Съвременните капиталистически общества са изградени върху дихотомия: в политическата сфера решенията (би трябвало да) се вземат на равноправна основа, като всички имат право на глас и структурата на властта е плоска; в икономическото пространство властта се държи от собствениците на капитал, решенията са диктаторски, а структурата е йерархична. Това разделение винаги представлява сложен акт на балансиране: понякога политическите принципи на номиналното равенство успяват да нахлуят в икономическото пространство и да ограничат властта на собствениците: синдикатите, способността компаниите да бъдат съдени, регулации, засягащи наемането, уволняването и дискриминацията. Икономическата сфера обаче също нахлува в политическото пространство: богатите са способни да си купуват политици и да налагат законодателство според вкуса си.
Цялата история на капитализма може лесно да бъде разбрана като борба между тези два принципа: дали демократичните принципи ще бъдат „изнесени“ от политическото пространство в икономиката, или йерархичните принципи на корпоративната организация ще нахлуят в политическата сфера. Социалдемокрацията практически представляваше първия вариант, а неолиберализма – втория.
Неолиберализмът оправдаваше и насърчаваше въвеждането на чисто икономически и йерархични принципи в политическия живот. Макар да поддържаше претенцията за равенство (един човек – един глас), той го ерозира чрез способността на богатите да подбират, финансират и да осигуряват изборни победи за политици, благосклонни към техните интереси. Броят на книгите и статиите, документиращи нарастващата власт на богатите е огромен: няма никакво съмнение, че това се случва в Съединените щати и много други държави по света през последните 40 години.
Въвеждането в политиката на правила на поведение, взети от корпоративния сектор, означава, че политиците вече не гледат на хората, които управляват, като на съграждани, а като на служители. А служителите могат да бъдат наемани и уволнявани, унижавани и пренебрегвани, ограбвани, мамени или игнорирани.
До идването на власт на Тръмп, нахлуването в политическото пространство на икономическите правила за поведение бе прикрито. Имаше претенция, че политиците третират хората като граждани. Този балон бе спукан от необразования в тънкостите на демократичната диалектика Тръмп, който просто не бе способен да види какво нередно може да има в прилагането на бизнес правила в политиката.
Идващ от частния сектор – и то от най-пиратски ориентирания му сегмент, занимаващ се с недвижим имоти, хазарт и „Мис Вселена“, той с основание смяташе – в тон с неолибералната идеология – че политическото пространство представлява просто продължение на икономиката.
Мнозина обвиняват Тръмп в невежество. Но според мен това е погрешен начин да се гледа на нещата. Той може би не се интересува от Конституцията или сложните правила, регулиращи политиката в демократично общество, защото той, независимо дали съзнателно или интуитивно, смята, че те не трябва да имат значение или дори да съществуват. Правилата, които са му познати, са правилата на компаниите. Любимата реплика от риалити шоуто му бе „Уволнен си!“. Това е чисто йерархично решение, основаващо се на властта, произтичаща от богатството, и неограничавана от каквито и да е други съображения.
С въвеждането на икономически правила в политиката, неолибералите нанесоха огромна вреда на „публичността“ при вземането на решения и на демокрацията. Те докараха много общества до състояние, по-лошо от това да са управлявани от користолюбиви деспоти.
В прословутото си сравнение между „скитащите“ и „стационарни“ бандити, икономистът Мансур Олсън разказва анекдот за сицилиански фермер, който подкрепя едноличното деспотично управление с аргумента, че такъв управник има „всеобхватен интерес“: за да поддържа властта си и да максимализира собствените си данъчни приходи, той всъщност има интерес поданиците му да просперират. Това е различно и доста по-превъзхождащо от управник тип „скитащ бандит“, който, подобно на монголските орди, има само краткосрочен интерес в извличане на богатство от своите временни поданици.
Защо неолибералният управник е по-лош дори от деспота? Точно защото на него му липсва онзи „всеобхватен интерес“ към управляваното от него общество и той не се вижда като част от него. Вместо това той се вижда като собственик на огромна компания, наречена в този случай Съединени американски щати, където той решава кой какво може и трябва да прави. Хората се оплакват, че в сегашната криза Тръмп демонстрира липса на елементарно човешко състрадание. И макар те да са прави за диагнозата, изглежда не разбират произхода на тази липса на състрадание. Подобно на всеки богат собственик, той не счита, че ролята му е да показва състрадание към наемните си работници, а да решава какво трябва да вършат те, и дори когато му се отвори възможност да им орязва заплащането, да ги кара да работят по-здраво или да ги изхвърля без обезщетение. Като се държи така с предполагаемите си сънародници, той просто прилага принципите, с които е запознат и с които е свикнал от годините си в бизнеса върху онази област, наречена „политика“.
Тръмп е най-добрият ученик на неолиберализма, защото той прилага принципите му без прикриване.
About The Author
