Преди броени дни кореспондентът на голям европейски вестник в Брюксел разказа в свой репортаж, че на заседанията си в Европарламента групата на социалистите и демократите начело със зам.-председателя на новата Еврокомисия – холандеца Франс Тимерманс, си пеела за тонус антифашисткия химн на италианските партизани от Втората световна война „О, белла чао”. Така социалистите загрявали за своя завой наляво, който да ги върнел към корените им. Трогателно до сълзи.
И хоп, почти веднага след това виждаме, че „спонтанно” роденото в Италия движение на „сардините”, които не били „нито леви, нито десни”, а ей така, от само себе си родени в социалните мрежи, също излизали по площадите да демонстрират и да си пеят „О, белла чао”, за да покажат, че са дейна алтернатива на крайнодесния Матео Салвини и неговата Лига. И да светнат така работниците, а още повече безработните от удушената индустрия на Емилия Романия, че ще е лошо, ама много лошо, ако на изборите в тази италианска провинция на 26 януари догодина решат да гласуват за Салвини и Лигата му, както сондажите усърдно вещаят, че ще стане.
А Емилия Романия е някогашната крепост на едновремешната най-мощна западноевропейска комунистическа партия – италианската. Ама тая партия отдавна я няма. Метаморфозите ѝ я сляха със също изчезналата бивша Християндемократическа партия на убития от „Червените бригади” през 1978 г. заради стремежа му към съюз с комунистите Алдо Моро. Производното от двете партии колоси днешно хомункулусче – Демократическата партия – за нищо не става и никой трудов човек в Италия не го бръсне за нещо сериозно. Затова бившата „червена” Емилия Романия днес е потъмняла до кафяво. И там се очертава победа на фашизирания Салвини.
По-голяма гавра с левицата и с работниците в Европа не може да се измисли. Даже фиаското на неразбрания лейбъристки радикал Джереми Корбин в разединеното Обединено кралство не е по-гротескно. Ако някъде на Стария континент се извършва методично ликвидиране на все още шаващата лява алтернатива и на остатъчното работническо класово съзнание, то това става именно в Емилия Романия. И не сега, а от години.
„О, белла чао” , уви, не може да помогне. Влакът е изпуснат отдавна. Още когато влиятелните леви партии, каквато несъмнено беше ИКП, абдикираха от своята естествена роля на бранител на хората на труда и на социалната държава. ИКП се самоуби доброволно и ритуално, за да се впише в неолибералния световен ред чрез конвергенцията си със също станалите непотребни християндемократи. Изоставени от години, работниците и все повече безработните от Емилия Романия и откъде ли не другаде из Европа, нямат друг избор, освен да се хващат на въдиците на ултрадесни националисти и агитатори като Салвини.
Евтини спектакли със „сардини”, които така добре вървят в социалните мрежи, нищо няма да решат на практическо ниво. Защото формулата „нито ляво, нито дясно” е именно хранителната среда за отглеждане на безалтернативни ултрадесни и фашистки чудовища. Тези акули с апетит си хапват „сардинки” и само порастват още по-страховити.
Впрочем, метафората с акулата и сардинките е вкарана в политическия речник още много, много отдавна. Тя става дори заглавие на книга през 1956 г., когато изкаралият един мандат като ляв президент на Гватемала Хуан Хосе Аревало издава легендарната си „Басня за акулата и сардинките. Заклещената Латинска Америка”. Две години по-рано в родната му „сардинка” Гватемала регионалната акула САЩ извършва преврат и военна интервенция, за да опази собствеността на „Юнайтед Фрут Къмпани” не даже от конкретните действия, а само от помислите на друг ляв гватемалски президент – Хакобо Арбенс, че национализацията може да е изход от бедността на народа му.
Тази безпардонност на Съединените щати спрямо „сардинките” в „задния им двор” изобщо не е мръднала за изминалите десетилетия. Все същото се повтаря като латерна десетилетия наред, до ден-днешен. Даже се е разпростряло и из други региони на света като петролния Близък изток най-вече.
Навъдили са се и много удивителни държави, които сами се натискат за ролята на „сардинки”, доброволно и радостно влизайки между зъбите на акулата. Няма защо да се оглеждаме надалеч – ние си живеем в една такава. Преди време – когато започна войната в Ирак – ни класираха при „пуделчетата” на Джордж Буш-младши, услужливо пратили му свои контингенти за пушено месо в онази злокобна интервенция, отекваща с глобални разломи и до днес. Но вече и категорията на „пуделчетата” е прекалено високо за сегашната ни функция. Кученцатата поне са верни служители, които господарят може понякога да погалва. А „сардинките” са просто дребна закуска, която дори не се закача и за зъбите на акулата, а директно отива при другите подобия и планктона за пълнене на търбуха ѝ.
Та така и със „сардинките”, уж опълчващи се на Салвини. По-трагикомична символика е трудно да се измисли. Онези, които са я сътворили, очевидно са продукт на ширещото се и из световната политика невежество, за което е дълбоко неизвестено съществуването на христоматийната за някои по-четящи генерации книга на Хуан Хосе Аревало.
Но да беше само невежеството, можеше да се живее с илюзията, че чрез ограмотителни програми или технологични приложения е възможно да се навакса малко информираност. Обаче имаме и психиатрични отклонения – откровена шизофрения. Тези същите, които си припяват сега „О, белла чао” в Европарламента, на 19 септември т.г. прокараха през него умопомрачителна резолюция, приравняваща фашизма и комунизма в контекста на Втората световна война. „Забравяйки”, че тъкмо италиански партизани комунисти са пели през онази ужасна месомелачка въпросната „О, белла чао”. Че комунисти са се сражавали и във френската и белгийската съпротива. Че комунист е бил и чешкият журналист Юлиус Фучик, обесен от нацистите на 8 септември 1943 г. и оставил ни завета: „Хора, обичах ви, бдете!” О, и най-неудобното – комунисти са били и доста от командирите и бойците на онази Червена армия, която през май 1945 г. стигна до Берлин, разби хитлеризма и развя червено знаме над Райхстага.
Фантазията, че без този фундамент и само със жонглиране с хлъзгави „сардинки” може да се спрат акули като Салвини и подобните му, е добър сюжет за някоя нова серия с мистър Бийн. Но не и сериозен ход за противопоставяне на набиращата мощ нова кафява вълна в Европа. Убийството тъкмо на левицата и изоставянето на работниците в лапите на Гьобелсовата пропаганда навремето постла килимчето пред възхода на Хитлер. После му беше лесно да изгълта като незначителни сардинки и всички, които му услужиха така.
Сега нещата се повтарят с такава малоумна последователност, сякаш избягалият от екрана мистър Бийн вече е превзел всички решаващи постове в европейската йерархия. И най-плашещото е, че това все по-малко е метафора и все повече реалност…
About The Author
