Европейската Комисия във своя годишен доклад по заетостта за 2020 г. най-накрая призна открито в официален документ, че икономическият растеж не трябва да е самоцел, а функция от подобреното благосъстояние на хората. През следващия програмен период ЕК предвижда да изведе три основни предизвикателства с които ще се бори, а именно: 1) Промените в климата и околната среда, 2) Технологичният напредък и 3) Демографските промени в Европа.
Новото послание на Европейския семестър вече е към търсенето на нови модели на икономически растеж, които да постигат необходимата ефективност без да влошават тези три предизвикателства. Едва ли този завой в политическата реторика ще зарадва представителите на икономическия либерализъм у нас, но истината е, че от няколко години европейските и международни дебати вървят в тази посока. Капитализмът в неговата оригинална форма загуби своята стойност и мантра на универсално лекарство срещу всички обществени проблеми. Всички победи на капитала над труда и социалната държава през изминалите десетилетия, в крайна сметка, ще се окажат пирови, защото равновесието на стоковите и финансовите пазари се осъществяваше за сметка на нарастващите дисбаланси в социалната сфера, в пазарите на труда, в заплащането на работниците и служителите по цяла Европа. Такъв е актуалния дебат в момента и в „люлката на капитализма“ – САЩ. В този смисъл, за мен няма нищо учудващо в това, че ЕК най-накрая започна по-смело да обръща поглед към идеята за повече солидарност и устойчив икономически растеж. Развитието на Европейския семестър и интегрирането в него на Европейският стълб за социални права, е конкретно нещо в тази посока.
Какво ни казва ЕК през 2020 г? На първо място, тенденциите по отношение на дълбочината на бедността показват, че в не малко държави в ЕС, икономическият растеж не носи ползи за всички или го прави за прекалено малко хора. Относителната медианна разлика в бедността, дължаща се на ниски доходи, която измерва колко далеч от прага на бедността са лицата, изложени на риск от изпадане в бедност (т.е. колко бедни са бедните), нарасна с половин пункт, достигайки 24,6 % през 2018 г. Това отразява различни тенденции в отделните държави членки, които най-общо показват, че невинаги ползите от икономическия растеж достигат до най-бедните. Това нещо може да се измери и през цел 10.1. на ООН от целите за Устойчиво развитие, която гласи следното: „До 2030 г. постигане на растеж на доходите на 40-те процента от най-бедните със скорост, която да е по-висока от средния ръст на доходите на всички останали групи“.
България се е подписала под този документ и е задължена да изпълнява целите. Фактите показват, че нито една страна-членка на ЕС не изпълнява тази цел на ООН, но още по-притеснителното е, че България е на последно място по неизпълнение. Това означава, че все по-малко от допълнително създадената добавена стойност (или от генерирания икономически растеж) се преразпределя за 40% от населението, които се определят за най-бедни. Любопитно е да кажем, че ЕК планира да предприеме действия за изпълнението не само на тази цел 10.1., но и на всички други цели под които страните-членки на ЕС са се подписали. Не случайно е изявено намерение от тази година социалните индикатори да бъдат разширени и имплементирани заедно с икономическите такива в Европейския семестър, като крайната идея е да се дава всяка година оценка на държавите до каква степен изпълняват и целите за Устойчиво развитие на ООН.
На второ място, неравенството по отношение на доходите продължава да е на високо равнище. Средно най-богатите 20% от домакинствата в държавите членки имат доход, надвишаващ около пет пъти дохода на най-бедните 20% от домакинствата. В България ситуацията е още по-неприятна, защото разликата при нас е 7,7 пъти към момента.
Графика 1: Квинтилно съотношение (S80/S20), 2018
Източник: Евростат
На трето място, ако трябва да изведем пред скоби най-важните и проблемни за страната ни тенденции от доклада за заетостта на ЕК за 2020 г., то те биха изглеждали по следния начин:
- Квинтилното съотношение (S80/S20) на доходите между най-богатите 20% и най-бедните 20% от населението е 7,7 пъти (най-високото в целия ЕС);
- Незаети с работа, учене или обучение (NEETS) сред младежите – 15% от общото население на възраст 15 – 24 години (второто най-високо равнище в ЕС след Италия – 19,9%);
- Лица, изложени в риск от бедност и социално изключване – 32,8% (най-високото равнище в целия ЕС, средноевропейски стойности от 21,7%);
- Лица с основни или по-високи цифрови умения – 31% (най-ниската стойност в целия ЕС);
Потвърждение на тезата, че България не изпълнява целите за Устойчиво развитие на ООН за намаление на неравенствата, може да се намери в разпределението през годините на общия национален доход между отделните групи, както се вижда на Графика 2.
Графика 2: Дял от националния доход на 50-те процента най-бедни българи за периода 1980 – 2016 г.
Източник: World Inequalities Database, Bulgaria (WID, 2020)
Ако приемем, че 50% от българите са ок. 3,5 млн. души, то ясно може да се види, че за последните няколко десетилетия все по-малка част от общия национален доход се концентрира в тях. Макар доходите като цяло да нарастват, то те се концентрират изключително нехомогенно. През 1987 г. 50% от най-бедните българи са притежавали 36% от националния доход, през 2000 г. – 27% от националния доход, а през 2016 г. – едва 21%, с тенденция за все по-голямо намаление в края на периода. При тези пропорции е ясно, че загубата за мнозинството е полза за малцинството, което лесно може да се докаже като видим концентрацията на богатство в топ 10% от най-богатите българи. Например WID (2020) свидетелства за това, че през 1990 г. топ 10% от най-богатите българи са генерирали ок. 17% от стойността на общия национален доход, през 2000 г. – 28,5%, а през 2017 г. – ок. 32%. Това е и елементарното обяснение за това, че сме лидери по основни икономически показатели, но в същото време сме на последно място по почти всички социални такива, което само по себе си е парадокс и белег за лошо разпределяне на ресурси, а не за липсата на такива.
Постоянно чуваме по телевизията и четем в пресата, че България има рекордно висок БВП, рекордно ниска безработица и един от най-високите икономически прирасти в цяла Европа. Все пак, нека погледнем какво ни показва официалната статистика по отношение на реалния икономически растеж на България за 2018 г. (най-актуалните годишни данни), но спрямо страните от Източна Европа и Балканския полуостров, с които е разумно и логично да се сравняваме. Казвам логично, защото стартовата база на всички тези икономики е сходна. Няма смисъл да се сравняваме с Великобритания и да казваме, че ние имаме 3,1% растеж, което е повече от техния, при положение, че върху размера на БВП на Великобритания и 0,5% икономически ръст, ще бъде в пъти по-голям БВП в абсолютно изражение спрямо нашия. В този смисъл, считам че е подходящо сравнение само с икономиките от Източна Европа.
Графика 3: Реален ръст на БВП за 2018 г. (предх. год. = 100)
Източник: Евростат
Данните са от Евростат към 2018 г., защото за 2019 г. все още няма официална и изчерпателна статистика. Видно от таблицата, реалният ръст на БВП за 2018 г. е по-нисък само в Чехия (с 0,1 пр. п.) и Хърватия (с 0,4 пр. п.) спрямо този, който регистрира България. Видно от данните, България в никакъв случай не е новото „икономическо чудо“ на ЕС, а просто следва общоевропейската положителна фаза на бизнес цикъла, при това не особено успешно ако се сравняваме с останалите икономики. Това означава, че останалите страни от ЦИЕ догонват по-бързо Западна Европа от България като по този начин разликата между България и страните от ЦИЕ също нараства. Например Румъния (с която често родните политици и журналисти обичат да ни сравняват) регистрира с 1,3 пр. п. по-висок икономически растеж само за 2018 г. В този смисъл, растежът може да се определи като умерен, но не и рекорден и резултат от конкретни икономически политики за неговото стимулиране. Фискалната политика е също толкова консервативна, както и преди 5 години. Положителното днес е, че сякаш Европейската Комисия иска да изгражда нов тип капитализъм през следващото десетилетие. Ако приемем, че САЩ изграждат и развиват т.нар. „hardcore” капитализъм при който индивидуализма е на преден план, а Китай развиват някакъв микс между пазарна и планирана икономика, то ЕС би трябвало да е нещо по средата. Пазарната икономика трябва да бъде настроена по начин, който да носи икономически растеж и просперитет на всички едновременно. Не случайно отдавна границата между макроикономиката като наука, политическата икономия, социологията и политологията, е изчезнала и нито една от тях не може да съществува самостоятелно без останалите, защото всички тези науки представят едни и същи реалности, но в различен контекст.
Обнадежден съм от първоначалните заявки на новата Европейска Комисия по всички тези въпроси, предстои да видим как ще бъдат изпълнени на практика, през какви политики, и с цената на какви жертви?
Истината е, че постоянно трябва да правим избор между по-чист въздух и по-бързи автомобили, по-големи къщи или по-големи паркове, повече работа или повече време за почивка, по-социално ориентирана икономика или повече либерална икономика и т.н. Тук не става въпрос за това кое е по-добро и кое е по-лошо. Не се опитвам да обличам в никакви политически идеологии тези разсъждения. Просто казвам, че не можем да имаме задължително всичките тези неща, при това наведнъж. Смятам, че обществото е узряло достатъчно, за да прави колективен избор, който да бъде в полза на всички, а не на единици.
Мисля си, че икономистите трябва да излязат от своята черупка, а светът трябва да ги приеме много по-сериозно. Вината е двустранна, особено в епохата на интернет и експанзията на всякакъв тип популизъм. На България и е необходим някакъв микс от сух математически икономикс (теоретичен и емпиричен) и остър емоционален радикализъм, носещ силна емпатия и усещане за социална справедливост. Социализмът е мъртъв. Да живее социализмът!
About The Author
