Когато по-рано този месец държавният секретар на САЩ Майк Помпео обяви, че администрацията на Тръмп вече няма да счита израелските селища на Западния бряг за незаконни, той демонстрира едно тънко разбиране на отношението между закона и политиката, което вбесява либералните му колеги. „Аргументите кой е прав и кой не е от гледна точка на международното законодателство няма да донесат мир. Окопаването в юридически позиции не укрепва мира“, заяви той.
За много либерали, законът представлява sine qua non, задължително и крайно условие за справедливостта. Либералната критика към израелското отношение към палестинците например обикновено стига само до опасения дали Израел се придържа достатъчно към основните положения на международното право. Коментарите на Помпео сигнализират за техническо разграничаване от предшествениците му. През 2016 г. Джон Кери декларира, че израелските селища „не съответстват на международното законодателство„. По подобен начин, по време на израелския снайперистки обстрел срещу участващите в „Големият марш за завръщане“, петима демократи от Конгреса призоваха израелските войници да „упражняват максимална сдържаност при използването на смъртоносна сила и изцяло да спазват международното право“. Някои либерални прависти настояват, че с признаването на израелски суверенитет върху Голанските възвишения, администрацията на Тръмп се опитва да „изрита стола под следвоенния международен правен ред“. Според този разказ за Израел като за „демокрация с недостатъци“, единственото, което управляващите страната трябва да направят, за да постигнат мир, е да спазват в по-голяма степен международното право.
Една излязла наскоро книга – „Справедливост за някои: Законът и въпроса за Палестина“ от Нура Еракат – илюстрира колко е глупава тази позиция. Авторката, която е адвокат по правата на човека и професор по изследвания на Африка в университета „Рутгерс“, твърди, че като се измерят ефектите от международното право, в крайна сметка то е помогнало повече за окопаване на израелския заселнически колониализъм, отколкото за възпрепятстването му. Книгата представлява жизненоважен политически аргумент в съвременните дебати за Израел и Палестина, както и убедителна история на миналия век, разказана през обектива на критично-правната теория.
Еракат разглежда огромния обем „юридическа работа„, която Израел е извършил, за да прокарва целите на териториалната експанзия и демографското превъзходство. Макар Израел да е можел да постигне тези цели само с военна сила, отбелязва Еракат, „като либерална заселническа държава, той се е стремял да използва и легитимиращата сила на закона“.
Колониално държавнотворство
В ядрото на израелските правни усилия лежи упоритото твърдение, че уникалните обстоятелства на Израел и Палестина представляват изключение, или sui generis ситуация (буквално „от собствен вид“). Настоявайки, че никоя съществуваща правна рамка не се отнася напълно за палестинците, Израел постепенно установява собствени правни модели: като суверенна държава със законови правомощия да декларира подобно изключение, Израел може да твърди, че действа в рамките на закона.
„Рамката sui generis поддържа маската на законност, докато същевременно произвежда насилие, нарушаващо всякаква връзка със закона“, пише Еракат. Точно това разбиране за израелския случай като изключение бе използвано в изявлението на Помпео. Преобръщането на позицията на САЩ относно законността на селищата „се основава на уникалните факти, история и обстоятелства при установяването на цивилни селища на Западния бряг“, заяви той. Тази законова завеса е от ключово значение за култивирането на (подвеждащия) имидж на Израел като „единствена демокрация в Близкия Изток“.
Състоянието на изключителност в израелското управление произтича от „специалния режим“ създаден от британските власти в Палестина след Първата световна война, за да контролират тези територии, в които по онова време местните араби съставляват 90% от населението. Балфурската декларация от 1917 г., в която се призовава за „национален дом за еврейския народ“ в Палестина, е стъпка към отричане на статута на арабите палестинци като призната политическа общност. Ционистите оправдават това политическо заличаване с аргумента, че Палестина представлява, по думите на Лорд Балфур, „абсолютно изключение“.
С дословното включване на декларацията в Мандата за Палестина от 1922 г. – който официализира контрола на Великобритания – Лигата на нациите „институционализира рамката на изключителността“ като „трансформира британската колониална привилегия в международно право и политика“, пише Еракат. По този начин претенциите на палестинците за правна защита бяха обезсилени.
Тази опасна ситуация бе допълнително укрепена със създаването на Израел през 1948 г. „Създаването на държавата ретроактивно легитимира насилието при основаването на Израел, не само защото това насилие е служело на обществения интерес, дефиниран от новия заселнически суверен, но и защото то въплъщава претенцията на нова законодателна власт“, пише Еракат. „Поради това, след като Израел веднъж е получил дипломатическо признание, действията му в преследване на държавност минават отвъд законовото и дипломатическо оспорване“.
Нови граници на закона
Израелската окупация на Западния бряг и Газа в резултат на войната от юни 1967 г. даде възможност на държавата да прави новаторски твърдения за международното право, които да служат за затвърждаване на кражбата на земя и етническото прочистване.
Новата ситуация принуди израелските юристи да се изправят пред един труден въпрос, произтичащ от международното право: представлява ли израелското присъствие в Западния бряг и Газа „окупация“? Ако да, то международното право изисква Израел да работи за политическо решение и възстановяване на суверенитета на населението – което означава, че Израел ще трябва да се откаже от контрола на тези територии. От друга страна, ако тези територии не са окупирани по смисъла на закона, то международното право ще изисква Израел да даде гражданство на живеещите на тези територии палестинци, обезсилвайки по този начин целта за поддържане на еврейско демографско мнозинство.
Йехуда Зви Блум, професор в Еврейския университет и посланик на Израел в ООН, решава тази дилема със своя статия през 1968 г. Следвайки политическото заличаване на палестинците с мандата от 1922 г., което по-късно е нормализирано със създаването на Израел, Блум обявява Западния бряг и Газа за „изключителни“ с аргумента, че те не са имали суверенитет преди войната, което прави невалидно изискването на закона окупационната власт да поддържа суверенитетните права на окупирания народ. Блум обаче настоява вместо пълно заобикаляне на окупационния закон, Израел да спазва хуманитарните му разпоредби, с цел да поддържа квази-окупационен контрол над териториите и да си дава вид, че спазва международните норми.
Според правния режим sui generis Израел „може да упражнява властта си… без нито да спазва суверенните права на населението, нито да го абсорбира в гражданската юрисдикция“, като по този начин блокира палестинците в „юридически вакуум, предоставящ само минимални права за хуманитарна помощ“, пише Еракат.
След десетилетия на такава ефективна „юридическа работа“ от страна на Израел, и без това почти несъществуващата възможност на палестинците да защитават правата си по линия на закона бе допълнително осакатена. Израелската законова рамка позволява на тази държава „да има правомощия едновременно на окупатор и на суверен в Западния бряг и Газа, докато палестинците нямат нито правата на окупиран народ, нито права на граждани“, както са изтъквали и други изследователи.
„Въоръжен конфликт, но не война“
Следващата значима инфлексна точка в израелските юридически усилия дойде след като Израел започна да използва изключителна военна сила – най-вече демонстративни убийства – по време на палестинските бунтове в началото на този век, известни като „Втора интифада“. Твърдейки, че има право да използва по-мащабна сила, отколкото обикновено е позволено на окупационна сила според конвенционалната интерпретация на международното право, Израел смаза интифадата с легитимиращата сила на либералната рамка за върховенство на закона.
Следвайки „sui generis“ традицията да прилага собствена правна рамка, Израел стратегически избягваше да определя военните си операции според който и да било от двата типа, признати от международното законодателство: международен въоръжен конфликт (IAC) и не-международен въоръжен конфликт (NIAC). Вместо това Израел твърдеше, че води въоръжен конфликт, който обаче не представлява война. Да класифицира конфликта като война срещу освободително движение (IAC) би означавало да признае правото на палестинците да използват сила в стремежа си за самоопределение, залегнало в международното законодателство през 70-те. Ако обаче нарече конфликта гражданска война (NIAC), това би „разобличило фалшивото деление между Израел и окупираните територии“ и „поддържането от страна на Израел на единна, дискриминационна власт“, пише Еракат.
С настояването, че съществуващите правни рамки не се отнасят в достатъчна степен към самообявената sui generis ситуация в конфликта с палестинците, Израел отстоява суверенното право да създава своя собствена рамка за регулиране на войната. Както пише Еракат, „Израел умишлено обяви за правно изключение конфронтацията си с палестинците, в която фактически няма нищо изключително, за да разширява правото си да използва сила и да делегитимира всякакво използване на сила в отговор“. Това зададе тона и за мащабните военни кампании срещу Газа през следващото десетилетие. Накратко казано, „Израел буквално създаде нов закон за колониално господство“, изтъква Еракат.
Нарушенията се превръщат в норма
Целта на изследването на Еракат не е да опровергава всички съмнителни правни нововъведения в аргументите на Израел. Авторът по-скоро се стреми да покаже как стратегическото използване на международното право от страна на Израел през последния век – с важната подкрепа на Съединените щати – е послужило за консолидиране на политическите и военни победи. Въпреки липсата на основание в правните претенции на Израел, да се осъждат действията Израел като нарушение на международното законодателство е безполезно занимание.
Еракат счита, че в една геополитическа среда, която силно фаворизира Израел, международното право не е особено полезен ресурс за постигне на палестинско освобождение. Като начало, при него няма йерархичен модел на прилагане. За разлика от вътрешното законодателство, международното право няма Върховен съд, който да отсъжда по начин, ангажиращ всички държави. Вместо това то е фрагментирано между различни институции и механизми, които съответстват на специализирани области на правото.
Освен това международното право извлича голяма част от съдържанието си от традицията – от това как се държат държавите, особено силните, и от това което те смятат за законно. В този контекст, прилагането на международното право „отразява наличната политическа воля и преобладаващия баланс на геополитическите сили“, пише Еракат. „В случаите, в които липсва политическа воля една държава да бъде принудена да се съобразява със закона, нарушенията се превръщат по-скоро в норма, отколкото в изключение“.
Драстичната промяна на позицията на Съединените щати към израелската програма за убийства по време на втората Интифада е чудесна илюстрация за податливостта на международното право. Макар няколко високопоставени представители на САЩ първоначално да критикуват тези екзекуции, атаките на 11 септември 2001 г. променят уравнението. След като Вашингтон предприема собствена програма за убийства в глобален мащаб, „възраженията на САЩ се трансформират в открито сътрудничество с Израел“. Това обезсилва международните критики към израелските практики и „вкарва в рамките на възможното неща, които някога са били неприемливи“. Последствията от тази промяна са огромни, твърди Еракат:
„Ако Съединените щати бяха продължили да се придържат към възраженията си относно целевите убийства и рамката на „въоръжен конфликт, който не е война“, действията на Израел щяха да останат нещо средно между противоречиво предложение и нарушение на международното право. Но поради отслабването на протестите от страна на САЩ… израелските действия се измъкнаха от зоната на грубите нарушение и преминаха в обхвата на легитимността“.
Сякаш като потвърждение за това, през 2009 г. бившият ръководител на отдела за международно право към израелската армия се похвали, че „Ако правиш нещо достатъчно дълго, светът ще го приеме… Международното право се развива чрез нарушения. Ние измислихме тезата за целеви убийства и ние трябваше да я прокараме. Първоначално тя имаше ръбове, които пречеха да бъде лесно вкарана в законовите шаблони. Осем години по-късно, тя е в центъра на границите на легитимността“.
Потенциал за положително използване на закона
За левите политици, опитващи се да развият прогресивна външна политика, е много важно да осъзнаят, че международното право не е ефективна начална точка за постигане на справедливост в Палестина. В „Справедливост за някои“ се изтъква, освобождаването на Палестина ще изисква конфронтиране с геополитическата структура, която придава значение на „международното право“. Прогресивни „бунтовници“ в Демократическата партия като Бърни Сандърс и Александриа Окасио-Кортес са на прав път с предложенията си да използват американската помощ като лост срещу дискриминационните практики на Израел. Тъй като дипломатическата, политическа, икономическа и военна помощ на Вашингтон е „необходимо и достатъчно условие“ за израелския колониализъм, САЩ имат уникална способност да влияят върху политиката на своя клиент.
Макар Еракат да прави убедителен преглед на това как международното право бива умело използвано, за да обслужва нуждите на Израел, тя вярва, че то все пак може да има роля в пътя към освобождение на Палестина. За да обясни потенциалната му стойност, тя използва метафора за закона като платно на кораб: „Платното, или закона, гарантира движението, но не и посоката. Юридическата работа в съчетание с политическата мобилизация на индивиди, организации и държави, представлява вятърът, който определя посоката“. Според нея този „вятър“ би могъл да накара закона да работи в полза на палестинците.
Според Еракат, за да могат те да се възползват от еманципативния потенциал на закона, е нужно той да бъде „използван по обигран начин от политическо движение“. Макар една чисто правна стратегия би могла да привлече „процедурните“ либерали, които фетишизират закона като спасител на потиснатите, тя няма силата да оспори властовата структура, която „поставя палестинците извън закона“. Единствено радикален политически проект може да постигне това. Според Еракат добър пример в това отношение е бунтът на народите в Третия свят през 60-те и 70-те, преди в крайна сметка да бъде смазан от преструктурирането на колониалната система към глобален неолиберализъм. Този бунт започна да създава геополитически контекст, в който исканията за законови права на лишените народи станаха по-защитими и постижими.
Въпреки постоянните мантри на либералните ционисти, дори Израел да бъде накаран напълно да се съобразява с международното законодателство, това няма да гарантира справедливост за палестинците. Международното право не е проектирано за такава задача. „Вдигайте платното на закона, когато е полезен, сваляйте го, когато вреди, и съшивайте ново платно, когато това е възможно“, препоръчва Еракат. Подобно на борбите за освобождение и на други места, спечелването на свобода за Палестина изисква масово политическо движение, в рамките на което законът функционира като инструмент, а не като заместител на политика. Само чрез такова движение международното право може да бъде прилагано в услуга на справедливостта, а не срещу нея.
About The Author
