и задълженията на страните-членки по отношение на социално-екологичните и дигитални промени, както и да съдържат гаранции за заетостта на местно ниво. В добавка към това на компании, в които има държавна намеса в каквато и да е степен, не трябва да се разрешава да раздават дивиденти на акционерите си. По същата причина бонусите за висшите мениджъри трябва също да бъдат изцяло спирани. Тези условия трябва да бъдат предварително заложени в насоките, а не да се определят впоследствие за всеки отделен случай.
Демократизацията на държавната помощ трябва да се приложи и чрез дефиниране на важни принципи – не под формата на необвързващи насоки от ЕК, а чрез рамката на обикновени законодателни процедури.
В момента страните от ЕС се намират в нещо като братоубийствена война, както самата Европейска комисия намеква в своята Индустриална стратегия за 2020 г. Там правилно се подчертава, че временното спиране на забраната за държавна помощ може да бъде само допълваща мярка. Компаниите ще се нуждаят от допълнителни, мащабни частни и публични инвестиции като част от фазата на възстановяване след кризата. Това изисква план за възстановяване, който поддържа хоризонтални цели като „Зелената сделка“ чрез социално приобщаваща трансформация. Реформата на регулациите за държавна помощ, особено тези, засягащи енергетиката и опазването на околната среда, представлява само малък компонент от това.
Това ще е единственият ефективен начин да се придвижим от състояние на криза към съвместен процес на възстановяване на ЕС.
Съвместно и демократично икономическо планиране
При текущата криза ЕС и страните членки демонстрират един типичен модел на реакция – при дълбока криза националната държава винаги се укрепва в ущърб на общата политика на ЕС. Такъв беше случаят при кризата на финансовите пазари през 2008 г., както и при бежанската криза през 2015 г., когато отделните страни-членки започнаха да издигат стени в буквалния смисъл на думата. Същото се повтори и през ранната пролет на 2020 г., когато Франция, Германия и Чехия започнаха да налагат забрана за износ на основни продукти. Чак след като кризата бе частично анализирана започнаха дебати на европейски ниво дали е възможно по-добро сътрудничество в бъдеще.
Дискусиите за държавните помощи също се вписват в този модел. Един актуален пример ясно показва това. Японският автомобилостроител Nissan си сътрудничи на глобално ниво с френската компания Renault. Nissan обаяви, че затваря завода си в Барселона и съкращава 3000 работници. Ако се вземат предвид и свързаните работни места на местно и регионално ниво, това поставя под риск 30 000 служители в най-важния индустриален сектор в Испания. Вероятно не е случайно, че тази новина дойде малко, след като френският президент декларира, че Renault ще получи 5-те милиарда евро помощ само ако върне част от производството си във Франция. Насред тази криза наблюдаваме политика „всеки за себе си“, като победителите са тези, чиито „национални портфейли“ позволяват по-голяма директна подкрепа за собствената им индустрия. Очевидно е, че подобно развитие ще доведе до по-нататъшно разрушаване на индустриалната база в периферията на ЕС, и съответно до още по-голямо разслояване на европейските общества.
Връщането на икономическите компетенции на националните държави обаче не е лесно, ако същевременно целта е повече европейска солидарност. Това е така, защото интеграцията на собствеността, станала възможна от свободите на вътрешния пазар, е значително напреднала. В резултат на това корпорациите имат влияние върху развитието на националните стратегии в страните от Централна и Източна Европа. Ръководството на Škoda в Чехия например обикновено представлява интересите на собственика си VW и съответно на германската индустрия, а не на националното развитие. Това показва, че е грешка децентрализираните политически решения автоматично да бъдат възприемани като „по-близки до проблемите“, тъй като веригите за доставка и свързаните с това зависимости действат отвъд държавните граници. Ако европейското политическо управление бъде намалено, транснационалните капиталови зависимости ще се увеличат.
Неолибералните регулации на ЕС, като например Пактът за стабилност и растеж, по принцип трябва да бъдат отхвърлени. В същото време текущата криза показва, че засилването на националните държави чрез суспендирането на правилата за държавна помощ само увеличава нелоялната конкуренция между държавите-членки.
От демократична гледна точка биха били добре дошли регулации, които позволяват съвместно планиране на краткосрочната помощ, а в средносрочен план подкрепят социално-екологичната трансформация на европейските икономики. Европейският парламент е институцията, която е най-подходящ двигател за такива промени.
Това ще попречи на лобистите за национални субсидии да оказват още по-голям натиск върху държавите-членки, които изпитват бюджетни затруднения. Това, от което се нуждаем, е политизиране на дискусията за устойчиви европейски икономики, а не решение, основано на това кой колко пари има в хазната.
